Елизабет Гейдж
Интимно (48)

47

Ню Йорк

През следващите две седмици Джил почти възстанови нормалното си състояние.

Имаше своята престъпна тайна, разбира се. Копието от снимката, която бе намерила в томчето със сонетите на Шекспир, бе грижливо скътано между личните й вещи. То сякаш упражняваше върху нея непреодолимо въздействие от скривалището си и непрестанно я привличаше като магнит. Но този ефект със сигурност остана незабелязан от Джордан, който изглеждаше в обичайното си благоразположение.

Животът продължи както по-рано. Прочутите младоженци бяха канени на безброй приеми и празненства, бяха посещавани от водещи фигури в правителствените кръгове и в света на бизнеса, знаменитости от всякакъв род и дори няколко чуждестранни държавни глави, които или имаха отношения с международната бизнес империя на Джордан или искаха да научат повече за проекта „Лазаръс“ с оглед на бъдещи подобрения в собствените им градове.

Това бе напрегнат, трескав живот, който даваше идеална възможност да заровиш собствените си проблеми под един милион дейности и задължения. И ако Джил имаше една тайна в повече, за нея това не бе нищо ново. През целия си живот тя пазеше в тайна дори собствената си душа. В тези свои умения тя бе ненадминат майстор.

Но после нещо се обърка.

Една нощ, след особено натоварен с работа ден, последван от делова вечеря в „Плаза“, Джордан си легна рано. Джил се мушна до него в единайсет и половина, но скоро си даде сметка, че няма да успее да заспи без лекарство.

Стана и отиде гола до банята. Взе шишенцето със силни приспивателни и оптимистично взе едно.

После съобрази, че ще мине поне половин час, докато усети въздействието му; сложи си бикините и обиколи тъмните стаи на апартамента. След като остана дълго пред панорамния прозорец, вперила поглед в Ийст Ривър и Рузвелт Айлънд, тя влезе без определена цел в библиотеката на Джордан и светна настолната лампа.

Огледа рафтовете с книги, търсейки нещо за четене. Повечето книги на Джордан й бяха малко отегчителни, тъй като тя не харесваше класиците. Но той имаше и съвременна проза, и дори някои криминални разкази, които тя бе чела с удоволствие в един дъждовен следобед.

Трите тома на Шекспир привлякоха погледа й. Тя видя този с любовните сонети и не можа да устои на изкушението да го вземе. Знаеше, че моментната снимка на красивото момиче е между задните страници, оставена там лично от Джил само преди две седмици.

Седна на коженото кресло, намери сонетите и прелисти страниците — първо лениво, след това по-припряно.

Дъхът й секна, когато осъзна, че фотографията бе изчезнала.

Озадачена, Джил затвори книгата и застина така, полагайки усилие да събере мислите си. Какво означаваше това?

Отново отвори тома и започна много внимателно да отгръща страниците една по една. Вече нямаше никакво съмнение. Снимката беше преместена.

По някакъв начин този факт бе така обезпокоителен за Джил, както и намирането на фотографията преди две седмици. Представи си как Джордан идва и благоразумно я прибира, за да я скрие някъде другаде.

Дали не бе пожелал да я погледне, докато Джил я бе отнесла да й направят копие, и бе забелязал, че е взета? Или може би бе сбъркала страницата, когато я бе върнала? Нищо чудно нарочно да е била сложена при точно определен любим сонет…

От друга страна, може би Джордан просто бе махнал снимката като предпазна мярка, без да е разбрал, че Джил знае за съществуването й?

Или някакво интуитивно чувство му бе подсказало, че съпругата му почва да става подозрителна — може би го е усетил в напрегнатото й поведение напоследък — и затова е преместил снимката, за да избегне неприятностите?

Каквато и да бе истината, Джил имаше особеното усещане, че изчезването на фотографията означава, че тя е разкрита.

Тази мисъл предизвика у нея тягостно чувство, нещо средно между отчаяние и отвращение, от което бракът започна да й изглежда по-фалшив и пародиен от когато и да било. С треперещи ръце тя затвори книгата и я върна на рафта.

После се върна в спалнята и спря за момент в банята да си вземе още едно хапче. Забеляза, че шишенцето е почти празно — явно трябваше да се обади на своя лекар да й поднови рецептата или да й предпише нещо по-силно.

Легна до Джордан и впери поглед в него. Красивото му лице за нея бе по-мощен опиат от приспивателното. Усети, че той сънува нещо, но знаеше със сигурност, че никога няма да разбере какво.

Обичам те.

Обърна се с гръб към него. Мисълта за тайния му живот, за скритите му емоции я влудяваха. Имаше чувството, че губи разсъдъка си. Само преди няколко седмици тази невидима негова сърцевина бе извор на безразличие и нищо повече, също като механиката на радиоапарат или вътрешността на тази сграда. Какво я интересуваха скритите същности на вещи и хора, след като получаваше от тях онова, което й беше необходимо?

Но сега вътрешният свят на Джордан й стана идея-фикс, отрова, която бе плъзнала по вените й. Въпреки че не можеше да я види или да я усети, тя вече бе част от нея. И той сигурно го знаеше. Не беше ли преместил благоразумно снимката, скрита между любовните сонети?

Треперенето, което тормозеше Джил преди две седмици, отново започна да се надига в нея. Тя стана от леглото, седна в креслото до прозореца и впери поглед в спящия си съпруг. Почувства се толкова далеч от него, толкова самотна. Неговото тайно, недостъпно за нея съществуване бе като проклятие. Непоносимо й беше да седи по този начин в другия край на стаята, така изоставена и ненужна в голотата си. Но каква полза да се приближи до него, когато той не желаеше да й открие сърцето си?

Внезапно й хрумна една идея, която облекчи мъчителната болка в душата й. Не беше безпомощна, помисли си тя. Все още можеше да предприеме някакви действия.

Върна се в леглото и с помощта на тази мисъл и на приспивателното потъна в четиричасов неспокоен сън.

На следващото утро, веднага щом Джордан тръгна за работа, Джил се обади на детективска агенция „Анспач & Кейтс“ и попита за Калвин Уедърс.