Елизабет Гейдж
Интимно (34)

33

Минаха седмици, после месеци. Денем Рос Уилър работеше заедно с Лесли, но след работа я виждаше все по-рядко.

Чувстваше, че й се е случило нещо ужасно. Тя имаше вид на човек, който наскоро е понесъл загубата на близък. По лицето й се четеше скръб. Външно бе същата, както и преди — съсредоточена, старателна, дори духовита. Ала се държеше някак отчуждено и сдържано. И от всичко това лъхаше мъка, която помрачаваше красивото й лице като сянката на неописуемо дълбока рана.

Напомняше му за лицето на майка му, когато бе все още млада, веднага след смъртта на баща му. Напомняше му също за неговото собствено лице и за лицата на дъщерите му след смъртта на жена му преди единайсет години. Това бе изразът на дълбоката скръб.

Той не я попита за причините. Инстинктивно чувстваше, че се касае за лична болка, в която не бива да се меси. Работеше до нея и я чакаше да се съвземе. Знаеше колко е горда и жилава. Когато тя решеше, че трябва да му каже — ако изобщо решеше такова нещо — тя щеше да го направи.

Междувременно той се опитваше да се държи приятелски и да й осигурява достатъчно свобода. Даваше й по много работа и със задоволство наблюдаваше как натоварването съживява положителния й, светъл характер.

През този период чувствата на Рос към Лесли станаха по-сложни и по-мъчителни. От една страна, той трябваше да се отдръпне и да стои на разстояние от нея, понеже тя очевидно не можеше да сподели мъката си с него. Определено подозираше, че тя страда от любов — сигурно не й бе провървяло с някой мъж. От друга страна, не можеше да не си спомня предложението си за женитба, направено малко преди да се случи нещастието, каквото и да бе то. Това го караше да се чувства смутен и несигурен в себе си.

Затова Рос отново влезе в бащинската роля, която бе поел при запознанството им. Болеше го, че трябва да се връща назад в момент, когато Лесли значеше толкова много за него, но нямаше друг избор.

Наблюдавайки с каква смелост и решимост тя се бори с дългите работни дни, Рос й съчувстваше с цялото си сърце. Никога не бе познавал толкова силен и цялостен характер. Колкото повече трябваше да потиска любовта си, толкова повече растеше възхищението му към нея.

Но мъката по лицето й не избледняваше. Месеците минаваха, а тя ставаше все по-затворена, все по-загадъчна. Рос си даваше сметка, че каквато и да бе нанесената й рана, тя нямаше да може да зарасне за месеци. Можеха да отидат години, можеше и никога да не я забрави.

Тогава, през един ветровит есенен ден, се случи нещо неочаквано, което сложи край на това мъчително състояние.

Бащата на Лесли почина.

Известието дойде по телефона в службата. Лесли взе слушалката, изслуша мълчаливо невидимия си събеседник, отговори утвърдително, отиде при Рос и му каза:

— Баща ми е починал. Трябва да си ида вкъщи и да уредя погребението. Ще ми трябват няколко дни.

Рос я прегърна.

— Разбира се, миличка. Можеш да отсъстваш колкото искаш. Да дойда ли с теб? Може да ти бъда полезен.

Той знаеше, че Лесли няма никой друг на света, освен баща си. Можеше да си представи колко самотна щеше да се чувства през следващите няколко дни.

Тя поклати глава.

— Ще се оправя и сама. Освен това тук имат нужда от теб.

Той знаеше, че е права. Рос и Лесли понасяха тежестта на цялата работа. Достатъчно трудно щеше да бъде да се справят няколко дни без нея. Щеше да се наложи самият той да работи извънредно.

— Сигурна ли си? — попита той, мислейки за мъката, с която бе живяла през последните месеци.

— Разбира се.

Сдържаното изражение на лицето й стана още по-непроницаемо, сякаш за да скрие всичките й чувства. Нямаше и следа от открита скръб по смъртта на баща й. Мъчеше се да изглежда безизразна и експедитивна.

— Е, добре тогава — каза той, като все още я държеше за раменете. — Но ще ми се обаждаш всяка вечер. Обещаваш ли?

Тя се усмихна и го погали по бузата. После се пошегува:

— Окей.

Но в усмивката й нямаше веселие.

Том Чембърлейн бе умрял от скъсване на аневризъм, което учуди всички, включително и интерниста. Бе починал мигновено и почти безболезнено.

Отначало загубата на баща й донесе на Лесли известно избавление от агонията, която я мъчеше от месеци насам. Образът на Джордан Лазаръс остана на заден план, замъглен от новата й мъка. Тя се чувстваше някак пречистена и дори успокоена, сякаш всепоглъщащата скръб й действаше като чудотворен наркотик.

Когато пристигна на летището в Еликот, тя бе спокойна и уравновесена. Посрещна я нейна далечна леля. Старите улици на градчето отминаваха покрай прозорците на колата и й се струваха чужди и безрадостни, погребани под тежестта на годините, изминали от времето, когато бяха реалност за нея.

Някои роднини от семейство Чембърлейн се бяха събрали в къщата на Том Чембърлейн, за да й изкажат съболезнования. Всички й се сториха много остарели и също се вписваха в овехтелия, някак нереален вид на старите улици и околните къщи.

Всички се гордееха с куража на Лесли и с милото й държане. Тя ги прегръщаше един по един и ги разпитваше за децата им и за провинциалните им грижи. Незабавно пое в свои ръце всичко по погребението и още първата вечер отиде при собственика на погребалното бюро, господин Норвел.

Преди двайсет години същият господин Норвел бе затворил ковчега на майка й. Присъствието му в този момент придаваше нещо особено зловещо на процедурата. Лесли бе пътувала къде ли не, бе видяла много неща, бе преживяла сътресения, които завинаги я бяха променили. И все пак господин Норвел, старото му погребално бюро, съчувственото му поведение бяха останали непроменени. Косата му бе пооредяла, брадичката му бе увиснала от възрастта, но всичко останало си бе същото.

Тази посърнала еднаквост, отразена в лицата на тези, които познаваше, и във вида на града, бе именно наркотикът, който притъпяваше чувствата на Лесли. Тя се държеше като образцова домакиня с приятелите и роднините, които бяха там, за да изкажат съболезнования. Повечето от тях й казваха хубави думи за Том, за трудния му живот, за починалата му жена, след което започваха да й досаждат с дребните си проблеми. Лесли се усмихваше в себе си на вечния егоизъм на живите пред лицето на смъртта. Всичко това й се струваше повърхностно и жалко и някак минаваше покрай нея, без да я засегне.

Тя се страхуваше, че самото погребение ще разчупи най-после защитната й броня, но дори и това не стана. Пастор Рейнолдс никога не се бе изразявал много добре и опитите му да припомни характера и стойността на Том Чембърлейн й се сториха напълно безуспешни. Всичко, което каза, бе в рамките на изтърканите клишета. Той говори за Том като за добър християнин, добър приятел, пример за семейството си и за останалите. В проповедта му нямаше и следа от истинския Том Чембърлейн — тих човечец, чието чувство за хумор и интуитивен, щедър характер компенсираха еднообразния му живот и необразоваността му. Това също донякъде успокои Лесли. Поне баща й живееше в нейната памет, където тя можеше да го пази такъв, какъвто наистина бе.

Лесли почти преживя всичко докрай невредима.

Но последната нощ, прекарана вкъщи, когато събираше малкото притежания на семейство Чембърлейн, които искаше да запази, за да не се продадат заедно с всичко останало, й попадна семейният фотоалбум. В него бяха всички стари черно-бели нейни снимки като дете, фотографиите на майка й отпреди да я помни, и снимките на самия Том, правени от Лесли със собствените й фотоапарати — браунито и по-късно пентакса.

Лесли загледа снимките на майка си. На тях се виждаше приятна, слабичка жена с измъчени, но живи и умни очи. Том винаги казваше, че Лесли е наследила ума на майка си.

Лесли сравняваше снимките на майка си и баща си и се опитваше да открие наследствените черти, оформили нейното собствено лице, нейния собствен характер. Откриваше ги в очите на майка си, в носа и брадичката на баща си, в нещо неясно в израженията им. За миг й стана интересно как наследствеността, моделирайки търпеливо човешкото лице, всъщност побеждава годините.

Спомни си как баща й гледаше същия този албум, когато тя самата бе студентка, как й повтаряше, че откакто пораснала, заприличвала на майка си. Същото го бе казала и леля Мей на погребението вчера.

Лесли се питаше какво значи всичко това. След като заприличваше все повече и повече на някого, когото никога не бе познавала наистина, някой, който си бе отишъл толкова отдавна, че дори нямаше и спомен за него, означаваше ли това, че съдбата по някакъв странен начин й позволява да се доближи до майка си? Или пък, че празнотата и загубата в сърцето й стават все по-дълбоки с всяка изминала година? Беше ли тази прилика белег за незарастваща рана, за неизличима болка?

Тя обърна последната страница на албума и намери едно писмо, което бе писала на баща си едва преди десет дни. Почеркът й на плика й изглеждаше чужд. Нямаше нужда да отваря писмото, за да се убеди, че е пълно с лъжа, като всички писма, които му бе изпращала след срещата с Тони и напускането на „Огълви, Торп“, след раждането на бебето и преместването й в Лонг Айлънд, след срещата й, любовта й и раздялата й с Джордан Лазаръс. Всичко бе лъжа, която баща й спокойно и тактично приемаше. Никога не й бе споменавал за нея, но сигурно тази лъжа бе станала част от представата за нея, която живееше в сърцето му.

Някак си лабиринтът от собствените й лъжи, преодолял времето и разстоянието, я накара да почувства в тази минута, че Том Чембърлейн е изгубен завинаги за нея, че няма никога повече да бъде до нея, да я прегръща или да я стопля с усмивката си.

Лесли стоеше безмълвно и чувстваше как лицето й се облива в сълзи. Бе легнала на старата продънена кушетка с плетената покривка и меките възглавници и безутешно плачеше. Сълзите, сдържани от толкова дни, най-после течаха на воля. Мъката й бе непоносима. Колко се надяваше баща й, че ще бъде силна, че ще бъде щастлива. Винаги се тревожеше, че смъртта на майка й и ограниченията, налагани от бедността му, са я белязали за цял живот. Хващаше се за всяка дума, за всяко писмо, с които тя го уверяваше, че е щастлива и има успехи.

Напразно я бе чакал да му доведе вкъщи някой млад мъж и да му каже, че е влюбена, че ще се жени.

Лесли дълго плака. Но сълзите не й донесоха желаното успокоение, понеже всяка от тях сякаш символизираше пропилените възможности, лъжите, измисляни, за да заместят пропуснатите шансове да донесе на баща си това, което той очакваше от нея.

Най-после тя затвори албума. Беше й непоносимо да гледа повече към миналото. То само й напомняше, че е останала сама на този свят.

Никой никога не узна за тези сълзи. На следния ден Лесли привърши опаковането на малкия пакет семейни спомени и повери продажбата на къщата и мебелите на адвоката на баща си — приветлив човек, когото си спомняше още от детските години, и който също страдаше от заболяване, което може би щеше да се окаже последно за него.

До летището я отведе същата леля Мей, която я бе посрещнала преди четири дни. На сбогуване й каза:

— Бъди щастлива, мила. Знаеш, че Том искаше само това. Твоето щастие бе единственото нещо, което имаше значение за него.

Тя не знаеше какво впечатление произведоха думите й върху Лесли, която никога не бе намерила щастието, което баща й толкова жадуваше за нея. Лесли скри вълнението си зад мила усмивка — „още една лъжа“ — каза си измъчено тя и прегърна леля си.

— Ела пак, за да се видим. Ще ни липсваш, Лесли!

Лесли кимна със съзнанието, че никога няма да се върне в малкия град.

Лъжата я обграждаше като с невидима мрежа. Тя се качи на самолета и той я понесе в студеното сиво небе към къщи. Но докато мощната машина я носеше напред, към бъдещето, й се струваше, че „къщи“ се връща завинаги към миналото и никога вече няма да бъде за нея спокоен пристан.

Рос Уилър я чакаше на летище Ла Гуардия. Тя се учуди, защото не се беше обаждала, за да му съобщи, че се връща. Искаше известно време да бъде насаме с чувствата си и чак тогава да се върне на работа.

— Откъде разбра? — попита тя, докато той я прегръщаше.

— Обадих се на леля ти — отвърна той. — Тя ми даде номера на полета. Сбърках ли, че дойдох? Не исках да ти се натрапвам, миличка!

Лесли не каза нищо, но поклати отрицателно глава на гърдите му. Ръцете, които я обгръщаха, й действаха така успокоително, че изобщо не й се искаше да я пуска.

— Да те откарам ли вкъщи?

Тя се усмихна.

— С теб отивам навсякъде.

През целия дълъг път до Лонг Айлънд той бе много мил с нея. Зададе й няколко въпроса за погребението. Не искаше да я притеснява. Кратките й отговори показваха, че още не е готова да говори за случилото се.

Когато стигнаха до апартамента й, вече се здрачаваше. Рос спря до тротоара, но не изгаси двигателя.

— Не ти се иска да се прибираш, нали?

Тя поклати глава, загледана право пред себе си, като малко момиченце.

Рос я откара в своята къща. Лампите вътре светеха и къщата изглеждаше уютна и приветлива. Той я покани вътре и взе палтото й. Тя стоеше в коридора и гледаше без посока.

— Не си яла нищо — каза той. — Веднага се вижда. Ще ти направя нещо за вечеря. Искаш ли нещо за пиене?

Заведе я в дневната като дете и я настани на дивана. После отиде да донесе нещо за пиене, а тя загледа снимките на дъщерите му на перваза на камината. И двете се усмихваха от рамките с младите си лица, от които лъхаше свежест и сила — силата, която Лесли вече не притежаваше.

Рос се върна с чаша уиски. Лесли отпи и златистата течност разля приятна топлина по замръзналото й тяло.

— Имам малко готов сос за спагети — каза той и седна до нея. — Може да сложим да се свари малко юфка и да направим салата. Ще се почувстваш по-добре…

Беше ясно, че тя не го чува. Но когато той спря, тя го погледна толкова отчаяно, че той се приближи до нея и я прегърна.

— Сигурно ти е много тежко.

Тя не отвърна. Струваше му се напрегната и студена, изпъната като струна.

— Знам — прошепна той. — Знам какво чувстваш, Лесли.

Той нежно я погали — почти като баща й, когото тъкмо бе изгубила. Тя се почувства в ръцете му като дете — беше толкова слабичка, а той бе натежал от годините и топлата му прегръдка сякаш я пазеше. Нещо в нея се счупи.

— Не трябва да се криеш от мен — каза той. — Отпусни се, сладка моя.

Сълзите й бликаха толкова неочаквано, че сякаш се стичаха като порой от безизразните й очи и обливаха цялото й лице. Чашата с уиски трепереше в ръката й. Рос я взе и я остави на масата. После я прегърна и я залюля като момиченце. Сълзите й неспирно се лееха. Той не знаеше какво става в главата й, но обичта му го насочваше към болката и го учеше как да я облекчи.

Лесли дълго плака така, тихо и отчаяно. Той не я оставяше. След известно време сълзите й престанаха и тя само хлипаше като дете.

Накрая Рос й донесе кърпички и й даде да изпие остатъка от уискито. Докато тя триеше зачервените си очи и почистваше носа си, той си казваше, че никога не я е виждал по-красива.

Тя се усмихна насила. Вече се чувстваше по-добре. Имаше до себе си някой, който никога нямаше да я остави, на чиято топла прегръдка и любящо сърце можеше изцяло да разчита. Тя благодареше на небето, че има Рос Уилър.

Сега той я гледаше със сериозно, почти непреклонно изражение.

— Мила моя Лесли — започна той с едва забележима нотка на хумор в гласа си. — Ти си много хубаво и много силно момиче. Но си обикновен човек, разбираш ли? Не виждам как бих могъл да те оставя да се оправяш повече сама. Животът ти нанася прекалено тежки удари.

Тя го гледаше с неопределена усмивка.

Той извади малък пръстен и го сложи на пръста й.

— Нека сложим край на тази самота.

Лесли погледна пръстена с изненада. В бъркотията на изминалите месеци тя всъщност бе забравила за предложението на Рос. Тъкмо щеше да се изчерви от непростимата си небрежност, когато изведнъж си даде сметка колко много се нуждае от него в този момент. А той не бе забравил за обещанието си. И сега й даваше нова възможност.

— Никой никога няма да те обича както аз те обичам, Лесли! — каза той. — Не знам какво е ставало в сърцето ти през последните години, а и не искам да знам. Но знам, че такава любов като любовта, която изпитвам към теб, не се среща всеки ден. Ще я приемеш ли? Ако я приемеш, ще ме направиш най-щастливият човек на земята. И съм готов да обърна света, за да те направя най-щастливата жена.

Лесли го погледна в очите. Знаеше, че мрежата от лъжи, с която се бе обвила през последните години, я отделя от Рос по същия начин, както и от всички останали, включително и от баща й. Тя живееше в пашкул от лъжи, в който бе напълно сама.

И все пак нежните, умни очи на Рос Уилър нямаше защо да прозират през лъжите й, понеже любовта му му позволяваше да стигне до сърцето й и да го излекува.

Светлината в тези очи не бе същата като тази, която преди месеци, когато гледаше лицето на Джордан Лазаръс, бе осветила душата й за толкова кратко и й бе позволила да прозре съдбата си като жена. Но това бе светлина, която никога нямаше да изгасне.

И в този момент това бе единственото, което имаше значение. Дори лъжите й не можеха да го разрушат.

Той държеше ръката й. Пръстенът й беше точен.

— Познавам тези пръстчета много добре. Те ми позволиха да започна отново живота си. Нека и аз направя същото за теб.

Лесли напразно търсеше причина, за да му откаже. Тази вечер бе достигнала до дъното на отчаянието. Не бе й останала смелост, за да отказва любовта му. Защо да продължава да стои далеч от света, обградена от лъжа, когато най-после любовта й се предлагаше без никаква уговорка, без никаква болка и лъжа?

Думите сами бликнаха от дълбочината на душата й, почти като поройните й сълзи. В този момент тя изведнъж почувства, че допуска най-голямата грешка в живота си, че върши най-големия грях, и същевременно — че прави единственото добро за самата себе си в целия си живот.

— Да, Рос — изрече тя е чувство за неимоверно облекчение. — Ще се омъжа за теб.