Елизабет Гейдж
Интимно (33)

32

От момента, в който Джорджия каза на Лесли какво се е случило, сякаш всичко се обърка.

Лесли едва разбираше полуистеричния говор на Джорджия. Трябваше Клиф да вземе слушалката, за да й обясни как сложили Тери да си легне както обикновено в осем и половина, как той си спял спокойно, когато Джорджия го погледнала към десет. Но когато Клиф се събудил в един през нощта и надникнал в стаята му, леглото му било празно.

Байърови незабавно повикали полицията и пет минути след обаждането на Клиф пристигнала шерифската кола.

Лесли все още стоеше в дневната, с телефонната слушалка в ръка и слушаше разказа на Клиф, когато се позвъни на вратата. Тя остави телефона, за да се обади по домофона. Беше полицията.

Лесли отвори на полицаите и ги покани — бяха двама следователи и двама неуниформени. Докато слушаше Клиф, следователите я гледаха с непроницаеми лица и чакаха да свърши. Тя бе толкова безумно разтревожена за Тери, че изобщо и не помисли да се смути от факта, че четиримата я гледат по пижама.

— Клиф, полицията е тук — каза най-после тя.

— Знам. Казаха, че ще дойдат при теб, за да ти съобщят.

Лесли кимна, без още да може да направи логическата връзка с присъствието на полицаите в дома й. Поиска отново да говори с Джорджия и се опита да я успокои, че всичко ще се оправи. Но слушалката в ръката й неконтролируемо трепереше. А когато най-после остави телефона, си даде сметка, че почти от самото начало на разговора е плакала.

Единият от двамата следователи се приближи до нея. Явно той бе началникът.

— Госпожица Чембърлейн? Аз съм следовател Хърт. Това е следовател Стоукс, а това са полицаите Валънтайн и Маккан. Доколкото разбирам, господин и госпожа Байер са ви съобщили какво се е случило.

— Да — каза Лесли. Лицето й все още бе облято в сълзи. Тя погледна следователя. Имаше изхабен вид, бе на около четирийсет, възпълен, с много късо подстригана коса. Но най-силно се набиваше в очи зоркият му поглед.

— Вие знаете ли нещо за това? — попита той.

— Нещо за… — заекна Лесли, бършейки сълзите си. — Само това, което Джорджия ми каза. Разбрахте ли… искам да кажа знаете ли… искам да кажа… — Тя отчаяно търсеше думите си.

— Може би най-добре е да дойдете с нас — каза следователят. — Сигурно сте много разтревожена.

Лесли кимна. Втурна се бързо в стаята си, за да облече нещо. На вратата се сблъска с един от неуниформените полицаи, който излизаше от стаята й. С периферното си зрение забеляза как другите делово се движат из апартамента.

Тя все още не можеше да осъзнае какво става. Чак когато излезе и се озова пред недоверчивите и изпитателни погледи на четиримата полицаи, й стана ясно, че са дошли, за да разберат дали самата тя не е отвлякла Тери.

— О! — изстена тя и доближи ръка към устата си. — Аз не мислех, че… Джорджия каза ли ви за мен?

— Да, госпожице Чембърлейн — отвърна следовател Хърт.

— Защо най-добре не дойдете с нас?

Бършейки смутено сълзите си, Лесли излезе с полицаите.

Час и половина по-късно Лесли бе в къщата на Джорджия във Фармингтън.

Бе прекарала само половин час в полицейското управление, отговаряйки на въпросите на следователи Хърт и Стоукс. Очевидно неописуемата й тревога ги бе убедила, че няма нищо общо с отвличането на Тери Байер. Тя бе в толкова тежко положение, че отнякъде доведоха една полицайка, която се зае да я утешава.

След като набързо я разпитаха за раждането на Тери, осиновяването му от семейство Байер и връзката й с тях, следователите я откараха до къщата на Джорджия. Там имаше още няколко полицаи — и цивилни, и униформени. В къщата цареше мрачно безредие — полицаите влизаха и излизаха, говореха по телефона и си даваха един другиму заповеди.

Джорджия си бе възвърнала самообладанието в достатъчна степен, за да запознае Лесли с подробностите и да разговаря смислено с полицаите. Но както бе седнала до Клиф на дивана в дневната, тя изглеждаше като огледален образ на вълненията на Лесли. Говореше логично, но ръцете й трепереха и от очите й се лееше непрестанен поток от сълзи.

Лесли седеше на дивана до тях и тримата отговаряха на въпросите на полицаите и повтаряха отново и отново едни и същи неща. Обясняваха живота си с Тери, продължилата връзка на Лесли с момчето, и постоянно твърдяха, че нямат никаква представа кой и защо би могъл да отвлече Тери.

Разпитът продължи през останалата част от нощта. Никой не изглеждаше изморен. Самата Лесли сякаш се успокояваше от въпросите на полицаите, понеже те я отвличаха от ужаса, който отвътре я разяждаше.

Когато зората обля прозорците с тягостна сива светлина, Джорджия стана, за да направи кафе. Бяха надошли още полицаи и полицайки. Един от тях бе донесъл няколко кутии с понички за цялата група, разположена в къщата.

Лесли се сети да се обади на Рос чак към девет сутринта. Той не се учуди, че му звъни по телефона, понеже й бе предложил да остане да се наспи добре. Но когато тя му каза, че ще се наложи да отсъства целия ден по семейни причини, той се обезпокои.

— Какво има, миличка?

— О, просто братовчедка ми — отвърна тя. — Момченцето й е болно. Трябва да помогна за някои неща. Надявам се, че утре ще бъда на работа. Ако не успея, ще се обадя. Съжалявам, че те оставям в такъв критичен момент!

— Няма проблеми. Ще се оправим. Но ти се обади, за да ми кажеш какво става.

Докато То слушаше, Лесли започна да се чуди дали от полицията са се свързали с него за сведения. Вероятно бяха решили да говорят с работодателя й, предвид неотложния случай на Джорджия и подозренията към самата Лесли. Не й достигна смелост да попита Рос за това, а и гласът му звучеше напълно нормално, което я успокои и тя реши, че никой не му се е обаждал.

Тя се постара да говори колкото може по-кратко и прекара остатъка от сутринта на дивана до Джорджия, наблюдавайки движенията на полицаите из къщата. Чак когато Клиф пошепна нещо на ухото й, тя си даде сметка, че полицаите очакват телефонно обаждане с искане на откуп. Тази мисъл отново я изпълни с паника и тя трябваше да търси подкрепа у Клиф. Но по очите му личеше, че надеждата бавно го напуска.

Сега бе неин ред да се покаже силна.

— Всичко ще се оправи, Клиф! Сигурна съм! — опитваше се да звучи убедително тя. Но собствените й думи й се струваха безсъдържателни.

Денят се точеше. Лесли, Джорджия и Клиф ту губеха надежда, ту взаимно се окуражаваха, а полицаите стояха наоколо във все по-небрежни пози. Телефонът често звънеше, но не се случваше нищо ново. Ужас изпълваше къщата, подобно на отровен газ.

Лесли бе спала много малко и към края на следобеда остана без сили. Почти не бе докоснала супата, направена от Джорджия за обед, и с мъка отхапа от сандвича, приготвен за вечеря от един от полицаите.

По настояване на Джорджия Лесли склони да се прибере вкъщи и там да чака известия. Чувстваше, че въпреки обичта си Джорджия се изнервя от присъствието й и ще се чувства по-добре сама. Двамата с Клиф трябваше да останат насаме с мъката си. Тя само им пречеше.

Двама от полицаите я откараха до вкъщи по градската магистрала. Чувстваше се като престъпник, седнала отзад в полицейската кола, преградена с желязна решетка. Безсънието я изнервяше. Мислите й ставаха нелогични.

Полицаят я отведе до входната врата и каза:

— Опитайте се да поспите. Щом получим някакви новини, веднага ще ви се обадим.

Лесли им даде служебния си телефон, макар дълбоко да се съмняваше, че ще бъде в състояние да отиде на работа на другия ден. Стоеше в преддверието и наблюдаваше как полицейската кола бавно се отдалечава по улицата. Чувстваше се ужасно сама. Чак сега си даваше сметка, че настоявайки да я изпратят вкъщи, Джорджия и Клиф, въпреки личната си трагедия, я обричат на влудяваща самота.

Докато пъхаше ключа си във входната врата, тя започна да мисли да се обади на Рос още същата вечер и да му разкаже цялата истина за Тери и миналото си, просто за да получи съчувствие от друго човешко същество и да не се чувства сама.

И тя наистина щеше да се обади, ако още преди да си влезе вкъщи, не се бе случило нещо, което й попречи.

Когато влезе във входа, тя отключи пощенската си кутия. Намери едно списание, две рекламни листовки и малък бял плик с името й, надраскано с печатни букви. Лесли го отвори почти без да мисли.

Съдържанието му силно я озадачи. Бележката гласеше:

„Влезте в телефонната кабина на ъгъла на Мейн и Уолнът. Уверете се, че не ви следят. Вземете със себе си лист и писалка. Направете го веднага.“

Лесли не можете да си поеме въздух. Бележката направо подскачаше в треперещите й пръсти, досущ като листата, движени от вятъра отвън.

Тя дълго се колеба, вторачила поглед в написаното. Помисли да си влезе и да повика полицията. Трябваше незабавно да им каже. Но нещо й подсказваше, че дори в този момент я наблюдават. Не можеше да поема рискове, когато се касае за безопасността на Тери.

Тя отново излезе и забързано измина разстоянието между трите пресечки, които я деляха от телефонната кабина. Когато пресичаше тихите провинциални улички, незабелязано се оглеждаше. Явно никой не я следеше.

Когато пристигна, духаше хаплив нощен вятър. Тя влезе на завет в кабината. Очите й запримигаха, докато навикнат със светлината. Тя тъкмо отвори чантата си и намери писалката и тефтерчето си, когато телефонът иззвъня и я стресна. Тя зачака, невярваща, докато не я разтърси второ позвъняване. Тогава вдигна слушалката.

— Ало?

— Лесли Чембърлейн?

Беше мъжки глас. Звучеше рязко и може би бе преправен.

— Да, да, аз съм. Кой е насреща?

— Искаш ли да видиш отново момчето? Искаш ли да се върне вкъщи живо?

— Да! Да! Кой е насреща? — тя почти крещеше в слушалката. — Какво искате?

— Имаш ли нещо за писане?

— Да, имам. Кажете какво искате!

— Вземи писалката и пиши каквото ти кажа. Всяка дума точно както я кажа. Когато свърша, ще ми прочетеш всичко. Ясно ли е?

— Да, да, готова съм.

Лесли дишаше забързано, на пресекулки. Гласът беше зъл и решителен.

Тя написа първите думи, както й ги продиктуваха. Ръката й трепереше. Отначало думите нямаха никакъв смисъл. Звучаха й непознато, сякаш бяха на друг език.

После, когато осъзна какво е написала, безпокойството й премина в отчаяние.

Гласът продължаваше да диктува. Тя продължаваше да пише, а очите й се пълнеха със сълзи. Диктовката продължи не повече от три минути, но й се стори като вечност от страдание. Имаше чувството, че всичко около нея се сгромолясва, разрушавано от собствената й ръка, под командата на безплътния глас в ухото й.

Когато свърши, тя прочете всичко на глас, дума по дума. Гласът на няколко пъти я прекъсна, като я караше да повтори написаното. Чак когато повтори всичко три пъти, събеседникът й се задоволи.

— Сега си иди вкъщи и го напиши на хартия за писма. Изпрати го препоръчано. Когато писмото се получи, момчето се връща вкъщи. Ако стане нещо, момчето умира. Ако покажеш писмото на ченгетата или им кажеш за нашия разговор, момчето умира. Разбра ли?

Лесли отново погледна написаното. Цялата беше като парализирана. Всичко й се струваше нереално. Всичко, освен написаното.

— Да, разбрах — каза глухо тя.

— Изпрати писмото веднага.

Разговорът прекъсна.

Писмото, изпратено от Лесли, бе доставено на указания адрес само няколко часа след пускането му в джонсънвилската поща. Разстоянието бе кратко.

По-малко от шест часа след това Тери Байер бе открит от Фармингтънската полиция на една пейка на автобусна спирка само надве пресечки от полицията. Беше цял и невредим.

Върнаха го на обезумялата му майка, която го обсипа със стотици целувки, даде му празнична вечеря и да яде до насита от любимия си сладолед, изкъпа го и го сложи да си легне, след което самата тя изпадна в истерия и се наложи семейният лекар да я изпрати да си легне с голяма доза успокоително.

Минути след обаждането от полицията Клиф Байер телефонира на Лесли Чембърлейн и през сълзи й съобщи:

— Тери е в безопасност. След малко ще го доведат. Искаш ли някой да дойде да те вземе?

Нямаше никакъв отговор. Клиф се чудеше да не би да е припаднала.

— Лесли, чуваш ли ме?

— Да, Клиф — отвърна Лесли с учудващо спокоен глас. — Не изпращай никого. Вие с Джорджия имате нужда да бъдете с него насаме. Аз ще дойда утре вечер, ако е удобно.

Клиф й разказа в общи линии подробностите по завръщането на момченцето, после я посъветва да се опита да поспи и затвори телефона.

Лесли го послуша. През последните две денонощия й се бяха събрали не повече от три часа сън. Бе съсипана от умора и отчаяние, затова си лежа и се унесе в дълбок, но неспокоен сън.

Беше свършила това, което чакаха от нея. Тери бе в безопасност.

Но осигурявайки бъдещето на сина си, тя бе пожертвала безвъзвратно своето собствено бъдеще.

 

 

Същата вечер Джордан Лазаръс се върна от работа много късно.

Дълго стоя пред бюрото си, във висините над Манхатън, препрочитайки писмото, което следобед бе получил с препоръчана поща. Известно време гледа към телефона, дори в един момент се пресегна към слушалката. Но не я вдигна.

Преди да се прибере вкъщи при Барбара, прочете писмото за последен път, после го изгори над пепелника си.

То гласеше:

„Мили Джордан,

С мъка пиша това писмо, не само защото трябваше да го направя много по-отдавна, но и защото ми причинява същата болка, каквато ще причини и на теб.

Аз имам отдавнашна връзка с един човек, който значи много за мен. Всъщност скоро ще се омъжвам.

Когато се свързах с теб, направих грешка, но още по-голяма грешка направих, когато те оставих да повярваш, че връзката ни може да се превърне в нещо постоянно. Сега си давам сметка, че съм бягала от себе си и от истината. Заблуждавах те и не мога да продължавам повече така.

Умолявайки те да се откажеш от мен, аз те умолявам да направиш най-доброто и за двама ни. Върни се към своя собствен живот, Джордан. Обичай хората, които ти е било съдено да обичаш, и ме забрави. Аз също от своя страна ще се опитам да забравя. Това е единственият възможен път и за двама ни.

От все сърце те моля да не ме търсиш и да не ми пишеш. Ако го направиш, аз няма да съм в състояние да ти отговоря и това още повече ще ни нарани.

Желая ти щастие. Сбогом.

Лесли“

Докато гледаше как смачканият лист гори, поглъщан от малки огнени езичета, които го разяждаха и го превръщаха в пепел, тъй както болката разяждаше и изпепеляваше собственото му сърце, Джордан не почувства сълзите в очите си.

Никога не бе мислил, че това може да се случи. За първи път в живота си на възрастен мъж той бе забравил за предпазливостта, която му бе помогнала да се справи с толкова трудности, и нехайно се бе изложил на опасност, мислейки само за любовта си, вярвайки единствено в бъдещето.

А сега, когато това бъдеще подигравателно му се изплъзваше, в ушите му като горчив и убийствено тъжен припев ехтеше познат глас от миналото: „Никога не вярвай на жена“.