Елизабет Гейдж
Интимно (28)

27

Фармингтън, щата Лонг Айлънд

Той си играеше с кубчета на пода в стаята си. Подът бе покрит с плетен килим и беше много трудно кубчетата да се наредят едно върху друго, без да паднат, освен ако не подложиш някоя от книжките с картинки. Беше построил замък. В замъка беше водачът на добрите — напет принц със сабя. Беше на кон — малка фигурка от онези, които слагат в кутиите със зърнени закуски — бяха цяла серия.

Но сега на коня си се носеше предводителят на лошите — беше избягал от затвора, където бе затворен, и сега нападаше замъка. Стрелата му прелетя над най-високото укрепление — пшшт! — и принцът излезе, за да се бие с него.

Лошият изстреля още една стрела и този път успя да рани принца. Но принцът се изправи гордо на седлото си и извади сабята. Щеше да се бие до смърт, за да спаси царството си.

Фигурките се приближиха една до друга в ръцете на момченцето.

Изведнъж кубчетата се срутиха и покриха ръцете му и двамата борци.

Не трябваше да става така. Момченцето реши да подреди отново кубчетата и да започне отначало. Принцът все още бе в ръката му с извадена сабя. Лошият се държеше на коня си, неподвижен на килима.

През прозореца подухна лек ветрец и раздвижи пердето. Някъде навън изчурулика птиче. Детето се унесе в пролетна притома. Гледаше към принца, потънало в мечти. Бе невероятно как този принц, толкова силен и жизнен, има нужда от ръката му, за да се движи. Но ако си пожелаеш достатъчно силно, дали щеше да се движи самичък?

Един глас прекъсна играта.

— Тери, познай кой е дошъл!

На вратата се показа лицето на мама. Големите й тъмни очи му се усмихваха.

Той остави играта и без да бърза, тръгна към дневната.

Там имаше една леличка, седнала в големия стол до дивана. Когато го видя, тя се наведе напред, погледна го игриво и каза:

— Помниш ли ме?

Помнеше я, но я беше и позабравил. Отдавна не бе идвала. Тригодишната му главичка трудно съчетаваше такива редки посещения с определено лице.

Той отиде до майка си и се хвана за полата й. Хубавата леличка още му се усмихваше.

— След няколко минути ще свикне с теб — чу се гласът на мама някъде над него.

— Разбира се, че ще свикне — каза леличката. — Кога си идва Клиф, Джорджия?

— Сигурно в шест. Ако го пуснат. Ще останеш ли за вечеря?

— Няма да мога, съжалявам. Трябва да бързам — каза лелята. — Просто реших да се отбия, понеже бях наблизо.

Двете жени се разбъбриха. През това време момченцето се загледа в лицето на лелята. Имаше къдрава коса — руса, малко червеникава. Лицето й беше бяло-розово, с лунички и странни зеленикави очи, които сякаш си променяха цвета, докато тя говореше. Тези очи я правеха много красива — бяха по-интересни и от най-хубавото му топче с котешко око. Но най-красива беше усмивката й.

Сега той започна да си я спомня. Тръгна бавно по килима. Тя продължаваше да говори на майка му. Но когато той стигна до нея, тя протегна ръка и нежно го придърпа.

Сега той усещаше мириса й — миришеше му на нещо много свежо и приятно — и чувстваше бедрото й до крака си. Не беше като мама — тази леля беше много по-слаба. Ръката на рамото му беше нежна като мамината, но в пръстите й имаше някаква странна сила — той сега си ги спомняше. Тази леличка приличаше повече на момиче.

Сега тя се наведе и пошепна в ухото му:

— Мога да се обзаложа, че помниш как се казвам.

Той се сви смутено, но въпреки това изрече:

— Леля Лесли.

— Точно така — каза тя.

Сега, когато ледът беше счупен, той се чувстваше прекрасно в прегръдката й. Времето, изтекло от последното й идване, се стопи и тя сякаш никога не си бе отивала. Пак си беше тя — неговата леля Лесли, жената, която той обичаше почти колкото мама.

Малко по-късно, когато двете жени изпиха чая си, Лесли изведе момченцето на разходка. Първо обиколиха карето от къщи, после тръгнаха надолу по улицата към детската площадка в кварталния парк. Там имаше катерушки, въртележка и три люлки с тежки гумени седалки. Имаше и пързалка, пясъчник и пейки за майките.

Леля Лесли стоя и го гледа, докато той се спускаше по пързалката. Беше много весело да гледа как лицето й изведнъж изскача срещу неговото, когато той бързо слиза надолу. Тя стоеше клекнала, с ръце на коленете, и когато той изхвърчаше от пързалката, тя го хващаше и го гушкаше.

После му каза:

— Хайде да опитаме въртележката!

Той изтича пред нея и се покатери на седалката. Тя дойде след него и провери и двете му ръце, за да се увери, че се е хванал здраво за дръжките, после забута седалката — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо.

Това бе любимото му возене. Виждаше лицето й — отново и отново — всеки път като лумване от цветове. Някак ставаше още по-красива от факта, че се изплъзва от погледа му — като картинка, която проблясва отново и отново, вместо нещо постоянно, което можеш да хванеш и да задържиш.

Беше различна от мама по много причини. Най-напред мама беше тъмна и топла, а Лесли беше висока и слаба, и светла. Когато беше по-малък, той я наричаше „светлата леля“.

Освен това двете жени бяха посвоему нежни и се различаваха по това. Мама беше по-разкошна, по-дълбока. Беше много приятно да легнеш в скута й и да потъваш. Леля Лесли беше стегната и лека. Когато те държи, чувстваш най-вече ръката й и усмивката й.

Но най-важното — мама беше винаги до него. Леля Лесли идваше много рядко. И всеки път, когато дойдеше, беше различно. Имаше по нещо различно в косата й, в дрехите й, и нещо различно в светлината на лицето й и на очите й.

Но, разбира се, момченцето също беше различно. При всяко нейно идване то ставаше все по-голямо, главичката му се пълнеше с цели потоци от нови мисли и чувства, които го отнасяха като порой. То постепенно я забравяше.

Но когато тя дойдеше, всичко това се променяше. Точно като калейдоскопа, с който той си играеше в стаята си, тя силно завърташе целия свят и щом спреше, всичките му цветове бяха на нови места, а по средата беше тя. Светът й правеше място — неочаквано, с радост, а цветовете грееха с нова сила, понеже тя бе там.

Лесли беше различна. Вместо успокоителната еднаквост на отминаващите дни тя носеше със себе си бляскавото различие на отделни дни — дни, отделени от отрязъци от време, които, когато я нямаше, сякаш изличаваха образа й като моливна гума, но появеше ли се, всичко си идваше на мястото и усмивката й го галеше както сега.

Те тръгнаха бавно из парка. Тя вече не му беше чужда. Той я хвана за ръка. Накрая спряха на тревистото хълмче под високия дъб.

— Искаш ли да легнем и да гледаме клоните на Господин Дъб? — каза тя.

Легнаха един до друг и погледнаха нагоре. Клоните бяха огромни и тихо пъшкаха над тях от свежия вятър.

— Мисля, че това дърво е много старо — каза Лесли. — Затова клоните му са толкова дебели.

Момчето не отвърна.

— Мога да се обзаложа, че е по-старо от нас двамата, взети заедно — каза тя и се обърна настрани, за да гледа момченцето. — Трябва да е видяло много неща. Съгласен ли си с мен?

— Да.

— Как смяташ, дали е тъжно или щастливо от всичко това, което е видяло?

— Не знам.

— Струва ми се, че не му е много весело — каза тя. — Много е старо. Но мисля, че все пак се усмихва. Когато не спи. Мога да се обзаложа, че спи по много. Как смяташ, дали сега спи или ни гледа?

— Не знам.

— Не знаеш ли?

Момченцето се усмихна. После каза:

— Гледа ни.

Майка му и Лесли се различаваха и в мисленето — точно както се различаваха по мириса, по усмивките и ръцете. Мама беше мила и винаги наричаше нещата със собствените им имена. Мама обясняваше нещата. Лесли също му ги обясняваше, но и му разказваше за тях, както сега за дървото. Правеше така, че да оживеят, караше ги да чувстват. Правеше ги странни, но интересни.

Почти сякаш имаше две майки. Мама беше майката у дома, майката на познатите неща и на приятно отминаващите дни. Леля Лесли беше майката на далечните неща, на промените, на живите неща, които можеха да чувстват.

— Днес виждаш ли маймунки? — попита тя.

Той погледна към клоните. Веднъж тя му говори за маймунки, които бърборели по дървото и скачали от клон на клон, и му го казваше така изразително, че му се стори, че ги вижда наистина. Оттогава маймунките бяха станали тяхна шега и когато и да погледнеха дървото, се сещаха за тях.

— Не знам — отвърна той.

— О, аз виждам много маймунки — каза леля Лесли. — Я виж онази, смешната, как си бели банана. Сега ще хвърли обелката върху нас, понеже ни смята за глупави. — Тя се усмихна и запя: — „На сборището на животните втората, когато всички птици и зверчета бяха на тревата…“

— „Голямата маймуна, на светлината лунна…“ — бавно припя Тери и млъкна, мъчейки се да си припомни края.

— „Тържествено си решеше косата“ — довърши тя, смеейки се, вместо него. После го прегърна. — Значи помниш!

Той се обърна настрани и я погледна в очите. Сега, когато го гледаше, блестяха много красиво.

— Лельо Лесли!

— Да?

— Когато порасна, ще се ожениш ли за мен?

Тя се засмя.

— Не е ли малко далечко? Може би когато пораснеш, няма да искаш да се ожениш за мен.

— Ще искам!

Тя се усмихна и протегна ръка да го погали по бузата.

— Тогава ще бъда най-гордата жена на цялата улица. Понеже ще съм женена за най-хубавия мъж.

Той отново легна по гръб. И двамата замълчаха. Ала разговорът им продължаваше.

Това беше още една нейна тайна. Можеше да говори, докато мълчи. Той бе открил това още отдавна. Тя можеше да седи до него на дивана или да ходи до него по тротоара. Докато той прескача плочите или пази равновесие по бордюра, и през цялото време да му говори, без да продумва и дума на глас.

Нещата, които идваха от нея, не бяха думи, а нещо като целувки — целувки, които означават разни неща. Целувки за времето, за бордюра, по който той се опитваше да пази равновесие, целувки за улицата, целувки за самия него.

Когато мълчаха така, му се струваше, че я познава най-добре. Беше прекрасно, но когато тя си тръгнеше, мълчанието изчезваше най-напред. А когато тя дойдеше отново, след седмици или месеци, то се появяваше последно — то беше нещо, което той винаги усещаше по щастието, което го изпълваше отвътре. Тя беше леличката на времето — различната леличка, леличката с безшумните думи.

„Да! — каза си той. — Когато порасна, ще се оженя за нея“.

Лесли прибра Тери вкъщи след един час, както беше обещала. Ставаше късно и той трябваше да си почине. Лесли по никакъв начин не искаше да обърква режима му. Искаше да бъде част от него, макар че идваше за малко и толкова нарядко.

Когато той се прибра в стаята си, тя остана да поприказва с Джорджия, която й показа последните му рисунки и любезно й даде някои от тях. Джорджия беше изключително чувствителна и разбрана жена. Лесли винаги си казваше, че дължи на Джорджия щастието да опознае Тери, понеже Клиф винаги се съгласяваше с жена си. Джорджия охотно споделяше сина си с Лесли и й имаше доверие, че няма да злоупотреби с този голям подарък.

Когато стана време за тръгване, Лесли прегърна Джорджия.

— Ще дойда пак след около месец.

После седна в колата и потегли по тихата уличка на предградието. Очите й се замъгляваха от сълзи и тя не виждаше нищо. Трябваше да спре веднага след завоя, за да ги изтрие.

Но когато спря, не можа да издържи и се разхлипа. Дълго плака, свита в колата до бордюра. Страхуваше се, че минувачите ще я видят и ще се чудят на тази разтърсвана от плач непозната в паркиралата кола. Но не можеше да спре.

Когато най-после се овладя, бавно потегли и се отправи към магистралата.

Мислеше за Джорджия Байер и милия й съпруг Клиф — младото семейство, осиновило Тери, когато Лесли се отказа от него шест часа след раждането му в една нюйоркска болница.

След внезапното си напускане на „Огълви, Торп“ в Чикаго Лесли тръгна към Ню Йорк. Тръгна напосоки, както караше натоварената с дрехите си кола по магистралата и две указателни табели над главата й й предложиха избор между ИНДИАНА — ИЗТОК и МИЛУОКИ — ЗАПАД.

Заживя в една мебелирана стая в Бруклин, докато изтече термина й. През тези забравени месеци се запозна с голяма част от Манхатън, бродейки безцелно от Сентрал Парк до Гринич Вилидж и обратно. Времето минаваше, но градът не й ставаше по-близък. По времето, когато влезе в болницата, знаеше, че ще напусне този район веднага след раждането на бебето.

Но когато почти случайно научи, че бебето й е осиновено от младо семейство в Лонг Айлънд, промени плановете си. Освободи стаята, наслуки се запъти към Джонсънвил и спря да обядва. Час по-късно си намери работа в градската библиотека и госпожа Бабидж я упъти към една почтена къща с апартаменти под наем.

Вече имаше нов дом.

В този момент нищо в живота й нямаше смисъл. Отчаянието и загубата я бяха откъснали от професията и надеждите й. Бе проследила сина си, понеже единствено той я свързваше с предишния й живот, който някога й се струваше толкова лесен. Единствено в него намираше лъч на надежда за себе си.

Първия път, когато посети семейство Байер, умираше от страх. Джорджия бе тиха млада жена с дълга черна коса, изразителни очи и мило лице. Когато Лесли й обясни положението, Джорджия каза, че трябва да поговори с мъжа си.

Клиф, приятен наглед млад мъж, който работеше в района като счетоводител, премисли нещата много сериозно и проведе дълъг разговор с Лесли.

Байърови се отнасяха с разбиране към Лесли, но бяха загрижени най-вече за доброто на осиновения си син. Решиха да направят опит — Лесли да им отиде на гости и да я представят на детето като „леля Лесли“ — далечна братовчедка на Джорджия. Разрешаваше й се да посещава момченцето през два месеца и да се сближи с него дотолкова, доколкото е допустимо за една далечна роднина.

Лесли виждаше, че Джорджия и Клиф много обичат Тери. Увери ги, че не иска нищо повече от възможността да се вижда с момчето, да знае нещо за живота му. Те бяха убедени в искреността й.

Първите няколко посещения бяха мъчителни за Лесли. Момченцето определено не я познаваше, не се нуждаеше от нея и не желаеше да я познава. Тя бе просто приятелка на родителите му.

Но после постепенно започна да проявява интерес към нея. Може би понеже чувстваше дълбочината на нейната любов, започна да я чувства и все по-близка. Тя играеше с него в стаята му, извеждаше го на разходка, разказваше му приказки. С невероятен такт и деликатност тя успя да изкове връзка между себе си и нежния му характер, без да се натрапва на самостоятелността му или по някакъв начин да застава между него и родителите му.

Към тригодишната си възраст момченцето вече й казваше „лельо“. Тя му изпращаше подаръци за рождения му ден и за Коледа, а майка му й изпращаше рисунките му, които Лесли окачваше по стените на кухнята и по хладилника.

Когато Рос Уилър веднъж видя рисунките при едно посещение в апартамента на Лесли, тя му обясни, че били от неин далечен племенник — синът на единствената братовчедка, с която била близка.

Посещенията все още й причиняваха мъка, въпреки че Лесли не искаше да се откаже от тях за нищо на света. Писмата на Джорджия, в които имаше снимки и новини за развитието на момченцето, рисуваха постоянна, успокоителна картина на едно малко човече, което винаги изглеждаше по един и същи начин в ума на Лесли. Но когато отиваше да го види, тя се смайваше от промяната, настъпила в него. Изглеждаше пораснало и променено и тя изпускаше толкова много от развитието му! И се срамуваше от нея — чувстваше я чужда и понякога едва я разпознаваше.

Но само час по-късно тънката нишка на връзката им така се заздравяваше, че те сякаш идеално се разбираха, сякаш никога не се бяха разделяли.

После тя трябваше да си тръгва и скъпата нишка отново се прерязваше. Когато се разделяше с него, сякаш цялото й сърце се късаше. Тя бързаше към къщи както този ден, за да се съвземе отново, за да преживее първите няколко часа далеч от сина си и да започне да очаква следващото писмо на Джорджия.

Ако не бяха Тери и родителите му, Лесли никога нямаше да дойде в Лонг Айлънд. Съдбата й отдавна щеше да я е отнесла далеч оттук. И тя никога нямаше да е познала сина си.

Сега обаче, когато имаше тази връзка с момченцето, колкото и тънка и неравномерна да беше тя, Лесли не можеше да понесе мисълта да се откаже от него. По странна ирония на съдбата тъкмо Тери й даваше сили да продължава да живее, да среща, макар и далеч от него, собственото си бъдеще, и да търси в миналото си не само болка и отчаяние, но и някаква опора.

Тя цял живот щеше да бъде благодарна на Джорджия и Клиф Байер за ценния подарък, който й бяха направили — подаръка да познае сина си. И никога никой нямаше да узнае нейната тайна.

С тази мисъл наум тя зави към магистралата и ускори колата. Въпреки че разстоянието от Джонсънвил и Рос Уилър до Фармингтън и семейство Байер бе не повече от час, на Лесли й се струваше, че е изминала дълъг път.

А пътят на връщане й се стори дори още по-дълъг.