Елизабет Гейдж
Интимно (75)

74

Чикаго

Полунощ

Градът се беше променил.

Плетеница от скоростни шосета сега прекосяваха бедния квартал, където Холи бе работила преди двайсет и пет години. Обновяването на бедните централни градски части бе унищожило стария ландшафт. Цели карета от къщи и блокове бяха срутени. Наоколо се извисяваха евтини жилищни недоразумения на по двайсет етажа. Малки групи младежи, негри и латиноамериканци, наблюдаваха със зли очи как колата се промъкваше по мръсните улици, които бяха техен терен.

Тъмнината далеч не помагаше да се ориентират по-лесно. Холи Флеминг се взираше несигурно през предното стъкло.

— Всичко толкова се е променило — каза тя. — Изобщо не изглеждаше така, когато работех тук.

Кал Уедърс не каза нищо. Продължаваше да кара бавно, като се надяваше, че ще се появи някакъв знак, който ще провокира паметта й. Надеждите му постепенно угаснаха заради променения градски релеф пред него. Вероятно къщата отдавна бе съборена.

За кой ли път се усъмни в основанието си изобщо да дойде тук. В най-добрия случай беше съвсем бледа надежда. Защо в такъв момент жена с миналото на Джил ще се връща на мястото, където е изживяла своята най-мъчителна болка? Изглеждаше безумие.

Но беше длъжен да провери. А и с друга следа просто не разполагаше.

— Чакайте — каза Холи, като се взираше през предното стъкло на мястото на пътниците.

Гледаше към голям възел железопътни линии, поне седем коловоза, които минаваха между две стари сгради на фабрики с прозорци с напречни деления.

— Тези сгради си бяха тук — каза тя. — И линиите. Спомням си как ги прекосявах всеки път, когато минавах оттук. Само ако…

Кал толкова бе забавил ход, че колата сега почти пълзеше. Срещу засипаното с боклуци свободно пространство на следващия ъгъл имаше малка кръчма с игрален дом. Това каре по някакъв начин бе избегнало пораженията от градското обновление. Може би там някой щеше да знае нещо.

Но гласът на Холи го спря.

— Завийте вляво на следващия ъгъл — каза тя. — Това е пътят. Сигурна съм!

Той зави по старата улица, оградена с типични за централните бедни райони къщи, принадлежали преди петдесет години на фабрични работници. Изглеждаха буквално съсипани от времето. Покривите им се рушаха. Между плочките на тротоара растеше буйна трева. Отстрани покрай улицата се виждаха изоставени коли със спукани гуми. Прозорците на половината къщи бяха заковани с дъски.

— Да — каза Холи. — Точно така. Беше някъде наоколо. Продължавайте напред.

Кал караше бавно покрай блоковете. После, по указание на Холи, зави. Тук къщите бяха още по-окаяни, фасадите на повечето бяха облицовани с имитация на тухли или дървени дъсчици. Изоставените автомобили бяха по-малко. Навсякъде имаше посипани стъкла. Не беше за вярване, че не бяха срутили и този район. Представляваше потискаща гледка.

— Само ако можех да се сетя… — казваше Холи. — Беше нещо от женски род.

— От женски род? — попита Кал озадачен.

— Нищо повече не мога да кажа — отвърна Холи, клатейки глава. — Беше много отдавна. Само ако не бях толкова възрастна. Паметта вече ми изневерява.

Кал се промъкна с колата през тесния проход от счупени стъкла и изоставени коли като през минно поле. Вече не се виждаха никакви хора. Къщите и тротоарите бяха надраскани с цветен спрей. Последното предназначение на района беше да служи за гангстерски терен. Тук вероятно стрелбата бе нещо обичайно. Пласмент на наркотици и може би изнасилвания бяха единствените вероятни движения в тези къщи.

— Ето там! — извика внезапно Холи. — Вижте! Знаех си, че е нещо от женски род.

Кал погледна табелата на ъгъла пред тях. На нея пишеше: улица „Роза“.

— Свийте наляво — каза Холи, а в гласа й вече се чувстваше вълнение.

Кал завъртя волана. Улицата не беше чак толкова порутена, колкото онази, от която бяха излезли току-що. Имаше няколко здрави прозореца. Но беше ясно, че там не живее никой, освен скитници. Целият район вероятно щеше да се отърве от общинските булдозери най-много още година.

Кал вече наистина почваше да се отчайва. Как би могла Джил да намери пътя дотук, дори и да е искала? Улиците сякаш водеха към края на света.

— Спрете! — внезапно нареди Холи.

Кал закова в средата на улицата. Нямаше нужда да се тревожи за движението; наоколо не се виждаха други коли.

— Ето там — каза Холи. — Бялата фасада с високите прозорци на втория етаж.

Кал проследи погледа й. Видя порутена малка къща с бяла дървена фасада и алея, обрасла с трева. Прозорците бяха заковани с дъски. Не даваше никакви признаци на живот.

Кал паркира колата предпазливо, като избягваше, доколкото беше възможно, счупените стъкла. Огледа се мрачно в двете посоки на улицата, нащрек за крадци или гангстери. Мястото съвсем не беше безопасно.

Извади фенерчето си от жабката и излезе от колата. Пред него Холи бързо се движеше към къщата. Сега в отпуснатото й тяло той усети някакво ехо от дръзката, енергична стъпка на социалния работник, твърдо решил да свърши своята работа, независимо от това в какъв район се намира.

Сега къщата вече бе по-близо. Кал усети как го побиват тръпки. Помисли си за Джил Лазаръс, жената, известна из целия свят със своето богатство, красота, с легендарния си съпруг и прелестната си дъщеря. Възможно ли беше в този момент да е вътре в тази ужасна стара къща? Идеята му се стори мрачна и дори злокобна.

Холи стигна първа до входната врата, но Кал беше този, който почука. Направи го няколко пъти, при това доста силно. Отговор не последва.

— Съмнявам се, че е заключена — каза той, докато натискаше дръжката.

За учудване вратата се оказа заключена. Кал тръгна пръв към страничната врата, а Холи го последва. Циментената алея беше разбита на стотина места и вървенето по нея не беше лесно. Бетонената площадка пред кухненската врата се беше отделила от къщата, отваряйки петнайсетсантиметрова пукнатина в горния край на стълбите.

Мрежеста врата без мрежа закриваше страничния вход, чиято боя отдавна бе станала неузнаваема. Кал пробва дръжката. Тя поддаде с ръждиво изскърцване и вратата се отвори, увиснала на единствената си панта.

Лъчът на фенерчето проряза мрака в кухнята. Тя изглеждаше като всяка друга кухня, използвана от натрапници десетина години и дори повече. Кутии от бира, стари презервативи, фасове марихуана, бутилки евтино вино и острият мирис на урина се смесваха с дъха на гниещо дърво.

Кал стоеше неподвижен в тишината. Погледна към Холи. Тя изглеждаше изплашена.

— Добре ли сте? — попита я той.

— Сякаш беше вчера — каза тя. — Къщата не беше толкова порутена, разбира се. Но внушаваше същото усещане. Изглеждаше злокобна, като обитавана от призраци.

Той я наблюдаваше как си поема дълбоко въздух.

— Искате ли да ме изчакате тук, докато огледам наоколо? — попита той.

Тя не каза нищо. Изглеждаше истински уплашена.

— Къде я намерихте първия път? — попита той.

— В спалнята… Не, чакайте. В мазето — отвърна тя.

— Ще погледна там. Изчакайте ме.

Кал извади пистолета си и се отдалечи. Тя чуваше хрущенето на боклука под стъпките му във всекидневната. Остана в кухнята и усети как миналото я обгръща. Беше стигнала толкова далеч, бе изминала такъв дълъг път в живота, само за да се намери обратно тук… Личицето на малката Съндбърг изплува в паметта й — красиво, безмълвно, празно.

Помисли си за спалнята на горния етаж, където беше намерила статива и водните бои на момиченцето, и чистите завивки, които то бе използвало през време на едномесечното си самотно съществуване.

Привлечена от безименна сила, тя забрави за Кал и тръгна към стълбището. От уличните лампите навън проникваше достатъчно светлина, за да се ориентира в мрака.

— Джил? — извика тя тихо. Отговор нямаше.

Стигна до стълбите и почна предпазливо да ги изкачва. Дървото скърцаше силно под стъпките й.

Когато стигна площадката, тя се изкашля леко.

— Джил?

Тишината я обгърна като пелена. Тя потръпна. Огледа се в двете посоки. Детската спалня беше там вдясно. Онзи ден от миналото се завръщаше. Почти чуваше своя колега… как му беше името… който търсеше заедно с нея.

Вратата на спалнята беше отворена. Тя тръгна към нея.

В следващия миг замръзна на място.

В стаята, до стената, се виждаше рисунка.

Холи се втурна напред, грабна я и я отнесе до прозореца. Когато оскъдната светлина падна върху нея, дъхът й секна.

Беше същата рисунка, която беше намерила тук преди двайсет и пет години, рисунката, която беше показала на Кал Уедърс днес следобед в Балтимор. Онази рисунка, която не беше посмяла да погледне в продължение на четвърт век.

Холи усети, че й прималява. Сега вече знаеше, че Кал е бил прав. Джил беше тук или поне беше идвала.

Рисунката изобразяваше жена, висока, красива, с червени коси и зелени очи. Орисница. Тя се усмихваше и протягаше ръка.

Картината се тресеше в ръцете на Холи, сякаш нейният страх й вдъхваше живот. Тя се извърна от прозореца и огледа стаята.

Върху надуваем дюшек, завито с одеялце, спеше малко момиченце.

— О, господи! — прошепна тя.

Пристъпи напред, коленичи до детето и докосна ръчичката му. Реакция не последва.

— О, боже мой! Боже мой!

Холи се обърна към вратата.

— Кал! — извика тя. — Тук горе, бързо! Момиченцето! Момиченцето!

Но Кал Уедърс не я чу. Той беше в мазето зад пещта и държеше на ръце мъртвото тяло на Джил Лазаръс. Кръвта от раната от куршум в главата й беше почти изсъхнала. Дрехите й бяха покрити с мръсотия, а перуката, изместена от изстрела, се беше смъкнала встрани.

Но за първи път, доколкото Кал си спомняше, на лицето й бе изписан покой.