Елизабет Гейдж
Интимно (32)

31

Седмица и половина след завръщането си от Пенсилвания Джордан седеше с жена си у дома, в солариума на покрива, и отпиваше от чашата си.

Беше десет часът вечерта. От няколко години Джордан и Барбара бяха свикнали да идват тук след вечеря. Джордан пиеше арманяк, а Барбара — отлежало полусухо шери. Осветлението бе приглушено и през прозореца се виждаха Ист Ривър и тъмният силует на Рузвелт Айлънд.

По това време на вечерта двамата спокойно разговаряха и чакаха напрежението от изминалия ден да отстъпи място на умората, сънливостта да ги обори и да отидат да си легнат. Избягваха да говорят за сериозни неща. Предпочитаха да бъбрят за общи приятели, за роднини или за учудващо провинциалните ежедневни клюки в Манхатън.

Този път бе различно. Джордан бе казал на Барбара за Лесли и нямаше място за незначителни разговори. Трябваше да погледнат очи в очи истината за брака си.

Между тях не съществуваше нито насилие, нито конфликт. Вместо това цареше странно примирение. Джордан и Барбара правеха всичко възможно, за да се държат естествено. А това означаваше безброй малки жестове на подкрепа и обич, които всъщност бяха направили брака им възможен. Ала сега цялата тази нежност, всички малки навици на домашния живот, които ги свързваха, се обагряха с нещо ново. Понеже сега цялото им съвместно приключение бе обречено. Обречено от любовта на Джордан към Лесли Чембърлейн.

Джордан не преувеличаваше, когато казваше на Лесли, че Барбара приема нещата много добре и с голямо разбиране.

„Радвам се, че те имах — бе му казала тя. — Но аз нямам никакви претенции към теб. Винаги съм го знаела. Винаги си бил свободен да си отидеш — когато си поискаш.“

Колко смело бе сдържала сълзите си, докато говореше! Джордан й се възхищаваше и й съчувстваше.

Тази вечер те бяха седнали в полутъмния солариум, загледани мълчаливо в огромния град, свързвани от странно чувство на отмираща близост.

Джордан прочисти гърлото си.

— Днес видях братовчедка ти.

Барбара го погледна учудено. Той говореше за втората й братовчедка Рене Арчър, порядъчно глупава дама от хайлайфа, чиито задължителни визити при Барбара през отпуските и по различни семейни случаи бяха неизчерпаем източник на досада.

— Къде? — попита тя.

— В „Плаца“ — отвърна той. — Къде другаде? Тя ме представи на някакъв граф и на сума ти други хора. Имаха вид на много гъсти с графа. Май че ще има съпруг номер пет.

Барбара кимна.

— Тя няма да се спре. Сдъвква ги като бонбони и ги изплюва. Аз познавам графа. Много приятно момче. Лошо му се пише. Мислех, че има малко повече мозък в главата си.

Двамата замълчаха. Барбара поднесе шерито към устните си, но не отпи от него. Ръката й се върна в скута. Тя погледна към мъжа си.

— Джордан, тя ще те направи ли щастлив?

Джордан въздъхна. Образът на Лесли незабавно се появи в съзнанието му — усмихнат, неустоим. Беше му някак неловко да седи в тъмното и Барбара да го пита за жената, която обича. Сърцето му се късаше от съжаление към Барбара. И все пак любовта му към Лесли бе по-силна от всичко друго.

— Да, ще ме направи — отвърна той: — Тя ме обича. И е прекрасен човек. Ти би я харесала.

„Би се гордяла с нея“. Джордан не произнесе тези думи, но те прекрасно изразяваха чувствата му. Ако Барбара познаваше Лесли, ако наистина я познаваше като него, тя щеше да се гордее с нея, както и той се гордееше. Любовта му към Лесли далеч надвишаваше физическото увлечение. Той я обичаше за качествата, на които всеки би се възхищавал — смелостта, честността и човечността й. В начина, по който Лесли живееше живота си и се раздаваше на другите, имаше нещо толкова смело! Джордан никога преди не бе виждал по-добро качество, затова, когато бе с нея, я уважаваше безкрайно за това.

Как му се искаше да говори за тази й добродетели пред Барбара! Искаше му се да възхвалява Лесли пред нея, да споделя с нея възхищението си към Лесли, като момче, което описва новото си гадже пред най-добрия си приятел. Но това щеше да й причини болка. Той можеше единствено да я уверява, че е избрал жена, която ще го направи щастлив. Понеже знаеше, че Барбара желае той да е щастлив. Бе готова да се откаже от него, за да е щастлив.

Отново настъпи мълчание. Тъмнината сближаваше Джордан и жена му, но напредващото време и неизбежната раздяла ги правеха чужди един на друг. С всеки изминал ден им ставаше все по-трудно да живеят заедно. И все пак не му се искаше още да изгубва Барбара. От четири години тя бе негов другар и довереник. Щеше да му липсва.

— Отивам да си лягам — каза тя. — Изморена съм.

Целуна го по бузата и излезе. Той остана за миг, потънал в мисли, все още разкъсван между съблазнителния образ на Лесли и спомена за тъжното, изпълнено с разбиране лице на Барбара.

Довърши брендито и влезе в спалнята с намерението да вземе душ. Барбара седеше на леглото по нощница и държеше книгата, която напоследък четеше — избраните разкази на Съмърсет Моъм. Той й ги беше подарил за рождения ден миналото лято.

Сякаш не знаеше какво да прави — не си лягаше и държеше книгата някак нервно. Погледна към Джордан. Той стоеше в рамката на вратата и разкопчаваше ризата си.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— О, Джордан! — изплака тя.

Той отиде до нея, прегърна я и обсипа лицето й с целувки. Вкусът на сълзите й го изпълваше с ужасна тъга.

— Толкова ще ми липсваш!

Мъката й бе толкова силна, че Джордан почувства как собствените му очи се навлажняват.

Забелязвайки вълнението му, тя зарови лице в гърдите му, както бе правила толкова пъти в миналото. Загали го мило, сякаш за да го успокои. Той почувства стария майчински пламък на нежността й. Тя сякаш се опитваше да зареди детето си с майчина любов, преди да го пусне само по широкия свят.

И някак топлината на гърдите й, сладостта на милувките й се превърнаха в целувка. Джордан я прегръщаше, целуваше устните й и я притегляше по-плътно до себе си. Тялото й сякаш се разтапяше в неговото. Гърдите й, голи под нощницата, се притискаха в неговите гърди. Езикът й свенливо се плъзна в устата му. Обзе го непозната страст, родена от обичта му към нея, от любовта му към Лесли и промяната, настъпваща в живота му.

За миг той се запита дали тя ще може да го понесе, дали той самият ще го понесе. Но тя го бе хванала така здраво, а тялото й бе толкова топло и меко!

— Само веднъж! — простена тя, прегръщайки го силно. — Само веднъж, Джордан! Моля те, за да си спомням за теб…

В слабините му се надигаше гореща вълна. „Каква ирония — казваше си той. — Да притежавам жена си, когато ще се разделям с нея!“

Страхуваше се да не я уязви, прониквайки в последната й тайна. Още повече сега, когато Лесли го притежаваше завинаги.

Но целувката на Барбара ставаше все по-страстна, а ръцете й се спускаха под кръста му и нежно го притегляха.

— Само веднъж, скъпи! — шепнеше тя.

Той се пресегна и изгаси лампата.

 

 

В момента, в който нощната лампа в спалнята на Джордан угасна, Рос Уилър остави Лесли Чембърлейн пред къщи.

Бяха прекарали голяма част от вечерта в службата — преглеждаха сметките със счетоводителя на Рос. Това ставаше веднъж в годината и Рос изпитваше ужас от цялата работа, понеже не можеше да работи с цифри.

Скоро след постъпването на Лесли той я попита дали има нещо против да помага при прегледа на счетоводните книги. По това време той вече започваше да зависи от нея в почти всяко отношение. Тя се бе съгласила с радост и скоро познаваше много по-добре от него счетоводните сметки и режийните на агенцията. Присъствието й тази вечер бе изключително необходимо.

— Безкрайно ти благодаря, миличка! — обърна се той към нея. — Ти ме спаси. Не знам как съм се оправял, преди да дойдеш ти.

— О, не си чак толкова зле! — каза тя. — Просто нямаш достатъчно доверие в себе си. Няколко колонки цифри са нищо работа за такъв голям и силен мъж като теб. Просто се нуждаеш да ти го напомням по-често.

Рос я съзерцаваше в тъмната кола.

— Нуждая се от теб за много повече неща.

Никой не проговаряше. Той имаше предвид и сърцето, и работата си и тя го знаеше. Той чакаше отговор на предложението си. Рос бе търпелив, но си даваше сметка на какво може да се надява, правейки предложение за женитба на момиче като Лесли.

Беше направил зависещото от него и му оставаше само да чака дали тя ще склони да се омъжи за един стар мъж. Непрекъснато се страхуваше, че тя ще срещне някой по-млад и по-подходящ от него.

Лесли се чудеше дали той подозира, че е влюбена в друг. Не можеше да скрие новата светлина, която напоследък грееше в очите й. Всички в службата я бяха забелязали и коментираха. Лесли се стараеше да приема закачките шеговито.

От една страна, й се искаше Рос да си мисли, че е доволна от работата и затова вече не е тъжна и се е превърнала в нов човек. От друга страна обаче, се страхуваше, че той може да го изтълкува като отговор на предложението си, понеже това можеше само да утежни мъката му, когато се наложи да му откаже.

С тези мисли в главата си Лесли се държеше на разстояние от Рос, правейки се на лекомислена, и отбягваше въпросителните му погледи и окончателния си отговор, който щеше да го нарани. Не можеше да се насили да мисли за това. Сърцето й бе прекалено заето с вълнения около любовта й към Джордан Лазаръс, за да мисли за живота, който щеше да жертва заради него.

— Не знам ти как си, но аз едва се държа на краката си. Трябва да си легна, за да забравя за всички тия цифри — каза най-после тя.

— Аз също — каза Рос с лека нотка на неудобство в гласа. — Наспи се хубаво и не идвай на работа, преди да си си отпочинала. Ще се оправим и без теб за няколко часа.

— Разбира се.

Той прекрасно знаеше, че го лъже. Щеше да дойде рано — усмихната и весела. Сигурно щеше да бъде първа. Отдавна познаваше издръжливостта и чувството й за отговорност. Никой не работеше повече от Лесли, никой не се грижеше повече за работата от нея.

Тя излезе от колата и с бодра стъпка тръгна към блока си. Той знаеше, че тя не може да го види, и си позволи да се порадва на дългите й, красиво оформени крака, на стройния й гръб под лекото сако, на прекрасната къдрава коса, окръжаваща бялото й лице. При мисълта колко я желае, каква част от него живее с мисълта, че я обича, че трябва да я притежава, го изпълни болка.

Изпита мъка, когато тя влезе в сградата и се скри от погледа му. После запали колата и тръгна.

Лесли стоеше в преддверието и отваряше пощенската си кутия. Както обикновено нямаше много поща за нея. Рекламна листовка от застрахователна компания, формуляр за подновяване на абонамент за списание по реклама, което тя получаваше, телефонна сметка. Нямаше писмо от баща й, с когото наскоро се беше виждала. Нямаше да й пише поне още седмица-две.

Тя тръгна нагоре по стълбите към апартамента си. В коридора й се стори необичайно студено. Това бе странно след доста горещия ден.

В апартамента й бе тихо. Трябваше да търси пипнешком ключа на стената, за да запали лампата. Пред очите й се разкри дневната — бедна, но уютна с поизтърканите диван и кресла, олющените стари маси и евтините пейзажи в рамка. Лесли бе купила всичко втора употреба — на разпродажби, когато се бе преместила тук. Докато работеше в библиотеката, бе твърде потисната, за да мисли да заменя каквото и да било, а сега, когато Рос и агенцията й отнемаха толкова време, бе твърде заета, за да се занимава с това.

Скоро щеше да се наложи да се освободи от всичко и да си намери нещо по-представително. Но за момента тя изпитваше странно задоволство да се връща всяка вечер към всичко това у дома си. Очуканите мебели й напомняха за собствения й разбит живот. Точно като нея те бяха преживели доста неща и все пак бяха оцелели.

Сега, когато бе срещнала Джордан и в сърцето й бяха настъпили толкова промени, съвсем нямаше време да мисли за старите мебели. Точно като Мол от „Вятърът във върбите“, една от любимите й книги, това старо малко жилище я привличаше. Тя вече го беше изоставила в мислите си и все пак то бе единственият й дом.

Тя бързо влезе в спалнята си и се съблече. След часовете, прекарани над счетоводните книги, се чувстваше потна и изпоцапана с мастило. Захвърли дрехите в коша за мръсно бельо и гола изтича до банята.

Тъкмо затваряше вратата, когато й се стори, че чува някакъв шум. Тя неволно потрепери и цялата й кожа настръхна. За миг наостри слух, но не се чуваше нищо. Тя реши, че шумът е долетял от съседен апартамент или просто самата сграда уляга.

Нещо я накара да заключи вратата на банята. Набързо взе душ, изпита наслада от топлата вода по тялото си, и си изми косата. Когато излезе изпод душа, огледалото бе замъглено от парата. Тя се избърса с кърпата, облече хавлията си и отвори вратата. Потискайки неволното напрежение в себе си, огледа дневната — беше тихо и празно както винаги.

Изсуши бързо косата си, отиде в стаята, за да запали нощната лампа, и се върна в дневната, за да изгаси осветлението. Неизвестно защо й се струваше, че усеща нечие присъствие. Провери секрета на входната врата. Всичко беше наред. Беше заключила още при влизането си.

Усмихвайки се снизходително на самата себе си, тя си легна и отвори книгата, която четеше. Беше я взела от библиотеката. Миналата събота й я завери госпожа Бабидж, бившата й работодателка. Лесли започна да чете, но скоро осъзна, че очите й са твърде изморени от часовете над счетоводните книги, за да чете. Тя въздъхна и затвори книгата.

Дълго лежа в леглото, загледана в стаята с малкото бюро и тоалетната масичка със снимките на майка й и баща й. Казваше си, че скоро тази стая, този апартамент, дори този град ще бъдат за нея само спомен. Това бе нейната стартова площадка към новия живот.

Тя се протегна, за да изгаси лампата. В този момент отново я обзе неясна тревога. Тя дръпна ръката си и остави лампата запалена. Ослуша се внимателно и огледа стаята. Нещо я караше да стане и да погледне отново и в дневната, но не го направи, разкъсвана от презрение към самата себе си и от панически страх да отиде в съседната стая.

Накрая изгуби търпение, изгаси и си каза: „Успокой се! Много работиш напоследък!“.

Чудеше се дали причината за този пристъп на безпокойство и ужас не се крие в дълбокото изпитание на чувствата й в последно време. Може би тази вечер й беше така страшно в собствения й дом, понеже обичайният й живот бе застрашен от новата й любов.

Тя се замисли над този въпрос. Топлите стени на стаята й кръжаха около нея. Скоро сънят забули мозъка й и пред очите й изникна образът на Джордан Лазаръс, който сладостно я поведе към света на мечтите.

Миг по-късно тя спеше дълбоко.

Тя не намери в съня мечтаната отмора. Присъни й се, че се намира на „Мег“ заедно с Джордан. Бореха се с вятъра и се опитваха да плават, но непрекъснатите вълни, идващи откъм ръкава, ги заливаха с пръски и им пречеха да си вършат работата. Джордан й даваше някои наставления, но пръските продължаваха да заливат лицето й и удавяха думите му.

Тя се опита да премине по палубата и да стигне до него, но той отчаяно й махаше да остане на мястото си. Крещеше и повтаряше едни и същи думи, ала вълните влудяващо и неизменно потушаваха предупредителните му думи.

Изведнъж се събуди. Плясъкът на вълните се превърна в пронизителен звън. Тя се пресегна да натисне будилника с мисълта, че вече е сутрин. Но звъненето продължаваше.

Стана и все още полусънена тръгна, залитайки, към дневната, където телефонът непрестанно звънеше. Не забеляза часовника на етажерката. Беше два часът през нощта.

— Ало? — проговори сънено тя.

— Лесли, ти ли си?

— Да, аз съм.

Отначало тя не позна гласа отсреща. Тревогата го бе променила.

— Лесли, тук е Джорджия Байер. Случи се беда.

Лесли изведнъж се събуди напълно. Явно ставаше дума за Тери.

— Какво има? Нещо с Тери ли? Как е той?

Настъпи мълчание, изпълнено и от двете страни с тревога. Лесли някак вече знаеше, че се е случило нещо ужасно.

— О, Лесли! — изхлипа Джорджия. — Няма го. Някой го е отвлякъл. Тери го няма!