Елизабет Гейдж
Интимно (55)

54

„Пийпъл“ от 9 септември 1979 г.

Красива двойка очаква дете

„Тези дни милиардерът мечтател Джордан Лазаръс и неговата красива съпруга Джил не мислят единствено за прочутия и спорен проект «Лазаръс» и за облагородяването на градска Америка.

Докато съпругът Лазаръс работи по цял ден с правителствени ръководители и водещи фигури в света на бизнеса върху осъществяването на епохалния проект «Лазаръс», неговата съпруга Джил е заета да подготви уютно гнездо в семейния дом на Сътън Плейс за бебето, което очаква през ноември.

Запитана как вървят нещата, лъчезарната госпожа Лазаръс отговори на репортерите с красноречива лаконичност: «Аз съм в рая. Откакто се запознах с Джордан, мечтая да му родя дете. И сега това ще се случи. Твърде е хубаво, за да е истина».

Колкото до Лазаръс, не можахме да го открием за коментар, тъй като по дванайсет часа на ден той се уединява с избрани лично от него специалисти по градско строителство и финанси, които са се заели да превърнат в реалност негов проект за преструктуриране на вътрешността на големия град. Но по сведения на източници, близки до милиардера, той никога не е бил по-щастлив или в по-голяма вътрешна хармония със самия себе си.

«Джордан винаги е живял за бъдещето — казва неговият приближен сътрудник Сам Гадис. — Той е мечтател. Ето защо проектът „Лазаръс“ за него означава твърде много. Той иска да остави собствена следа в бъдещето. Такива са чувствата му и по отношение на очакваното с нетърпение дете. То също ще бъде част от бъдещето му — неговата връзка с идните поколения. С една дума, Джордан е изключително щастлив човек.»

Семейство Лазаръс непрекъснато са засипвани с поздравителни писма и картички, повечето от които гадаят какво ще бъде бебето — момче или момиче. Самият Лазаръс с усмивка отказва да отговаря на въпроса дали държи на наследник.

Какъвто и да е резултатът, ние прибавяла своите благопожелания към тези на цялата признателна нация.

Джил и Джордан, бъдете щастливи!“

Това бе най-ужасната година в живота на Джил.

С напредването на месеците тя непрекъснато бе принудена да демонстрира лъчезарна физиономия за пресата, докато в същото време в личния й свят цареше пълна разруха. Изпитанието й отнемаше много — може би твърде много, опасяваше се тя, за да й позволи да бъде истинска майка, когато роди своето бебе.

Вестта за нейната бременност резултатно бе осуетила плана на Джордан да се раздели с нея. Той незабавно преустанови процедурата по развода и започна да мисли за новия си живот като баща.

Реакцията му на тази промяна в плановете им бе твърде странна. Той изглеждаше напълно погълнат от подготовката за появата на бебето, дори в известен смисъл това бе неговата натрапчива идея. Противно на изложеното в пресата, Джордан, а не Джил, бе избрал южното помещение в апартамента им на последния етаж да се превърне във великолепна детска стая. Тя беше с най-красивия изглед. Пак Джордан се погрижи за всички подробности около обзавеждането и остави да се добавят само последните украшения, след като се разбере дали детето е момче или момиче.

През това време поведението му към Джил се изразяваше в неизменна хладна грижовност. Следеше я да не се преуморява и да наблюдава състоянието си. Лично я водеше на лекар и науми каквото можа за бременността и раждането.

Но в грижата му нямаше любов. Джил не се чувстваше като човешко същество, а просто като съда на неговата зараждаща се любов към нероденото дете.

В началото на бременността си тя се надяваше, че ще се любят. Смяташе, че бебето може да открие нови хоризонти на нежност между нея и Джордан и да поправи някои от пораженията, нанесени върху брака им.

Но Джордан не я докосваше. Веднъж или два пъти тя посмя да го приближи. Той се отдръпна от нея, а на лицето му бе изписано отвращение. Тя не беше сигурна дали той просто я мрази, или споменът за последния път, в който се бяха любили, когато тя съвсем съзнателно се бе предрешила, за да го предизвика и да го измъчи, му причиняваше твърде голяма болка. Във всеки случай студенината му я отблъскваше съвсем успешно. Тя повече не посмя да потърси близост.

Той продължаваше да спи в едно легло с нея, но то вече не беше брачно ложе. Просто я държеше под око заради нероденото й дете. Искаше да бъде на разположение в случай, че възникнеше някакъв медицински проблем, който можеше да застраши бъдещото бебе. Винаги спеше с гръб към Джил.

Джил никога не се бе чувствала толкова самотна или така неспособна да се владее. Нейният гинеколог й забрани да взема каквито и да било лекарства и тя отчаяно се опитваше да се подчинява на указанията му. Но ежедневното емоционално напрежение, с което трябваше да се справя, бе толкова непоносимо, че тя не можеше да мигне без приспивателно.

Криеше шишенцето с хапчетата в дъното на тоалетката си. Една нощ Джордан го намери и й поиска обяснение. Гневът, който искреше в очите му, я уплаши.

— Ако те хвана още веднъж с нещо подобно — предупреди я той, — ще те пратя в болница, където ще те държат под наблюдение, докато бебето се роди.

Студеният му поглед изразяваше смесица от жестока загриженост за собственото му дете и омраза към съпругата му.

Джил извърна поглед.

— Това е старо шишенце — каза тя. — Стои там от месеци. Нищо не гълтам. Няма да го правя и занапред. Обещавам.

Джордан сложи шишенцето в джоба си.

— Ще се погрижа за това — изрече заплашително той и напусна стаята.

След тази нощ Джил се чувстваше като затворник. Успя да се снабди с нови хапчета с помощта на една приятелка и вече ги криеше умело, като сменяше скривалището си няколко пъти в седмицата. Вземаше ги колкото се може по-рядко, тъй като винаги, когато бяха заедно, тя чувстваше изпитателния поглед на Джордан. Той явно дебнеше за някакви признаци, които биха му подсказали, че е гълтала успокоителни.

Когато бременността й напредна, тя установи, че хапчетата вече не са й така необходими. Въпреки че нервите й все още бяха обтегнати, сънят й идваше доброволно, за да сложи край на тревожните й дни, и я понасяше през пустите нощи като вълшебно килимче. Тя осъзна, че някакъв по-дълбок процес, независим от нейните планове и тревоги, следваше своя естествен ход, нещо основно и неустоимо, което осигуряваше здравето на нероденото й дете, като принуждаваше собственото й тяло да се отдаде на съня.

През тези месеци пропастта между Джордан и неговата съпруга зейна още по-непреодолима. И въпреки това ласкавата му загриженост за бебето, което растеше в утробата на Джил, ставаше все по-силна, докато тя наедряваше, и премина почти в еуфория, когато бебето започна да рита.

Вечер Джордан сядаше до Джил и ръката му нежно поглаждаше изпъкналия й корем. Когато бебето ритнеше, той веднага реагираше: „Ето! Усети ли го?“ и се усмихваше с момчешко въодушевление. В такива моменти се чувстваше ехо от спокойното, блажено щастие, което Джордан излъчваше през техния меден месец преди година и половина. Сякаш най-накрая той бе получил онова, което искаше, и животът му го изпълваше с доволство и дори с радост.

Но това напъпило щастие нямаше нищо общо с чувствата му към самата Джил. Той не криеше отчуждението си от нея. Когато докосваше корема й, той търсеше и искаше да почувства бебето, не своята съпруга.

Колко странно, колко ужасно бе за Джил да чувства гордата му ръка върху корема си, когато той искаше да усети как бебето рита! Да почувства как любовта му расте и разцъфтява, докато ласкавите му пръсти галеха кожата само на сантиметри от тялото на бебето. Той бе разделен от любимото си дете само чрез това було, тази повърхност от плът без значение, без съдържание — самата Джил.

Струваше й се, че ще полудее, чувствайки как любовта му минава покрай нея по този начин, устремена към невидимото същество в утробата й. Искаше тези пръсти да се движат по нейната плът, да галят самата нея. Но Джордан не изпитваше към нея никаква любов. Безликото бебе бе перверзна връзка, която го свързваше с нея против волята му.

Така Джил започна да усеща в състояние на депресия, че носи в утробата си чуждо тяло. И колкото повече ведрата любов на Джордан към това невидимо и непознато създание се засилваше с месеците, Джил се улавяше, че изпитва към него нарастваща омраза. Собственото й чувство я стъписваше и тя се опитваше да му се противопостави. В края на краищата това бе и нейно бебе. Тя трябваше да го обича, да очаква с нетърпение раждането му.

Но откакто се влюби в Джордан Лазаръс, всички нейни емоции бяха някак изкривени и неконтролируеми. Тя се чувстваше като безпомощна пионка в една безумна игра, която използваше любовта, за да унищожи тези, които я играеха, а не да им достави наслада.

Как можеше да изпитва естествена майчина любов към това неродено дете, когато то бе заченато в един болезнен, мъчителен маскарад на любовта, основан на всепоглъщащата ревност на Джил към друга жена?

Сякаш детето наистина принадлежеше на друга майка и Джил бе просто заместителят, използван, за да му даде живот на този свят. Как иначе можеше да си обясни страстната любов на Джордан към нероденото бебе и пълното му безразличие към жената, която износваше това дете за него?

Джил заставаше пред огледалото в банята и наблюдаваше как коремът й расте с всеки изминал ден, с всяка седмица. Нейното очарование от странната красота на бременността беше примесено с ужаса от пародията, в която двамата с Джордан превръщаха този жизнерадостен естествен процес.

Джил не беше щастливата, изпълнена с очакване майка, за която я мислеше светът. Бебето не беше любимият плод, който самата тя искаше то да бъде. Нито пък Джордан бе любящият съпруг, какъвто го описваха по вестниците. Всичко бе една огромна лъжа.

А причината за това бе, че в семейството имаше четвърти член, незрим и опасен, чието присъствие бе обсебило всички останали и ги бе превърнало в нещо, което те не бяха. И тази вдъхваща ужас съперница, притежаваща място в сърцето на Джордан, сега хвърляше сянката си върху самото съществуване на Джил. Тя започваше да чувства присъствието й в утробата си, където бе заченато собственото й дете. Виждаше я върху лицето си, като маска, която, надяната веднъж, вече не можеше да бъде свалена, като неизлечима зараза.

Или това бяха безумни мисли? Нима представляваха психически отклонения, породени от стреса, неизменно съпътстващ Джил през всичките тези месеци, от ревността й и разяждащата я потисната страст? Тя не знаеше. Просто си даваше сметка, че не е способна да се отърси от тях. С всеки изминал ден те я сграбчваха все по-здраво, бавно, безпощадно, докато детето в утробата й непрестанно растеше.

Колкото до Джордан, той не се съмняваше, че детето му е било заченато в нощта на перверзното превъплъщение на Джил. Освен това не беше в състояние да я погледне, без да види маската, която бе надянала през онази съдбоносна нощ. Витаещият образ, на когото Джил вдъхна живот по такъв съвършен начин, вече не можеше да бъде изтрит. Всеки път, когато я видеше, споменът за него изникваше в съзнанието му. И този факт, по-натрапчив от всякакъв укор, сега го държеше далеч от Джил.

Той осъзна със закъснение, че когато за първи път срещна Джил и стана жертва на магическото й сексуално въздействие, по времето, когато все още скърбеше по Лесли, онова, което го бе привлякло неудържимо, бе именно тази странна прилика и особеното подобие на техния чар. По онова време той не я беше осъзнал, беше твърде отдаден на мига, за да я забележи. Но сега си даваше сметка, че е била там от самото начало, някаква странна аура, която Джил притежаваше като амулет, който добавяше към собствената й същност нещо от Лесли.

Затова не беше чудно, че Бен, стюардът на яхтата, бе взел Джил за Лесли. Джордан трябваше да осмисли важността на тази случка още навремето, но не го беше сторил. Желанието го бе заслепило за истината.

Джордан разбра, че от самото начало е открил сърцето си за Джил чрез измама. Днес лицето й бе като огледало, което хвърляше жестока светлина върху собствения му фалш, както и върху нейния, върху бездънната, безкрайна лъжа, която представляваше техният брак.

Въпреки всичко Джордан чувстваше дълбока, изначална връзка с Джил, защото тя бе майка на неговото дете. Но не беше способен да й прости онова, което бе сторила. Нито можеше да се насили да я докосне, тъй като измамата в сърцевината на тяхната близост бе твърде ужасна. Но дори и да го стореше, да й откриеше сърцето си, макар и за миг, това нямаше да бъде неговият копнеж по Джил. Тогава щеше да бъде разобличен в цялата си голота, както стана в нощта на нейния маскарад. А това той не можеше да понесе.

Затова Джордан обърна гръб на самотната си съпруга. Дните му минаваха в работа по проекта „Лазаръс“, а нощите си прекарваше в опити да проникне с поглед в тялото на Джил и да види невинното създание в утробата й. В известен смисъл бебето бе неговото бъдеще. С раждането му Джордан щеше да се спаси от опетненото си минало и да започне живота си отново.

Знаеше, че не е редно едно дете да се появява на бял свят по този начин, но той беше безсилен. Искаше това бебе повече от всичко, което някога бе пожелавал през живота си. Възприемаше го като единствен шанс за щастие.

Щеше да изтърпи още няколко месеца заради него. И тогава щеше да започне, нов живот. Или поне така си мислеше.

Такова бе болезненото отчуждение между Джордан и Джил, отчуждение, невидимо за околния свят, когато внезапен обрат в събитията хвърли нова светлина върху тяхната агония.

Почина Мег Лазаръс.

Джордан научи за последния инфаркт на Мег в средата на една топла септемврийска нощ и веднага излетя с частния си реактивен самолет за Пенсилвания. Когато пристигна, Мег беше в интензивното на болницата „Св. Джоузеф“. Бяха извикали вече свещеник да изпълни последните ритуали.

Когато седна в самолета и по-късно, докато караше към болницата, Джордан бе обзет единствено от деловата мисъл, че трябва да бърза. Емоциите много отдавна му причиняваха такава неимоверна болка, че тази вечер, изглежда, имаше място единствено за чисто движение, за чиста воля.

Когато пристигна, братята и сестрите му се бяха събрали в чакалнята. Джералд, Клей и Райън седяха унило на столовете от метал и пластмаса и изглеждаха изтощени и безполезни. Майка му беше в стаята с Мег.

Луиз се хвърли в обятията му.

— Джордан — възкликна тя, — слава богу, че дойде!

Цялото семейство изглеждаше безпомощно и покъртително търсеше опора в Джордан. Мег беше техният духовен водач и да я загубят бе все едно да загубят почва под краката си.

— Тя… Как е тя? — попита Джордан.

Луиз извърна поглед и очите й се напълниха със сълзи.

— Пита за теб — отвърна тя. — Мисля, че се държи само… — Разрида се и не можа да каже нищо повече.

Сестрата въведе Джордан при Мег. Майката стана от стола до леглото, целуна безмълвно Джордан и излезе от стаята. Джордан сведе поглед към лицето на Мег. Маската на смъртта бе започнала да заличава чертите, които толкова обичаше. Мег изглеждаше като парцалена кукла. Взираше се с празен поглед в тавана.

— Мег — прошепна той и хвана ръката й. — Аз съм, Джордан.

Дълго време тя лежа, без да отговори. Но ръката й трепна в неговата и гърдите й се повдигнаха, докато се бореше да намери поне глътка въздух, за да каже нещо.

Той се надвеси над нея, за да не й се налага да мести поглед към него.

— Мег, аз съм, Джордан.

— Джорди? — Гласът й беше само ехо, така далечен и изкривен от неизбежната смърт, че изглеждаше почти неузнаваем.

— Тук съм, скъпа — каза той. — Всичко е наред.

Очите й бяха приковани в него, но без да го фокусират. Забеляза, че лицето й е мокро от сълзи, и с изненада установи, че са неговите собствени. Въпреки че не чувстваше нищо, освен неистовото напрежение, с което се бе устремил към нея, от очите му се стичаха сълзи.

— Джорди — промълви тя отново. И този път го видя. Ръката й немощно стисна неговата. — Ти дойде.

— Да, разбира се. Мислиш ли, че ще те изоставя в такъв момент? Не и аз, дете.

Тя нямаше сили да отвърне на усмивката му. Смъртта бързо я отдалечаваше от него.

— Джорди — промълви отново тя. После настъпи ужасна пауза. Той почувства как Мег се бори за последен миг ясно съзнание, тъй като гибелното опустошение в тялото й не оставяше никаква сила за мисълта й.

— Да, скъпа. Тук съм — отвърна той. Ако вече не й стигаше въздух да говори, поне щеше да я успокои с присъствието си, докато настъпи краят. — Тук, до теб. Повече няма да те изоставя Мег. Никога.

Той приближи лице до нейното и я целуна по устните. Кожата й беше хладна, вече отстъпваше в сковаността на смъртта.

— Обичам те — каза той. — Обичам те, Мег. Тук съм, с теб.

— Джорди. — С нечовешко усилие тя успя да използва гласа си и да накара очите си да го фокусират. — Слушай.

— Да, скъпа — каза той, като държеше и двете й ръце в своите. — Чувам те.

— Искам да бъдеш щастлив — каза тя.

Настъпи мълчание. Въпреки че тя бе на ръба на отвъдното, Джордан чувстваше силата на нейното въображение, което виждаше през него както винаги сигурно и истинно.

— Аз съм щастлив, Мег — каза той. Плитката лъжа изненада самия него и той извърна поглед.

— Не — каза тя. — Няма време… слушай.

— Да. — Думата се изтръгна като ридание. — Да, чувам те, Мег.

— Работил си толкова напрегнато — каза тя. — Дори прекалено. Отдавна си се загубил. През цялото време изобщо не си мислил за себе си. Сега се преоткрий… заради мен. Повече няма да бягаш.

— Да, Мег — каза той, стискайки вкочанените ръце. — Да, скъпа. Каквото кажеш.

Опитваше се да скрие болката, която тя му причиняваше. Мег разбираше какво бе направил от живота си. И сега, твърде късно, го призоваваше да върне часовника назад и да стане мъжът, който никога не е бил, мъжът, който е трябвало да бъде от самото начало.

— Ти не можеш да живееш без любов — каза тя. — Не се опитвай. Никога повече.

Силен спазъм я разтърси. Тя се взря в очите му.

— Бъди добър с Джил. Тя те обича.

— Да — излъга Джордан. — Да, знам, Мег. И ще бъда. Обещавам.

Думите се отронваха от устните, без да означават нищо. Той говореше твърде много със съзнанието, че го прави, за да прикрие празнотата на думите си.

Сълзите му капеха върху лицето й като студен дъжд, безполезен като лъжите му. Чувстваше по немощното стискане на ръцете й, че тя използва последните си сили, за да го накара да се обвърже с обещание.

Нещо невидимо сякаш се стовари върху нея и я смаза. Ръцете й се отпуснаха в неговите. Устните й се мъчеха да изрекат нещо. Той се приведе, за да се опита да ги чуе.

— Все още има време…

Светлината в очите й угасна. Цветът изчезна от страните й. Тя издъхна.

Джордан се отдръпна, като продължаваше да държи ръцете й. Взря се в безжизненото лице, което вече изглеждаше неузнаваемо.

После стана и отвори вратата. Братята и сестра му вдигнаха очи към него с отчаяна, безумна надежда. Той им показа с поглед, че краят е настъпил.

Майката извика и зарови лице в шепите си. Луиз се втурна в стаята, сякаш бързината й можеше да има някакво значение. Братята стояха безпомощно. Райън протегна ръце към Джордан.

Лекарят дойде заедно със свещеника. Оказа се дълга нощ. Джордан уреди всички формалности въпреки че изглеждаше така, сякаш нещо бе източило всичката му кръв, той бе хладен и делови с непознатите, нежен и грижовен с роднините.

Обади се на Джил призори, за да й съобщи скръбната вест. Уведоми я, че ще се върне след няколко дни. Джил звучеше покрусена, но гласът й беше толкова глух и далечен, че той не долови вълнението й.

Преди да затвори, я попита за състоянието й.

— Добре съм — отвърна тя. — Не се тревожи за мен. Погрижи се за семейството си. И се пази.

В думите й той долови ехо от последните думи на Мег. Бъди щастлив. Не можеш да живееш без любов. И когато започна изнурителната процедура по погребението на своята сестра, сякаш съзнателно той придаде на думите й ново значение. Щеше да бъде добър баща на детето, което носеше Джил. Щеше да намери в бащинството онова, което му липсваше като съпруг, и което не бе намерил в любовта.

Това ли имаше предвид Мег? Той не знаеше. Не я познаваше напълно, себе си също.

Но щеше да осигури на детето си сигурност и щастие. Или щеше да умре за това.

С тази мисъл за личния си живот Джордан обърна гръб на Мег и на една голяма част от себе си, за да се изправи още веднъж с лице към бъдещето.