Елизабет Гейдж
Интимно (21)

20

Ню Йорк

На 15 март 1972 година се проведе отдавна отлаганото събрание на акционерите на „Лазаръс Интърнешънъл Инкорпорейтед“.

Джордан Лазаръс беше като на тръни. Беше направил всичко в рамките на човешките възможности, за да убеди собствениците да не приемат примамливата оферта на Виктор Консидайн. Разпращаше им писма, в които описваше голямото бъдеще, очакващо „Лазаръс Интърнешънъл“ като независима корпорация и неизбежните катастрофални резултати от поглъщането от „Консидайн Индъстрис“.

През тези последни трескави седмици той напразно очакваше някакъв знак, че фаталното събрание няма да се състои. Подобен сигнал можеше да дойде единствено от страна на Барбара Консидайн. Личното й влияние над баща й бе единственото нещо, което бе в състояние да предотврати загубата на империята, за създаването на която бе пожертвал над десет години от живота си.

Но Барбара не се обаждаше. Нито пък отговаряше на многочислените му обаждания. След нощта, която бяха прекарали заедно в стаята му в хотел „Аламбра“ в Уайт Плейнс, той все се надяваше, че Барбара ще застане на негова страна. Ала мълчанието й ясно показваше, че няма да му помогне.

Събранието се състоя в банкетната зала на хотел „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк. Прочетоха протокола от последната среща на акционерите. Раздадоха някои текущи материали. После в нажежената от очакване атмосфера председателят съобщи основната точка от дневния ред.

— На акционерите на „Лазаръс Интърнешънъл“ се предоставя оферта за закупуване на акциите им от „Консидайн Индъстрис Инк“, Ню Йорк, за сумата от седемдесет и пет долара на акция. Предлагам да пристъпим към преброяване на гласовете.

Преброяването на гласовете и пълномощните отне поне половин час. Но резултатът стана известен още през първите минути. Когато преброяването приключи, председателят стана. Изглеждаше изморен и обезкуражен.

— Господин президент, господа членове на борда на директорите, акционерни служители! Собствениците на дялов капитал на „Лазаръс Интърнешънъл“ гласуваха за приемане на офертата на „Консидайн Индъстрис“. И така, след настоящото събрание „Консидайн Индъстрис“ ще притежава шейсет и девет процента от основния капитал на „Лазаръс Интърнешънъл Инкорпорейтед“.

В залата се разнесоха въздишки на поражение и задоволство. Битката бе приключила. Джордан Лазаръс бе изгубил.

Джордан се обърна към личния си съветник, Сам Гадис. Очите на Сам бяха пълни със сълзи.

— Хапът е горчив — каза Сам. — А аз наистина си мислех, че някак може да се спасим.

Джордан сложи ръка на рамото на Сам и приятелски го прегърна. После каза:

— Направихме каквото можахме. Не го взимай много навътре. Бъдещето е пред нас.

Джордан остави Сам и отиде при председателя. Дойде ред на закриване на събранието. Започваше бавният процес на разграждане на „Лазаръс Интърнешънъл“.

Всичко бе приключило.

Или по-точно почти приключило.

Половин час след съдбовното гласуване множеството все още се тълпеше в банкетната зала, когато председателят удари звънеца.

— Дами и господа — започна той с приглушен глас. — Трябва да ви съобщя една тъжна новина. В девет часа тази вечер Виктор Консидайн е починал в дома си в Манхатън. Предполага се, че е получил инфаркт.

Множеството притихна. Всички бяха като стъписани.

Джордан Лазаръс се обърна и срещна въпросителния поглед на Сам. Сам недоумяваше какво може да означава това събитие за Джордан, за него самия, за „Лазаръс Интърнешънъл“.

Джордан извърна поглед. Той много добре разбираше, че смъртта на Виктор Консидайн не означава нищо, поне що се отнася до събранието и току-що приключилото гласуване, „Лазаръс Интърнешънъл“ вече се числеше към „Консидайн Индъстрис“. Нямаше значение в чии ръце ще мине управлението на „Консидайн“.

Но наистина ли беше така?

На фона на съкрушителните събития, настъпили през изминалия ден, Джордан вече съзираше нещо неясно, която придаваше на фактите нова окраска.

Той реши да се прибере вкъщи, за да бъде сам и да мисли.

Късно същата вечер Джордан се намираше в апартамента си, разположен в любимото си кресло и потънал в мисли за това, което бе загубил и за това, което го очакваше.

Даваше си сметка, че положението не е чак толкова безнадеждно. С него съвсем не беше свършено. Продажбата на собствения му дял от „Лазаръс Интърнешънъл“ щеше да му донесе значителна сума. Той чувстваше, че е способен да започне отначало и да създаде нова империя. Всъщност дори мисълта за това му се виждаше примамлива. Беше уверен в таланта си и творческите си възможности.

От друга страна, се чувстваше изморен, умствено и морално изхабен от усилията, които му бе коствало създаването на „Лазаръс Интърнешънъл“ и довеждането на компанията до сегашния й вид. Изхабен и от борбата с „Консидайн Индъстрис“, но най-вече от това, че бе дал толкова от себе си, дори цялата си душа за битка, чиято реална стойност му се струваше необичайно ниска.

„Защо правя всичко това?“ Той си задаваше този въпрос от години. Сякаш дълбоко в него имаше някакво противоречие между неуморното изкачване нагоре в живота му на бизнесмен и слабия, но все пак осезаем повик на същинското му „аз“. Отдавна бе привикнал с това противоречие, така добре изразявано от любимата му сестра Мег, но никога не бе успявал да го отстрани. Неизбежното му присъствие в живота му бе изтощително и някак покваряващо.

Тази вечер, както си седеше в апартамента и премисляше какво е спечелил и загубил от случилото се през деня, той за момент си каза, че това е може би възможност да се освободи от убийствената мелница, в която се намираше по своя воля от четиринайсет години, и да тръгне в напълно нова посока.

Та той беше достатъчно богат само от личната си печалба от „Лазаръс Интърнешънъл“. Офертата на „Консидайн“ за собствения му дялов капитал щеше да го направи мултимилионер.

„Защо не спра точно сега?

Вместо да водя тази безкрайна борба да принуждавам света да се преклони пред волята ми, защо не се опитам да открия какво наистина се крие зад тази воля?

В голямото богатство има нещо особено. Парите не правят човека по-ценен, по-щастлив, по-спокоен. Не носят разбиране или удовлетворение. Просто пораждат странното и неконтролируемо желание да трупаш още пари. Желание, което се подхранва от собственото си задоволяване, така че парите никога не стигат.

В светския успех има нещо фалшиво. Като златно наметало, пред което другите се възхищават, но огледаш ли се в огледалото, то изчезва точно като при новите дрехи на царя. Това е така, защото успехът не идва отвътре, от душата ти. Идва някъде отвън, от земните усилия на хората и ефекта, който те произвеждат върху другите.

Човек може вечно да жъне успех след успех и никога да не познае себе си, никога!“

Тези мисли съсипваха Джордан. Още повече, че той от години се опиташе да ги потисне. Но тази вечер те сякаш му даваха възможност да разреши проблема си.

Искаше му се да се обади на Мег. Тя щеше да го разбере. Тя повече от всеки друг разбираше защо Джордан постъпи така, от какво се лиши, когато стана човек на парите и действието. Тя повече от всички останали, дори може би повече от него самия мислеше за душата му.

Той знаеше много добре, че Мег, както и братята му, и майка му, и Луиз, очаква известия за резултатите от събранието на акционерите. „Ще й се обадя още сега. Не за да й кажа, че съм победен, а за да й кажа, че от тази вечер пред мен се открива нов път — път, по който смятам да тръгна.“

Той стана и тръгна към телефона.

В този момент на вратата се позвъни. Той погледна още веднъж към безмълвния телефон, после тръгна към вратата.

Отвори и не можа да повярва на очите си.

Срещу него стоеше Барбара Консидайн.

Беше облечена с великолепно траурно палто, което й стоеше неуместно разкошно и някак студено и бездушно. По същия начин изглеждаха скъпите й бижута и черната рокля под палтото.

— Учудва ме, че те виждам тук — каза Джордан. Той смяташе, че ще е заета с приготовления по погребението или с личната си мъка по загубата на баща си.

Тя сякаш не чу забележката му и попита:

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Докато й правеше път да мине, Джордан се почувства необичайно отпуснат, дори някак апатичен.

Помогна й да съблече палтото си и го закачи в гардероба. Очите й бяха замислени и безизразни.

— Искаш ли нещо? — усмихна се Джордан. — Кафе? Нещо за пиене?

Тя поклати глава. Изглеждаше му променена, различна от младата жена, която помнеше, от тъжната жена, с която за малко не спа. Изглеждаше по-възрастна, по-властна, по-решителна. Моминската й уязвимост почти се беше заличила под този зрял и целенасочен вид. И все пак от нея лъхаше нещо самотно, което будеше състрадание.

— Моите съболезнования за баща ти — каза той.

Тя стоеше и го гледаше. На лицето й бе изписана болка, това бе несъмнено. Но тя бе някак странна. Не беше чистата, открита болка на човек, който е изгубил близък.

— Моите съболезнования за компанията ти — каза тя вместо отговор.

— Бог дал, Бог взел — сви рамене Джордан. — Искаш ли бренди?

— Ако и ти пиеш с мен.

Той отиде в кухнята и наля в две чаши по малко арманяк. Когато се върна, я намери на същото място. Когато й подаваше чашата, тя му се усмихна и го огледа критично.

— Не ми се виждаш много разтревожен. Май че това, което стана днес, не те засяга много, така ли е?

Джордан си наложи безгрижно изражение.

— Е, не е краят на света.

— Но за баща ми е краят.

Отговорът й го озадачи. Той присви очи и я погледна.

— Защо не седнеш? Може би не го осъзнаваш, но все пак си разстроена.

Тя го послуша. Малката черна чанта в ръцете й изглеждаше невероятно скъпа.

— Разстроена ли? Не съм разстроена — погледна го тя в лицето. — Баща ми беше едно чудовище. Съсипа ми живота. Радвам се, че е мъртъв.

Джордан не отвърна. В тези думи прозираше ужасна горчивина и отчаяние. Пред него стоеше една от най-богатите наследници в света. Изглеждаше като уплашено дете, преструващо се на отегчена от света жена. Той изведнъж изпита съчувствие към нея. Нямаше нужда от богато въображение, за да си представи живота й с Виктор Консидайн.

Барбара от своя страна размишляваше над иронията на ситуацията, в която се намираха Джордан, победеният, се държеше спокойно и хладнокръвно. Тя, собственичката на корпорация, погълнала същия следобед всичките му компании накуп, се чувстваше сякаш не е придобила нищо, а е изгубила всичко.

— Джордан! — започна тя с внезапна деловитост, сякаш се залавяше за работа.

— Да? — наклони се той към нея.

Настъпи мълчание. И двамата изчакваха. Той отгатваше вътрешната й борба с някаква дилема. Тя сякаш се колебаеше. После се наведе към него и го загледа, сякаш събирайки смелост. Накрая рязко каза:

— Джордан, ще се ожениш ли за мен?

Джордан не отвърна. Каза си, че сигурно е изгубила ума си. Вероятно потисканата мъка помрачаваше разсъдъка й.

Барбара срещна безизразния му поглед, остави чашата си и заговори:

— Днес наследих петдесет и шест процента от акциите на „Консидайн Индъстрис“. Притежавам основния дялов капитал и съм председател на борда. Мога да правя каквото поискам с компанията. Ако поискам, още утре мога да я продам. — После го погледна в очите и продължи: — Джордан, ожени се за мен.

— Затова ли си дошла? Съжалявам за баща ти, но…

— Ожени се за мен и ще си възвърнеш всичко, което изгуби — прекъсна го тя. — И научната работа за новото лекарство. И парите, които ще ти трябват, за да я доведеш докрай. Ще имаш пълна свобода да правиш каквото искаш. Аз не искам нищо в замяна. Само да ми бъдеш мъж.

Джордан се облегна назад и внимателно я огледа. Не вярваше на ушите си. Та тя трябваше тази вечер да си е вкъщи, отдадена на мъката си. А вместо това си седеше тук спокойно и му предлагаше сделка, услуга за услуга, като истинска бизнес дама.

Но сделката бе жестока за нея. Той се питаше дали тя го осъзнава.

Барбара сякаш чувстваше накъде бягат мислите му и сякаш небрежно продължи:

— Не си длъжен да ме обичаш. Не си длъжен да… ми правиш деца. Дори може да се виждаш с други жени. Всъщност аз си давам сметка, че ти ще искаш да го правиш. Всичко ще бъде нещо като… споразумение между нас двамата.

Той я гледаше с недоумение. Изглеждаше напълно преобразена от мрачната си решителност, и все пак бе предишната бедна и безутешна млада жена. В отчаянието й имаше някакво достойнство, дори в този унизителен за нея момент.

— Мисля, че няма да е редно — започна той предпазливо. — Правиш грешка.

— Целият ми живот е бил една грешка — възрази му Барбара. — Сега имам възможност да направя нещо правилно. Опитай се да разсъдиш от моята гледна точка, Джордан.

Той я разбра. От нейна гледна точка, през призмата на цялото й окаяно минало дори една формална женитба за него беше крачка напред. Но той не бе убеден в това. Съжалението, дори симпатията му към нея не бяха достатъчни, за да оправдаят една женитба без любов.

Той поклати глава.

— Не мога да се оженя за теб. Няма да е честно.

Изразът й се промени. Очите й се изпълниха със студено коварство. Не й прилягаше.

— Тогава няма да получиш нито компаниите, нито лекарството си. Всичко ще остане притежание на „Консидайн“.

Джордан се опита да я вразуми.

— Аз мислех, че си добра и нравствена. Мислех, че умееш да постъпваш правилно. Това, което ми предлагаш, ще бъде лошо за мен, но още по-лошо за теб. Можеш ли наистина да приемеш да си играеш така с две човешки съдби? Толкова ли приличаш на баща си? — изрече накрая той с присвити очи.

В погледа на Барбара нещо проблесна, сякаш за миг я бе засегнал, после изчезна. По-късно Джордан щеше да има достатъчно време, за да разбере значението му.

— Баща ми беше най-ужасното нещо в живота ми — каза тя. — Но той ме научи на едно: на този свят не можеш да получиш онова, което искаш, без да задвижиш цяла система от лостове. — Тя го погледна, после добави: — В момента аз притежавам такава.

— Но не и ако ти обърна гръб — на теб, на Лио Камински и на „Лазаръс Интърнешънъл“ — каза Джордан. — На този свят има и други неща. Други възможности. Целият ми живот е пред мен.

— Аз мислех, че искаш да влезеш в историята — усмихна се тя.

Джордан отново се смая от хладнокръвните й, делови разсъждения. Не му беше идвало наум, че тя притежава такива инстинкти. Играеше играта като баща си. Тя много добре знаеше какво бяха за него Лио и разработката му. И сега го използваше като примамка.

— Няма да е истински семеен живот. Нищо не оправдава това, Барбара.

Чувствайки твърдостта на съпротивата му, Барбара промени курса. Студенината в очите й се замени с умолително изражение.

— Не искам от теб да ме обичаш — отново каза тя. — Не искам сърцето ти. И не е казано, че ще бъде завинаги. Аз просто… не мога да живея сама, тъкмо сега. Сигурно ме разбираш. Баща ми току-що е починал… Имам нужда от помощ, за да намеря себе си, да реша какво ще правя. Когато се опитваше да ме ухажваш, ти го правеше заради личния си интерес. Но изпитваше нещо към мен, аз го чувствах. Може и да е било съжаление, но то ми беше достатъчно. Чувствах се желана. Имам нужда от това сега, Джордан. Имам нужда да се чувствам желана, да се чувствам човешко същество. Готова съм да ти помогна, ако и ти ми помогнеш. Не е казано, че ще бъде завинаги… Не разбираш ли?

Тя млъкна. В очите й имаше сълзи.

— Каза, че си ми приятел. Не помниш ли? Тогава лъжеше ли ме?

Думите й попаднаха точно в целта. Когато й предлагаше приятелството си, той не я лъжеше напълно. Наистина изпитваше нещо към нея.

Освен това в предложението й имаше логика. Та не открадна ли баща й това, за което той положи толкова усилия? Сега Барбара му предлагаше да му го върне. И казваше, че не е задължително женитбата им да продължи цял живот. У Джордан на преден план излязоха гордостта му и любовта му към империята, която бе създал от нищо.

Той реши да й припомни горчивата истина.

— Но аз не те обичам.

— Знам.

Тя гледаше встрани. В този миг той изпита безкрайно съжаление към нея. В нея имаше някакъв детски патос и храброст, които късаха сърцето му.

— Искаш да се преструвам, че те обичам ли?

— О, не! — отвърна тя. — Не трябва да се преструваш. Просто бъди такъв, какъвто си. Просто ми помогни да изляза от това състояние. Просто бъди това, което казваше, че искаш да бъдеш. Иначе… иначе не знам какво ще стане.

Той изведнъж осъзна колко истинско е отчаянието й. Смъртта на баща й обръщаше всичко наопаки. Срамът и самоненавистта й я удавяха. Тя виждаше някакъв шанс да се захване за някого, докато се съвземе. И този човек беше той. Можеше да го получи с цената на няколко стотици милиона долара. За жена като нея, презираща богатството, това бе ниска цена. Тя буквално се бореше за живота си.

Джордан забрави за неотдавнашните си мисли да напусне завинаги света на бизнеса. Беше му мъчно за Барбара, но искаше и да си върне това, което му принадлежи. Женитбата с нея не беше чак толкова висока цена, щом получаваше в замяна всичко, за което бе хвърлил толкова труд.

Обземаше го странна смесица от чувства, в които имаше и състрадание, и амбиция.

— Добре. Ще се оженя за теб.

На лицето й се изписа тревожно облекчение. Тъгата изчезна. Тя застана до него и го прегърна. От очите й бликнаха сълзи.

— О, благодаря ти, Джордан. Благодаря ти — захлипа тя на гърдите му. — Знам, че не изпитваш чувства към мен. Не очаквам нещата да се променят. Но ти обещавам, че няма да съжаляваш.

— Наистина не изпитвам чувства към теб — каза той, докато я държеше в прегръдките си.

И казваше истината. Припомни си вечерта в „Аламбра“, когато прекара нощта с нея и сутринта я гледаше как се събужда. В съня си му приличаше на момиченце. И все пак зад спуснатите й клепачи имаше такава тъга, такава самота! Точно тази самота го привличаше в нея.

Той я прегърна. Целуна лицето й и усети вкуса на сълзите й. Прегръщаше я предпазливо, не много плътно. В този момент му се стори, че си заслужава да я дари с нежността, дори със състраданието си, стига това да й помогне да забрави ужасите от миналото си. Но нямаше смелост да й даде повече, отколкото наистина бе готов да даде. Не трябваше да я заблуждава.

Тялото й в обятията му излъчваше приятна топлина. Той я притегли към себе си и нежно започна да я гали. Тя отпусна глава на рамото му. Той не можеше да срещне погледа й, понеже тя гледаше някъде зад него, в стената на апартамента.

Този поглед излъчваше студена решителност.