Джилиан Хофман
Невръстни красавици (95)

93

Специалният отряд към ПАФ по случая „Пикасо“ беше разпуснат. Заседателната маса бе изтикана обратно в дъното на залата. Разчистени бяха и корковите табла, черната дъска и растящият монтаж от страховити снимки на местопрестъпленията. На тяхното място беше поставена малка кичеста коледна елха, украсена догоре с играчки, светлини и златни гирлянди. Под дръвцето беше струпана камара от пъстри пакети и торбички с подаръци. Размяната на тайните подаръци от Дядо Коледа в отдела за борба с престъпления срещу деца щеше да се състои по-късно сутринта, последвана от коледното парти на Регионалния оперативен център на Маями на първия етаж. Цялата сграда вече ухаеше на печено прасенце и кубинско кафе.

На понеделнишката оперативка на специалните агент-инспектори, която се ръководеше от Зо, всички се шегуваха с безпогрешно подбрания момент на завръщането на Боби в отдела точно на Бъдни вечер. Държавните служители всъщност не работеха в седмицата преди Коледа, седмицата по Коледа и седмицата след Коледа. На практика почти от Деня на благодарността, та чак до Нова година никой не вършеше истинска работа. Не че не отбелязваха присъствие, но след като повечето съдии бяха разчистили календара си за януари, а прокурорите бяха излезли в неофициален отпуск, бързайки да ползват натрупаните дни, в действителност дейността беше замряла в правозащитната централа. Престъпленията продължаваха да се случват, но тяхното разкриване и преследване бяха оставени на заден план за две седмици, през което време всички се събираха със семействата си, пиеха яйчени шейкове с уиски, ром и вино на почти безкрайните коледни партита, празнични вечери и щастливи семейни събирания.

В деня преди Коледа стаите в Регионалния оперативен център обикновено опустяваха и по тази причина Боби беше избрал да се върне на работа именно днес. Беше отсъствал четири седмици — най-дългият срок, през който бе почивал — и искаше да насмогне, за да не бъде затрупан с въпроси на втори януари от хора, които искаха незабавни отговори два дни преди изтичането на ограничителния статут по техните дела.

Той остави под елхата кашона с опаковани подаръци, които Лу Ан беше избрала за всеки един — от новия регионален директор до анализатора на екипа за престъпления срещу деца — и се насочи към своя кабинет, навеждайки глава, за да избегне увисналите зелени гирлянди, които украсяваха вратата му. Останали без надзор, някои се бяха увлекли с празничната украса тази година. Подобно на стаите в първоначалното училище, всички стени бяха налепени с картонени дрейдели^[1] и дядоколедовци.

Иначе, ако се изключеха шестте или повече бутилки вино, оставени на бюрото му като подарък от агентите и помощния персонал, които вече бяха запразнили със семействата си из цялата страна, кабинетът му изглеждаше същият, както го бе оставил пет дни преди Деня на благодарността.

— Добре дошъл, Боби — поздрави го Лари широко усмихнат, влизайки в кабинета му. — Радвам се, че се връщаш, човече. Ама че шибана история имаш да разказваш! Мамка му! Радвам се, че се чувстваш добре.

— Като нов съм. Само дето няма да се класирам за февруарския триатлон „Айрънмен“.

Лари се разсмя.

— Кофти! Ела да потренираш с нас в „Макгайърс“. Аз и Сиро ще те върнем във форма.

„Макгайърс Хил“ беше стара ирландска кръчма във Форт Лодърдейл, често посещавана от Лари.

— Значи оттам си в такава добра форма, а? — отвърна Боби с усмивка.

— Виж, разбрах от Зо за самоличността на тялото, което са открили в къщата в Шугърланд. Сигурно е голямо облекчение за теб. Добра новина, че не е било твоето хлапе.

Боби кимна. Добра за него, но не и за бабата на шестнайсетгодишната Шели Лонго от Холивуд, Флорида. Два дни преди седемнайсетия й рожден ден нейният зъбен статус съвпадна с овъглените останки, намерени в развалините на къщата в Бел Глейд.

Не толкова добри бяха и новините за майката на седемнайсетгодишната Кейти Лий Солтран от Анахайм, Калифорния.

Съдебномедицинската реконструкция на лицето на първата неизвестна накрая ги отведе до идентифицирането на трупа, открит в Броуардското сметище. По ирония точно в проследяващия репортаж в списание „Пийпъл“, посветен на Боби, Сю Солтран видяла реконструираната скица на лицето на своята дъщеря, Кейти Лий, докато седяла в козметичния салон. Кейти, както сама се наричала. Осем месеца по-рано Кейти, която искала да стане певица, споделила с приятели, че се кани да замине в Орландо, за да се срещне с някакъв човек, с когото се запознала онлайн, който щял да я представи на Джей-Зед. Името на новия познат на Кейти било Т. Дж. Нюсаро, но използвал артистичния псевдоним Ел Капитан. Проверката в авиолиниите показа, че Кейти Лий е осъществила полет с „Американ Еърлайнс“, но никой не е чувал нищо за нея оттогава. Миналата събота Сю Солтран беше долетяла дотук, за да вземе останките на дъщеря си и да ги отнесе с обратен полет до Калифорния. Боби плати билета й.

— Слизаш ли долу? — попита Лари, тръгвайки към вратата.

— Да. След малко. Първо трябва да прегледам някои неща. Ще се видим долу — отвърна Боби, а Лари излезе и пое по коридора.

Боби се извърна и погледна през прозореца. Дори на Бъдни вечер трафикът беше блокиран докъдето поглед стигаше. Пътната полиция беше там, но в намален състав — само двама-трима полицаи, които седяха в камион на градското строителство и пиеха кафе. Всичко изглеждаше и звучеше точно по същия начин, както го видя последния път през същия прозорец — дори с коледните елхи на някои закъснели купувачи, закрепени на покривите на колите им — но и този път целият свят, видян през очите на Боби, се беше променил напълно.

Добра новина, че не е било твоето хлапе.

Ала добра новина ли беше всъщност? Боби погледна към снимката на дъщеря си, закрепена на видно място върху корковото табло с изчезнали в кабинета му. Макар да беше вярно, че не се налагаше да погребе дете, той вече разбираше тяхната огромна болка. Бе погребал мислено два пъти своята дъщеря през последните пет седмици само за да открие, че не е била тя. Само за да открие, че няма ни най-малка представа къде може да е. Оставен да се пита отново и отново какви ли ужасни неща са се случили с нея. Дали се дрогира? Дали е мъртва? Дали е станала проститутка? За него нямаше лек. Изобщо. И макар да беше благодарен, задето зъбните статуси доказваха, че дъщеря му не е мъртва, животът му продължаваше да тече в ужасяващо емоционално чистилище, защото тези отливки не доказваха, че все още е жива. Или че е здрава. Или щастлива. Че не е изплашена. Той щеше да остане в това състояние завинаги — отлагайки ваканциите, пътуванията из страната с Лу Ан — и щеше да се пита, да чака, да се надява, да се страхува, докато положат и неговото тяло в ковчега.

Очите му обходиха цялото табло. Беше препълнено с толкова снимки на млади, хубави лица. А знаеше, че докато бе отсъствал цял месец, се бяха натрупали нови. Още деца, взели решението да избягат от нещо лошо. Или да избягат при нещо лошо. Младежи, които не искаха да се борят повече. Или не можеха да се преборят. Откри снимката на Шели Лонго на таблото и я отлепи със замах.

Имаше още снимки за сваляне.

Кучетата, пуснати да търсят заровени тела в тръстиковите поля зад къщата в Шугърланд, бяха надушили следи. Дотук бяха намерени скелетните останки на три човешки същества. А имаха да претърсват още много акри земя. Първата идентифицирана беше красивата Ива Уокет, която е искала да стане балерина още на пет годинки. Колко ли още родители щяха да получат телефонното обаждане, което са очаквали с ужас, откакто детето им не се е върнало повече вкъщи? От момента, в който за пръв път са поели в ръцете си своето скъпоценно бебе, молейки се на Господ да го пази винаги?

И още по-лошо — колко ли родители въобще не се интересуваха?

Телефонът на бюрото му иззвъня, пропъждайки мислите му.

— Дийс.

— Някой иска да говори с теб — съобщи Кики. — Ще я свържа. Идваш ли на партито? Направила съм торта добуш.

— Охо, не е за изпускане. Сложи ли й ром?

— И още питаш. Сложих, естествено, много ром.

— Слизам след секунда.

Телефонната линия прещрака.

— Дийс.

— Тате?

Сякаш нещо изсмука въздуха от стаята.

— Тате, ти ли си? — повтори тъничкият гласец, който той позна мигновено.

— Катрин? Кейти? — успя да произнесе той. — Ти ли си това? Мили боже, ти ли си наистина?

Приседна на стола. Зави му се свят.

— Аз съм, тате. Аз съм. — Тя плачеше.

— Христе боже… Кейти, къде си? Къде беше?

— Аз съм на една автобусна спирка в Ню Орлиънс, но нямам пари…

— Мога да ти пратя пари. Мога да ти дам пари. Кажи ми къде си? Добре ли си? Ранена ли си?

— Аз… аз… аз те видях по новините, тате. Видях те по телевизията. Много бях зле, наистина, тате. Така обърках всичко.

Той затвори очи.

— Всичко е наред, Катрин. Всичко е наред. Ще оправим нещата.

— Липсваш ми ти и мама… Липсвате ми, само че аз оплесках всичко. Върших разни лоши неща…

— Ние те обичаме, Катрин. Мама и аз те обичаме толкова много. Каквото и да си направила, ще го оправим. — Беше му трудно да говори.

По лицето му течаха сълзи.

— Много искам да се върна у дома. Моля ти се, тате, мога ли да се върна у дома?

— Боже мой, да, можеш да се върнеш, разбира се. Винаги можеш да се върнеш у дома, Кейти. Винаги можеш да се върнеш у дома.

Боби затвори очи и отново прошепна „благодаря“ към небето.

Тази година Коледата бе подранила.