Джилиан Хофман
Невръстни красавици (69)

67

— Добре, това тук прилича на циментов под, значи е постройка, в която или до която тя се намира. Но онова зад нея определено са пламъци…

— Може би е пещ? — предположи Джеф Амандола.

Дон Маккриндъл, следовател от Шерифското управление в Броуард, отпиваше от кафето и се почесваше по главата.

— Обаче тука има слънце. Една пещ би била в сутерен, нали? А във Флорида няма сутерени, нали така?

— Да не би да е излязъл от щата? — попита Сиро.

Лари се намеси.

— Съмнявам се. Как ще я намерим тогава, по дяволите? Той иска ние да я намерим, нали? Така каза психоаналитичката.

— Профайлърът — поправи го Роланд Кели, грамаден як следовател от отдел „Убийства“ в Маями Сити, след което подметна предположение: — Може пък да е нещо религиозно. Огън и жупел.

— Спри да гледаш откачените евангелисти по телевизията, Кели — заяде го Дон. — И престани да им даваш всичките си пари. Не е настъпил свършекът на света.

— Много смешно.

— И тъй, къде могат да се видят едновременно пламъци и слънчева светлина? — запита Лари.

— Какво ще кажете за пристанището? Там имат пещи за изгаряне на отпадъци?

— Там има здрава охрана, но може. Ще го проверим — кимна Дон. — Не знам имат ли пещи. Ще проверим и в пристанище Евърглейдс. Всички места с огън и дим.

В три часа сутринта стаята на отдел „Престъпления срещу деца“ продължаваше да е пълна с хора. Бяха застанали около заседателната маса, надвесени над рисувания портрет — вече поставен в прозрачен плик като веществено доказателство — като консилиум от хирурзи около тяло, което се опитват да спасят с въпросите си.

— Не е нужно да бъдеш тук — каза Зо на Боби за пореден път. — Трябва да се прибереш вкъщи. Ще ти съобщим, щом открием нещо.

Боби отряза идеята в зародиш още докато бяха в „Юнивърсити апартмънтс“, преди екипът за специални операции да се отправи към Регионалния оперативен център в Маями. Нямаше начин да се откаже от ръководенето на случая. Ако, не дай боже, момичето на портрета се окажеше Кейти, трябваше да се погрижи тя да бъде пренесена у дома, както подобава. Щеше да направи всичко по силите си да бъде въздадено правосъдие. А от опит знаеше, че това не може и не бива да става, като наблюдава от страничната линия. Тъй че стоеше начело на масата, предлагаше идеи заедно с момчетата, слушаше премерените им закачки и през цялото време полагаше усилия да не поглежда ужасното нарисувано лице на масата пред себе си.

Към четири след полунощ се разбраха да се разотидат, за да починат малко, и пак да се съберат всички на сутринта. Но се наложи Боби да бъде уговарян от всичките си деветима колеги и накрая да получи директна заповед от Зо, за да го накарат да напусне сградата. Единственото, което искаше, бе да огледа случая от всички страни — в своя кабинет, пред своя компютър, вглеждайки се в корковото табло, както бе правил при стотици други случаи през годините. Не искаше да има спиране на работата. Желаеше просто да се увери сам, че лицето на картината беше на нечие друго дете. Колкото и страшно би могло да бъде това за друг човек, не искаше да е неговата Кейти. Всяко друго дете, но не и неговото. И не искаше да се прибира вкъщи.

Само че нямаше избор.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита той Зо, докато двамата вървяха към колите си през безлюдния паркинг.

Все още беше далеч от изгрев-слънце, но птичките бяха започнали да чуруликат по палмите над главите им. До далечния край на паркинга се намираше управлението на Пътна полиция във Флорида. През предното стъкло на фоайето Боби зърна да проблясва коледно дръвце. Пътните патрули на Флорида винаги започваха отрано с празничната украса; като че ли всяка година местеха датата с една седмица напред. Денят на благодарността беше само след седмица. Точно година преди днешната дата беше видял и чул дъщеря си за последен път.

— Да, знам — отвърна тихо Зо.

— Смяташ ли, че е случайно съвпадение?

— В тази работа нищо не е случайно. Той знае как да ти въздейства, Боби, тъй че няма да прибързвам с изводите. Дрехите, с които е била видяна за последен път, бяха качени по интернет, за бога. Всеки би могъл да види описанието. Напълно възможно е да те разиграва, Пастире.

Боби кимна.

— Да те закарам до вас… — предложи Зо.

— Не съм пил. Сам ще се закарам — отвърна той, качвайки се в колата си. — Ще се видим след няколко часа.

Боби излезе от паркинга и зави към магистралната бариера на север. Тишината в колата беше оглушителна, тъй че включи радиото. Но и това не помогна.

— С какво беше облечена тя, Лу Ан? Помисли.

— Ами, ами носеше светлосинята тениска. Онази, която си купи от „Абъркромби“ в комплект с пуловера на райета. Току-що го бях изпрала. Той скрива ръцете й, ето какво си мислех тази сутрин, Боби. Мислех си: „Скрива ръцете й“. О, божичко…

— Добре. Веднага ще пусна описанието й. Ще проверят в болниците, по автогарите, железниците „Амтрак“ и „ТриРейл“, летищата. Колко пари имаше тя в себе си, Красавице?

— Не знам. Неколкостотин, може би — от рождения ден, конфирмацията и от работата? Не, почакай, къде ми е умът? Тя работеше много. Пестеше за кола, значи може да са били повече. Да, повече са били. Даже оглеждаше една кола, тъй че е имала поне хиляда. А може и повече. Не знам. Не знам, Боби!

— Ами куфар? Провери ли в дрешника й?

Лу Ан се разкрещя, удряйки с юмруци по плота.

— Не! Не е избягала! Не! Трябва да я намериш! Трябва да я върнеш у дома, Боби! Трябва да ми я върнеш у дома! — По изкривеното й от паника лице потекоха сълзи. — Искам да й кажа, че съжалявам! Искам да започна отначало! Искам още един шанс!

Боби разтърка очи. Как ще успее да се държи нормално пред Лу Ан? Как ще издържи да не се разпадне на части? И ако беше вярно, ако наистина се окажеше, че Кейти е нарисувана на ужасяващия портрет, как, за бога, щеше да съобщи това на жена си?

Мислите му препускаха, безредно превключвайки от баща към следовател. Полагаше сетни усилия да ги изключи, но в съзнанието му нахлуваха горчиво-сладки спомени. Как я видя за последен път, как я целуна по бузата за последно, какви бяха последните й думи към него… Което много напомняше на спомените при погребението на някого.

Той пропъди образите от ума си. Съсредоточи се. Открий я, която и да е тя. Ако е Кейти, заведи я у дома. И не мисли какво й е причинил. Не тръгвай в тази посока, каквото и да правиш.

Прибирането му вкъщи беше безсмислено. Боби седя край кухненската маса, пиейки кафе след кафе, докато слънцето най-сетне изгря. Знаеше, че Лу Ан е някъде над главата му напълно разсънена, люлеейки се напред-назад, обвила колене с ръце. Тя знаеше, че нещо се беше случило още преди той да излезе. Наречи го инстинкт, предчувствие или каквото и да е, но знаеше, че е нещо лошо. Нещо страшно. И той не пожела да се качи в спалнята, за да потвърди най-лошите й предчувствия само с един поглед.

Взе бърз душ в банята за гости — банята на Кейти — грабна чисти дрехи от дрешника и пое обратно към службата някъде към осем и половина.

Без да мигне през цялата нощ.