Джилиан Хофман
Невръстни красавици (81)

79

— Той ли беше? — попита Майк Хикс.

Сякаш целият окръг се беше стекъл около „Уендис“^[1] на „Блу Хирън“ и „Острейлиън“, заведението бе превърнато в център за спасителните групи, Пътна полиция на Флорида, екипите за почистване на „Хазмат“ и експерти от Дирекцията за защита на околната среда на Флорида. Задната част на ресторанта бе изцяло заета от оперативните служители от ПБПСД, специалния отряд по случая „Пикасо“ и следователите за специални разследвания в Палм Бийч, които бяха участвали във вече считаната за катастрофа среща. Репортери от всички телевизии, в това число Си Ен Ен, ФОКС и Ем Ес Ен Би Си, бръмчаха отвън, възпирани от униформени полицаи и километричната жълта лента, отцепваща района на произшествието, която изглежда опасваше целия квартал. Огнеборците, които продължаваха да гасят експлодиралия бензиновоз, бяха поискали още две пожарни коли. Марк Фелдинг, разбира се, беше на предната линия, отразявайки с трезв глас последното развитие на събитията, и красивото му лице изразяваше покруса. Даже беше успял да намери сажди и да ги размаже по потното си лице, вероятно с надеждата да убеди зрителите, че самият той едва се е спасил от огнената стихия. Рейтингът му сигурно вече пробиваше тавана.

Натали кимна бавно в отговор на въпроса на Майк.

— Така мисля. Май трябва да кажа да. Всичко се случи толкова бързо. Аз се оглеждах за беемве, когато той се изпречи там, тъй че дори не тръгнах към колата му. Но той спря и остана вътре известно време. След това свали стъклото, извика ме и завързахме разговор. Патрулката се приближи и той взе да става много нервен, когато я видя в огледалото за обратно виждане. Внезапно каза, че трябвало да тръгва. Опитах се да го задържа, но патрулката включи светлините и това беше — мъжът духна. За малко да мине през крака ми, мръсникът. И пет минути по-късно вече беше мъртъв. Пфу — изпъшка тя, — ама че работен ден!

— Използва ли псевдонима Капитана? — попита настоятелно Боби. — Или Зак? Спомена ли името Джаниз?

— Така и не стигнахме дотам. Попита ме него ли чакам и аз казах: „Може би да“. При което той каза, че това е много хубаво, защото ме бил чакал цял живот. Добави, че не съжалявал за чакането, защото му се щяло да се позабавлява. Попита ме дали обичам да се забавлявам и аз му отговорих: „Ти как мислиш?“. Той каза: „Хайде да проверим“. Попитах го той ли е Капитана — нали се сещате, сякаш го дразнех. И той се засмя, все едно че беше той. После ме попита дали искам да се поразходим с колата. Точно тогава зърна патрулката и всичко се обърка.

— Как изглеждаше? — попита Боби.

— Бял мъж, на възраст между двайсет и пет и трийсет според мен. Светлокестенява коса, не точно до раменете. Чуплива, доколкото забелязах. Носеше пилотски тъмни очила, тъй че беше трудно да се каже. Честно казано, не успях да го огледам много добре.

— Нещо да кажеш за колата? — обърна се Боби към Клайнър, който беше седнал в дъното на сепарето със скръстени пред гърдите ръце. — Каквото и да е?

— Колата си замина. Бензиновозът е карал пълен резервоар „премиум“. Огънят е разтопил пътната настилка, такава жега. Няма как да видим серийния номер, даже когато останките от лексуса се охладят достатъчно. Проверихме регистрационния номер — от 2006 година е, на черен бенц С300, регистриран на името на Силвия Монтоя от Маями Шорс. Колата е била открадната от предната й алея на втори октомври. Няма улики по случая.

— Значи нямаме идея кой е карал лексуса? Никаква улика? — запита Зо.

— Няма пукната улика — потвърди Клайнър с кимване. — Засега. Знаем само, че се е появил на предварително определена среща и е карал кола с откраднати номера. И че е духнал, щом е видял ченге. На мен ми звучи като да е бил нашият човек. Но дали е бил твоят Пикасо, това не бих могъл да кажа. Ти разследваш случая.

— Трябва да изготвим портрет по описанието на вашата примамка. Говорихте ли с патрулния полицай? — попита Боби. — Защо му е дал светлинен сигнал?

— Проследил е регистрационния номер. Знаел е, че е откраднат.

— По каква причина го е проверил?

— За да му свие сармите. Засякъл го е на „Острейлиън“ да се прави на състезател, без да зачита светофарите. И го е проверил. Никога не знаеш какво може да изскочи от това — отвърна отбранително Клайнър.

— Хммм… в нашия случай може никога да не разберем какво сме щели да открием, ако не беше включил шибаните си светлини — размишляваше Боби със сарказъм.

— А ако ти беше охладил страстите и не караше с тази скорост, можеше изобщо да не ни трябва шибан портрет по описание, за да разберем как е изглеждал. Можехме да го пипнем чисто и лесно, без да пращаме трима души в болницата и един в моргата.

— Да де, точно както организирахте части да чакат в готовност на „Хирън“ и „Мартин Лутър“. Много чисто и шибано лесно. Оставаше само да му кажем: „Ако обичате, спрете“.

— Окей, стига — намеси се Зо, вдигайки ръце, за да разтърве двамата. — Значи, Лекс, ако твоят перверзник, който сега е трупясан, беше Капитана, а Капитана в действителност е нашият Пикасо, как, по дяволите, можем да разберем това със сигурност?

— Като спрем да получаваме повече портрети — отговори Сиро.

— Или трупове — произнесе Боби, прокарвайки ръка през косата си. — Останало ли е нещо от него за ДНК анализ?

— Най-напред него измъкнаха — отговори Хикс. — Но почти го няма. Само торс, и то като полусурова пържола. Все пак може да се вземе ДНК. Ако е в системата и е дал проба, можем да го идентифицираме.

Присъдите за определени престъпления в щата Флорида, както и в някои други щати, изискваха обвиняемите да дадат доброволно тъканна проба от себе си за ДНК базата на ПАФ. Тези престъпления включваха всякакви сексуални посегателства, кражби с взлом, обири, убийства и нахлуване в частни домове.

Боби кимна.

— Все някой трябва да усети отсъствието му. Майка, сестра, приятелка, брат, съпруга. Да се надяваме, че някой ще позвъни в местното полицейско управление и ще съобщи за изчезването му. Установим ли самоличността му, ще тръгнем от нея, за да разберем има ли връзка между него и Капитана или Пикасо.

— Окей. И ако той е бил или е Пикасо, тогава какво става… — Гласът на Сиро заглъхна.

Усети се прекалено късно.

Но Боби довърши мисълта му:

— … с момичетата, които продължават да са в неизвестност? Ще ги намерим. Бързо. Ето защо ни трябва самоличността му. Ще разнищим целия му шибан живот — парче по парче, докато не проследим всяка негова стъпка, откакто се е родил. Ако има останали живи — ако Лейни или други са все още живи — значи ги държи някъде. Трябва да има някаква връзка от ежедневието на този тип, която ще ни отведе там.

— При това положение не знам кой е по-добрият сценарий — изрази Хикс гласно мислите си. — Да знаем, че Пикасо е мъртъв и разпръснат, накъдето го е отвял вятърът, и че кошмарът е свършил, преди тялото му да ни подскаже кой е, и въпреки това да не знаем къде е скрил жертвите си…

— … или да знаем, че е жив и че ни прави на маймуни по новините — довърши изречението Зо, посочвайки с ръка навън през витрината на ресторанта към медийния цирк, струпан на паркинга, воден от най-новата и голяма медийна звезда на Канал Шест.

— Пак е някакъв избор — забеляза Майк Хикс, който се надигна с намерение да тръгва.

— Да, някакъв избор — повтори тихо Боби, докато наблюдаваше как ванът на окръжния съдебен лекар на Палм Бийч си проправя бавно път през суматохата по „Блу Хирън“, изчаквайки на червения светофар достатъчно дълго, за да позволи на въоръжената с камери тълпа да се втурне към него, преди да е поел обратно към службата.