Джилиан Хофман
Невръстни красавици (50)

48

Години преди Ен Би Си и красавецът Джордж Клуни да превърнат Спешното отделение в романтична драма, Дензъл Уошингтън и Хауи Мандел вече участваха в сериала „Болница на забравените“. Точно тогава младата и впечатлителна тийнейджърка Лу Ан Бригс, която търсеше вълнуваща кариера след завършването на гимназията, реши да стане медицинска сестра. Не просто сестра, която ти казва да си изплезиш езика и да кажеш „а-а-а“, от онези в бели престилки, които държат ръцете на пациентите, а такава, от която зависят истински важни неща всеки ден — да спасява човешки животи в отговорни сектори, да кара носилки и да помпа гърди, докато сърцата в тях затупат отново. Още тогава знаеше, че баща й — който гледаше същите медицински сериали като нея на същия диван в Шрийвпорт, Луизиана — никога нямаше да я прати да учи медицина в университета, дори и да можеше да си го позволи. Успехът й беше блестящ, но лекарската професия не беше за жени. Сестринството, от друга страна, беше почтена професия и най-доброто, на което можеше да се надява. Само че на нея не й бе достатъчно просто да е почтена. Тя искаше да е вълнуваща. Търсеше единоборство със смъртта. Нещо завладяващо. Искаше да е една от сестрите в бостънската болница „Сейнт Елиджъс“, да работи в екип с Хауи и Дензъл, които вещо и безстрашно изправят на крака „яйцата Хъмпти-Дъмпти“. Тъй че си избра спешната медицинска помощ и стресовия Ню Йорк Сити, където да я практикува. Град, в който никога не беше стъпвала. Десет дни след излизането си от Северозападния щатски университет се озова в центъра на ада.

Прострелните рани в болница „Джамейка“ бяха нещо обикновено; намушкванията с нож — рутинни. Шегичките с черен хумор за разсейване на напрежението в Спешното отделение просто изчезваха, когато нещата клоняха от лоши към ужасни. Никакви хубави, млади и безгрижни доктори не се мотаеха около кафемашината. Пациентите не бяха мили, нито болничната администрация всеопрощаваща. Ако не беше подписала договор да работи минимум две години и нямаше надбавки към заплатата при постъпването, едва ли щеше да издържи и седмица.

Но пък и никога нямаше да срещне следовател Боби Дийс.

Осемнайсет години бяха изминали от онази ужасна нощ, когато Боби беше вкаран на напоена с кръв носилка в Спешното отделение със затихващ пулс, придружаван от дузина обезумели полицаи от Нюйоркската дирекция на полицията. Прищявка на съдбата беше, че този ден тя работеше на двойна смяна, още една прищявка изпрати страховитата буря с проливен дъжд, която й попречи да излезе в почивката, за да изпуши цигара, и трета прищявка вкара бъдещия й мъж на носилка в неотложната травматология. Лу Ан не беше очаквала любовта на живота й да я потърси сам, и то на носилка, облян в кръв, с разкъсана подключична артерия от куршума на наркодилър. Не беше очаквала, че точно на нея ще се падне да го спасява. Но може би тъкмо защото беше срещнала Боби по този начин, може би защото от двойната смяна в ада през онзи дъждовен ден беше излязло нещо толкова силно и хубаво, Лу Ан подмина десетките други възможности оттогава да работи в по-малко напрегнати сектори като медицинска сестра.

В момента повече от всякога беше благодарна, че остана на тази работа. Огромният стрес сред суматохата на първостепенна травматологична болница, само на минути път извън Маями, беше най-доброто хапче срещу умопомрачението до края на живота й. И колкото и егоистично да би звучало, ако го изкажеше гласно, точно сега тя имаше нужда да бъде около хора, чиито животи бяха много по-трагично опустошени от нейния.

Затова работеше дълго и усилено до изнемога, поемаше двойни смени и дежурства през празниците, затъвайки в емоционално изчерпваща работа, както алкохоликът се пристрастява към бутилката. И точно както алкохоликът след запой, на сутринта се чувстваше зле. С усещането, че отново беше предала всички. Първо дъщеря й избяга от дома, който тя беше създала със собствените си ръце, а сега тя дори вече не я търсеше всеки миг и секунда от живота си, както правеше съпругът й. Вместо това беше отново на работа, изкарвайки поредната двойна смяна. Но истината бе, че не можеше да бъде като Боби. Всъщност Лу Ан даваше най-доброто от себе си през деня, само и само да не мисли за Кейти, въпреки че никога не го бе споделяла с Боби. Защото мисълта за единственото й дете, малкото й момиченце, което някога искаше да бъде мажоретка на щата Флорида и да стане ветеринарен лекар, а сега кой знае под кой мост полагаше нощем глава и с каква отрова инжектираше ръцете си и какви отчаяни неща правеше за пари, беше прекалено болезнена. Затова не мислеше. Вместо това като пияницата, който поема обратно към бара с натежало от вина съзнание след убийствен махмурлук, Лу Ан търсеше утеха в поемането на друга смяна и поправянето на нечия чужда трагедия.

Метна латексовите ръкавици и изпръсканата с кръв предпазна престилка в контейнера за биологично опасни продукти, довърши изстиналото си кафе и излезе в претъпканата чакалня.

— Елби Санчес? — извика тя.

Крехка възрастна жена се изправи в дъното на залата и с помощта на проходилка започна да се придвижва към нея. Лу Ан забеляза, че телевизорът над главите им в чакалнята, по който обикновено даваха сериалите „Съдия Алекс“, „Доктор Фил“ или момичетата от предаването „Гледища“, в момента излъчваше новини. Нямаше да му отдели и секунда внимание, ако не беше същият репортер от онази вечер, който беше изкарал Боби от равновесие. Името му беше Фелдинг. Марк Фелдинг. Репортажът беше за избягалата тийнейджърка от Корал Спрингс.

— Все още нямаме потвърждение на самоличността им, но, както обявих по-рано, Сю, това е история с продължение. Служители от ПАФ са на местопрестъплението. Тук са вече цял ден. Те не издават други подробности, освен онези, които научихме днес следобед, но по всичко изглежда, че това са сестрите от Флорида Сити. Най-голямата тревога е: за сериен убиец ли става дума? Естествено, органите на реда не желаят да се раздухва паника — Маями все още не се е отърсил от ужаса на бруталните убийства, свързани с Купидон, донесли на града мрачната слава отпреди няколко години. Никой не иска тази публичност да се повтаря, но двата зловещи портрета, трите мъртви тела и големият брой изчезнали непълнолетни… Никой не може да игнорира оформящата се картина…

— Аз съм Елби Санчес — представи се дребната женица.

— Дали става дума за сериен убиец… — продължаваше Фелдинг, размахвайки пачка фишове за избягали и изчезнали деца.

Залата се завъртя. Първо бавно, след това бързо.

— … който набелязва тийнейджърки, или още по-точно, избягали от дома си малолетни момичета?…

И още по-бързо.

— Ако това е така, колко могат да се окажат жертвите на този Пикасо?

— Сестра? Мога ли вече да видя сина си? Добре ли е?

И по-бързо.

— Сестра? Добре ли сте? — отново попита Елби.

Въртенето стана неудържимо.

— Господи! — изпищя някой от тълпата в чакалнята.

— Мили боже! Роджър! Роджър! Докарайте носилка! Има припаднала! Лу Ан припадна!

Сетне гласовете заглъхнаха и милостиво я обгърна мрак.