Джилиан Хофман
Невръстни красавици (18)

16

По-скоро вътрешният инстинкт подсказваше на Боби, че има нещо нередно. Нещо далеч по-сбъркано от случай на трудно дете от проблемно семейство, което не иска да се прибере вкъщи.

Никой не познаваше статистиката по-добре от него. На всеки четирийсет секунди едно дете в САЩ бе обявявано за изчезнало. Това са 800 000 деца на година; 2185 деца всеки божи ден. Повечето от тях — близо деветдесет и два процента — са деца, избягали от домовете си. Без съмнение, стряскащи цифри, докато не разбереш, че това са само децата, имали късмета да бъдат обявени за изчезнали. Националната програма за обхващане на лицата, напуснали домовете си, предоставяше действителната бройка на избягалите — често наричани „изхвърлените“, защото никой не се интересуваше дали ще се приберат — някъде между 1,6 и 2,8 милиона на година.

При тези съкрушителни цифри нямаше да е прибързано да се заключи, че Илейн Емерсън беше избягала от къщи. Тя се вместваше в класическия профил: проблемно семейство, история на бягства от къщи и правонарушения на по-голямата сестра, семейна история на злоупотреба с алкохол и наркотици, отскоро понижаване на успеха и бягства от часовете, скорошно откъсване от приятелската среда и бурни взаимоотношения с родителите, единият от които е доведен баща. Изчезването й от къщи отнема на майката цели два дни да се разтревожи достатъчно, за да се реши накрая да съобщи за него — което, преведено на езика на ченгетата, означава, че невръстната Лейни не за пръв път решава да не се прибира у дома. Ако към това се прибавят и сексапилните снимки и уебстраницата, където хлапачката раздува за втория си баща, че е „задник“, а майка й „кучка“, и че иска „да се чупя, по дяволите“ от дома си, то класификацията на НИЦК за изчезнали непълнолетни става напълно оправдана. Погледнато чисто статистически, непълнолетната Илейн би следвало да прекрачи отново домашния праг в следващите дванайсет до двайсет и четири часа.

Но съществуваха другите осем процента. Точно те го тревожеха.

Боби разтри слепоочията си. Състезанието по скейтборд се беше прехвърлило от съседната улица точно пред прозореца на стаята на Лейни. Преценявайки особеностите на махалата, Боби реши, че поне двама-трима хлапаци бяха разпознали колите краун вик, таурус и гранд ам като специално прикритие и се бяха преместили да играят по-наблизо, за да разберат какво става. Може би знаеха за проблемите с Лиза Емерсън. Нищо чудно да знаят и за проблеми с Лейни. Набеляза си наум да говори с тях, щом приключи с компютъра.

От осемстотинте хиляди деца, обявявани за изчезнали всяка година, почти 69 000 — или осем процента — се класифицираха като „отвличания“. Семейните отвличания — когато единият родител замине с детето в нарушение на споразумението за родителските права — съставляваха осемдесет и два процента от тези случаи. Но 12 000 биваха идентифицирани като жертви на несемейни отвличания. Към тях се причисляваха случаите, когато детето е взето от познат или семеен приятел, или понякога — в по-редките и ужасяващи за широката публика случаи — от напълно непознат човек. Отмъкнати от училищни автобуси или хванати в оживени молове. Такива случаи моментално ставаха заглавия и задействаха разпространението на специален бюлетин за отвлечено дете, известен като сигнал за тревога „АМБЪР Алърт“^[1]. При това с пълно основание. Макар стереотипното отвличане да е статистически рядко, то почти винаги е смъртоносно.

С лавинообразното разрастване на интернет и уебсайтовете на социалните мрежи несемейните отвличания се бяха увеличили драматично през последните десет години. На „лошите“ вече не им се налагаше да дебнат зад ъгли или да надничат през прозорците посред нощ. Сега вече влизаха през парадния вход на дома, и то посред бял ден. Под самия нос на майката закрилница и таткото, който се има за „спец по наркотиците“, се вмъкваха право в стаята на подрастващия през компютъра му. Там можеха да си разменят снимки, да си чатят, да си играят видеоигри и най-легално да узнаят всевъзможни факти от живота на „отчуждения“ пубер, чиито родители не го разбират. Световната мрежа беше осигурила на хищниците нови ловни територии. Като влачеха въдицата по различни детски чатруми и пубертетски сайтове в свободното си време, те набелязваха жертвата си измежду хилядите профили, предлагани в майспейс и фейсбук, където нищо неподозиращите жертви предоставяха толкова „пикантни“ подробности за себе си, колкото за предлагани ордьоври в ресторантските менюта. Седнали пред клавиатурата и монитора, тази нова порода хищници можеха да се представят за всекиго: осемнайсетгодишен младеж; дванайсетгодишна хлапачка; агент, издирващ таланти; най-добрият приятел на Джей-Зед^[2]. Те се възползваха от детската наивност и от незнанието на родителите. Първо спечелваха детското доверие, после бавно и внимателно експлоатираха създадените взаимоотношения, като ловко подготвяха своите жертви за съдбоносната, унищожителна кулминация: срещата на живо. После, след като животът на жертвите биваше погубен, а полицията най-сетне алармирана, само с едно кликване на бутона потъваха обратно в черната дупка на киберпространството.

Боби огледа розовата стая с типичния й тийнейджърски декор. Лейни не бе живяла дълго тук, беше се преместила с нежелание, но все пак беше окачила своите плакати и стенна украса, което означаваше, че е считала стаята за свой дом. Беше разхвърляна, но въпреки че дрехите й висяха в безпорядък от чекмеджета и кашони, не бяха събрани в куфар. Можеше да се гадае какво липсва, обаче по-важният въпрос бе дали липсваше нещо. Под въпрос оставаше и липсата на снимка в спейса за приятели. Беше готов да се обзаложи сто на сто, че ЕлКапитан е бил възможният получател на секси снимките от фотосесията. И, разбира се, може би най-обезпокоителният факт, към който Боби непрекъснато се връщаше, беше и най-невинният от всички: момичето не се беше логвало отново в майспейс от деня преди изчезването й. Знаеше, че майспейс беше като спасително въже за социалния живот на тийнейджърите. Едно хлапе не би го зарязало просто така за няколко дни, освен ако нямаше физическата възможност да го прегледа.

Очевидно при всекидневно изчезнали 2185 деца не всяко се води безследно изчезнало и не всяко дете получава снимка по кутиите за мляко и своето физическо описание по пътните електронни табла за оповестяване из цялата страна чрез системата „АМБЪР Алърт“. Това би пренаситило системата и хората ще престанат да им обръщат внимание. Съобщенията „АМБЪР Алърт“ са предназначени за най-неотложните ситуации. За да поиска такова съобщение, полицията трябва да има налице три стриктно изпълнени условия: 1) основателна увереност, че детето е било отвлечено; 2) основателна увереност, че той или тя са в непосредствен риск от сериозно физическо нараняване или смърт; 3) достатъчно описателна информация за детето, предполагаемия извършител и самото отвличане, така че публичното оповестяване да помогне реално за намирането на детето. Боби чукна по бележника си. Не разполагаше с достатъчно информация по нито едно от тези условия в случая с Илейн Емерсън. Разполагаше само с познатото си тревожно усещане под лъжичката.

Издаването на Обява за изчезнало дете стоеше някъде по средата между паникбутона на АМБЪР и вкарването на съответните данни в НИЦК под кодовото название „изчезнал непълнолетен“. Когато няма данни за отвличане, но има достатъчно информация да се смята, че детето е в непосредствена заплаха, може да бъде поискано издаване на Обява за изчезнало дете. Макар и да не задейства същата спешна общонационална реакция, както при „АМБЪР Алърт“, то алармира местните медии, кварталните фирми и оперативните служби в населеното място. И все пак, независимо от тревогата си, Боби нямаше конкретна причина да вярва, че Илейн е в опасност. Сигналът за тревога би бил преувеличен. На базата на информацията, която имаха в момента, би било далеч по-просто да потвърди подадения от Корал Спрингс доклад за изчезнало дете в НИЦК, да си грабне стиковете за голф и да не си губи целия ден.

— Весо се появи току-що — съобщи Зо, надничайки в стаята откъм коридора, където беше изчезнал през последните десетина минути. — Тъпанарят се бил изгубил.

— Е, голям детектив, няма що — подхвърли Боби, без да вдига поглед от екрана.

— Бъди мил.

— Майната ти, ти бъди мил. Аз нямам нужда от мамини синчета или дубльори.

Зо поклати глава. Дипломацията беше като балансиране по опънато въже, а акробатиката не беше негова стихия.

— Е, свършваш ли тук скоро? Че имам билети за мача на „Делфините“ в четири часа.

— Само ще запиша някои неща. Ще се опитам да поговоря с някои от приятелките й, докато съм още в квартала. И с доведения баща. Искам да разбера що за птица е, по дяволите.

— Окей, брато. Ти си експертът.

Боби не се сдържа.

— Би ли казал това на шефа си, ако обичаш?

Зо пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. Изчака доста време, преди да заговори:

— Не знам как се оправяш в — той огледа стаята — тези лайна всеки ден. Всеки божи ден. Ще бъда честен с теб, Боби, приятелю. Не знам как го правиш. Особено след Кейти. Не знам как, по дяволите, изобщо функционираш. Все едно да се затваряш в някоя шибана стая за мъчения всяка секунда всеки ден и да се насилваш да гледаш лайнените й стени. Не е здравословно.

Той приседна на края на леглото и зачака, докато напрегнатото мълчание не накара приятеля му най-сетне да го погледне.

— Нито един от тези случаи няма щастлив завършек, човече. Нито един. Знаеш го по-добре от всеки друг. Ти ги връщаш у дома им, Пастире, това е истината, всичките тези… хлапета. Мъртви или живи, но ги връщаш вкъщи. Само че що за живот е това? Искам да кажа, що за кариера е това? Защото краят никога не е щастлив дори когато се очаква да е щастлив. И ти го знаеш. Тепърва ги чакат години на терапия — тези, които са успели да се върнат вкъщи. Работил съм с всякакви екипи в моята работа, както знаеш, по какви ли не случаи. Тежки престъпления, тероризъм, наркотици, организирана престъпност, какво ли не. И навярно съм се справял. Не казвам, че са били лесни, само че нали знаеш, когато работиш по убийства, работата си е гадна — кървища, мозъци и всякакви лайна, но поне знаеш, че човекът, заради когото работиш, е мъртъв. Искам да кажа, че няма никаква надежда да го намериш жив. Потискащо е, има труп, да, да, да, но поне не ти изтръгват надеждата от гърдите, както става при теб с тези деца. Отново, и отново, и отново. Искам да кажа, защо не погледнеш на промените, които Фокс иска да наложи, като на изход? Като на отдавна просрочен… знам ли… отпуск? Като шанс да продължиш нататък? Няма нищо лошо в това да изпишеш малко бумаги, да повозиш подпийнали губернатори, когато посещават града. Знам, че не го искаш. По дяволите, всички знаят — включително и директорът и всички костюмари в Талахаси^[3], както и шибаните феберейци — всички знаят, че никой не може да върши това по-добре от теб. Ти си най-добрият в тази работа, Пастире. Майната им на всички Весовци и Фоксовци, щом смяташ, че се опитват да ти извият ръцете, но поне заради Лу Ан и за да си запазиш разсъдъка читав, остави някой друг да се пробва, човече.

Боби не каза нищо. Крясъците и виковете от състезанието по скейтборд запълваха напрегнатото мълчание.

— Виж, ако искаш, ти разпитай онзи тип — отвърна той накрая. — Вече знам, че е капут, и не искам да влиза тук.

Сетне отново насочи вниманието си към екрана.

Зо изпусна бавна въздишка.

— Както кажеш. Ще те чакам отвън, когато бъдеш готов.

Когато излезе, Боби се облегна на стола и разтри уморените си очи.

Не всички. Не връщам всички в дома им, Зо. Точно това е проблемът. Ето защо вече не мога да спя. Не връщам всички вкъщи и двамата го знаем…

Той отвори мобилния си телефон и набра телефонен номер.

— Информационен център за изчезнали деца. Кабинетът на Травис.

— Здравей, Травис. Обажда се Боби Дийс от Маями.

— Здравей, агент Дийс. От доста време не съм те чувал. Мислех, че вече не работиш по тези случаи откакто, сещаш се, след онова, което, хм… се случи… — Изречението на Травис секна, когато със закъснение се усети, че не беше добра идея да подхваща темата.

— Не вярвай на всичко, което чуеш, Травис. — Боби се изправи в стола. — Жив съм и си гледам кефа тук, в Република Конч^[4].

— Радвам се да го чуя. Иначе добре ли си, Боби?

Боби пренебрегна въпроса, защото и безмозъчен идиот не би го задал, ако знаеше през какъв ад беше преминал през последната година.

— Виж, Травис — смени той темата, насочвайки пръст към двете разпечатани снимки на Илейн Емерсън на бюрото.

Преди и След. Зубрачката и Лолита. Преувеличено или не, през годините се беше научил да се вслушва в интуицията си. Единственият партньор, който никога не го беше подвеждал.

— Трябва ми помощта ти да пуснем Обява за изчезнало дете за Илейн Луиз Емерсън. Бяла, пол женски, дата на раждане 27.08.96…