Джилиан Хофман
Невръстни красавици (6)

4

Още преди да е загрял, компютърът изломоти напевно мелодията за моментно съобщение. Тя кликна върху светещия оранжев клавиш, докато сменяше мокрите си дрехи.

„ЕлКапитан казва: онлайн ли си?“

Сякаш знаеше, че тя е там. Все едно, че усещаше присъствието й. Беше толкова яко!

„ЛейнБрейн казва: здрасти, тъкмо се канех да ти пиша.

ЕлКапитан казва: кво става?

ЛейнБрейн казва: опитах се да надбягам дъжда и загубих.

ЛейнБрейн казва: обичам бурите, но навън е гадно.

ЕлКапитан казва: значи ли, че си мокра до кости?

ЛейнБрейн казва: почти.

ЕлКапитан казва: иииих. Харесвам.

ЛейнБрейн казва: суша си косата.

ЕлКапитан казва: кво стана по математика?

ЛейнБрейн казва: не питай.

ЕлКапитан казва: няма да си първата издънила се по алгебра.

ЛейнБрейн казва: не се издъних. Тройка.

ЕлКапитан казва: (::[]::)“

Лейни се усмихна.

„ЛейнБрейн казва: мерси за съчувствието.

ЕлКапитан казва: знам кво е. МРАЗЕХ тригото. Имам четворка.

ЛейнБрейн казва: ще ме скалпират. наказана завинаги.

ЕлКапитан казва: много зле. Харесвам косата ти :-)

ЕлКапитан казва: и хубавата ти глава“

Тя се изчерви, поглаждайки разсеяно кичур влажна коса, измъкнал се от хавлиения й тюрбан. С него се разговаряше толкова лесно.

„ЕлКапитан казва: трябва да те видя“

Лейни се опули срещу екрана. Това изобщо не го беше очаквала.

„ЕлКапитан казва: петък вечер става ли? Гледа ли ти се Зомбиленд?

ЕлКапитан казва: може някъде да хапнем“

Мили боже! Той я канеше да се видят. Чакай — това среща ли беше? Тя се озърна в стаята, сякаш очакваше някой да потвърди онова, което току-що видя и изтълкува съвсем правилно. Къде, по дяволите, беше Моли, когато най-много й трябваше? Разбира се, че й определяше среща… Филмите означаваха среща. Храненето също. Филми плюс храна определено означаваха среща. Истинска среща. Току-що я бяха поканили на среща! Изведнъж пълната радост, която я накара да заподскача из стаята, квичейки като прасенце, спря така внезапно, както се бе появила, отстъпвайки място на ледена, реалистична паника. Какви ги върши тя? Няма начин майка й да я пусне. Никакъв шибан начин. Особено ако разбере, че Зак е седемнайсетгодишен. Тя загриза нокътя си. Мамка му! Не искаше да му отказва. Ами ако не я покани пак?

„ЕлКапитан казва: ехо?

ЛейнБрейн казва: хммм… определено ми се гледа.

ЕлКапитан казва: майка ти ще се навие ли?

ЛейнБрейн казва: не знам. Особено след днес.

ЕлКапитан казва: тогава не й казвай“

Лейни зяпна компютъра, сякаш беше жив и я наблюдаваше през мигащия курсор. Стомахът й се сви едновременно от притеснение и вълнение.

„ЕлКапитан казва: като не знаеш нещо, не те боли“

Тя се озърна в празната стая. Почувства странен гъдел в гърлото си — сякаш нещо бе заседнало там и не искаше да се махне. Това можеше да свърши работа. Можеше да каже на майка си, че отива на кино с новото момиче Кари. Не че тя ще вземе да го проверява. Лиза беше проблемното дете, не Лейни. Щеше да има едно: „Добре ли прекара?“. И никакви други въпроси. Така беше винаги.

„ЛейнБрейн казва: само че не мога да закъснявам много.

ЕлКапитан казва: ще се прибереш до 10. имам тренировка в 8.

ЕлКапитан казва: това е сутринта!!!“

Лейни задъвка устната си. В главата й се боричкаха противоречиви мисли. Как да постъпи!

„ЕлКапитан казва: още ли си там?

ЛейнБрейн казва: хммм… мисля.

ЕлКапитан казва: ще те взема от гимназия КС^[1]. Играли сме с тях преди. Остани след часовете и ме чакай в 5,30 отзад на паркинга до бейзболното игрище. Ще бъда в черно беемве.

ЛейнБрейн казва: 5,30?

ЕлКапитан казва: не мога да взема колата докато татко не се прибере. Имам доста път до КС“

Правилно. Зак живееше в Джупитър, което според картата в интернет беше на около час разстояние. Той щеше да кара цял час само за да я види… Лейни си пое дълбоко дъх. Сърцето й биеше бясно. Никога преди не бе правила нищо непозволено. Като изключим снимката, никога не бе престъпвала правилата. Но майка й щеше да каже „не“ просто по навик и защото си имаше своите тъпи измислени правила за това на колко години какво е позволено. На дванайсет — грим, на тринайсет — групови срещи, на петнайсет — срещи с кола. Рефлекторна реакция заради сбъркания пубертет на Лиза. Ако не отиде в петък, кога изобщо ще се види със Зак? Никога, ето кога.

„ЛейнБрейн казва: ок. звучи забавно.

ЕлКапитан казва: яко. не се издавай. Не искам майка и втори баща да се шашкат. Ще намерим кино до вас, където го дават.

ЛейнБрейн казва: ок.

ЕлКапитан казва: нямам търпение да те видя най-после.

ЛейнБрейн казва: аз също“

Тя се облегна на стола. Умът й препускаше. Не само трябваше да измисли как да стигне до гимназия „Корал Спрингс“ в другия край на града — където никога не бе стъпвала — ами и в какъв вид да се появи пред него, че да отговаря на представата му. При което се вледени от връхлетялата я мисъл, която накара косъмчетата на тила й да настръхнат.

Ами ако не се получи? Ако той я усети и отгатне, че е само на тринайсет? Как щеше да реагира? Компютърът пропя.

„ЕлКапитан казва: нямай грижа, с мен си в безопасност“

Тя се усмихна. Сякаш четеше мислите й. Отново.

„ЕлКапитан казва: не съм психо :-)“