Джилиан Хофман
Невръстни красавици (14)

12

Никакви репортерски коли, никакво струпване на полицейски коли с включени лампи, никакво ято от кръжащи хеликоптери.

Това беше първото, което Боби отбеляза, когато спря своя гранд ам пред паянтовата бяла барака. Избелял син брезент плющеше на вятъра върху хлътналия покрив, до пластмасовия навес за коли беше подпрян велосипед. На съседната улица се смееха и закачаха група хлапетии, които караха скейтбордове, излитайки във въздуха от саморъчно сглобени рампи. Очевидно фактът, че някаква тийнейджърка не се беше прибрала вкъщи след петъчния купон, не беше засечен от ничий радар.

— Здрасти бе, баровец — посрещна го Зо, почуквайки с пръсти по задното стъкло на колата.

Той се приближи до шофьорската страна и се надвеси над стъклото. В ъгъла на устата му стърчеше клечка за зъби, а очите му бяха скрити зад тъмни очила „Рей Бан“. Носеше панталон каки и светлосиня памучна риза с навити до лактите ръкави, разкопчана яка и разхлабена вратовръзка, сякаш се канеше да сменя гума или да изражда бебе. Явно бе, че Зо се чувства по-комфортно по джапанки и шорти. Зо насочи пръст към ревера на спортното му яке.

— Това истински полиестер ли е?

— Много смешно. Бих те метнал, че е „Армани“, ама ти няма да схванеш шегата. Каква е тая клечка за зъби, Коджак? — попита Боби, като отвори вратата и слезе от колата.

Зо въздъхна.

— Спрях цигарите.

— Ами? И откога?

— От вчера.

— Мислех, че се канеше да спираш пиенето.

— Не, отказах се от това. Камила ми призна, че предпочитала да съм пиян, отколкото мъртъв от рак. Освен това съм бил много забавен на купони.

— Това го подкрепям.

— От снощи съм изподъвкал цяла шибана кутия с клечки, но нито една цигара. — Зо изплю клечката и тикна нова между зъбите си.

— Какво стана с лепенките? Не вършат ли работа?

Зо запретна ръкава на ризата си. Показа се мускулест бицепс с размер колкото бедрото на Боби, върху който бяха залепени три квадратни лепенки с телесен цвят. Остриганата посребрена коса на Зо можеше да издаде четирийсет и петте му години, но тялото му изглеждаше младежко. Той обучаваше новите агенти на тактическа отбрана, оглавяваше Екипа за специално реагиране — версията на ПАФ за „Специални оръжия и тактики“ — като излъчваше физическо надмощие и внушаваше страх не само в офиса, но и по време на операции. Когато Зо издаваше команда „Скочи!“, повечето подчинени питаха само „Колко високо, сър?“.

Боби поклати глава.

— С други думи, днес не се ебавайте с мен. — Той огледа къщата. — Добре. Какво да очаквам вътре?

— И аз току-що пристигам. Още не съм влизал. Чакаме Весо. Между другото, друг път не ми затваряй телефона — предупреди Зо и поклати пръст, докато вадеше бележник от джоба си.

Той се подпря върху капака на колата на Боби.

— Илейн Луиз Емерсън. Дата на раждане двайсет и седми август деветдесет и шеста. Кестенява коса, кафяви очи. Ръст сто петдесет и три сантиметра. Тегло около четирийсет и три килограма. В седми клас, прогимназия „Соуграс“. — Той извади цветно копие на училищна снимка на слабичко момиче, седнало на чина със скръстени отпред ръце, с дълга чуплива коса с цвят на кафе с мляко.

Светлокафявите й очи бяха скрити зад очила, малко възголемички за лицето й. Беше усмихната, но без да показва зъбите си, което най-вероятно означаваше, че или не си ги харесва, или носи шини. Не изглеждаше точно зубрачка, но определено бе в онзи труден период на подрастване, когато вече не е малко момиченце, а я делят години от превръщането в жена.

— Това е факсът, който получих тази сутрин — завърши Зо, подавайки му копието.

— Двайсет и седми август, значи — отбеляза Боби. — Това е моят рожден ден.

— Ама какъв купон падна, а! До колко часа остана буден? Единайсет?

— Снимката скорошна ли е? — попита Боби, без да обръща внимание на закачката. — Изглежда малка за тринайсетгодишна.

— Била от пети клас, както ми обясниха.

— Снимка от основното училище? В тази възраст две години правят огромна разлика, както знаеш.

— Майката търси по-нова снимка.

Боби се сети за Лу Ан и за снимките, които покриваха всички стени в дома им. За същинската библиотека от фотоалбуми, която бе струпала в дневната. Ако човек ги събере на едно място и ги разгледа достатъчно бързо, щеше да се получи нещо като филм за целия живот на дъщеря им Кейти. Без липсващи парчета и празноти в спомените им за две години от живота й, ако се наложеше да ги търсят…

— Впрочем тя си е вкъщи, при това доста ядосана — додаде Зо.

— На кого?

— На хлапачката, на полицаите, на съпруга — на кого ли не. Ти си следващият — предупреди той. — Дебра Мари Ламана, трийсет и шест годишна. Работи като телефонен секретар в „Ринг-а-линг“ в Тамарак — отговаря на телефонни обаждания.

— Таткото?

— Втори баща, по-точно съпруг номер три. Тод Антъни Ламана, четирийсет и четири годишен. Работи в автокъща на „Кармакс“^[1] — обясни Зо, повдигайки вежди. — Отличник — има най-много продажби за месеца. Дори и в момента е на работа.

— Май не е особено обезпокоен за малката Илейн — подхвърли Боби.

— Май си много прав.

— Истинският баща?

— Някъде си в Калифорния. От няколко години нямат вести от него. Майката има три деца: Лиза Емерсън, на шестнайсет години, Брадли Ламана, осемгодишен, син на въпросния продавач на коли, и Илейн — изчезналото дете — която става на тринайсет години след няколко седмици, както сам видя. Деца, расли на самотек, с ключовете на врата.

— Проверихте ли в болниците?

— Направено е. Нищо.

Боби огледа избелелите кашони, струпани до къщата. Кашони за пренасяне на покъщнина.

— От колко време живеят тук?

— Майката и бащата са сменили шофьорската си регистрация на този адрес през юни. Живеят тук под наем. Предишната им адресна регистрация е в къща под наем в Рамбълуд, на две мили оттук.

— Предишни прояви?

— Не и с това дете. Но ченгета са идвали няколко пъти и на двата адреса. Веднъж за семеен скандал и няколко пъти заради шестнайсетгодишната дъщеря. Прибирана е за пиене, притежание на марихуана, бягства от училище. Последният път е било преди месец за проникване с взлом. Смекчили са обвинението до „нарушаване на училищната собственост“.

— Аха. Червива ябълка?

— Скапва цялата шибана щайга — потвърди Зо. — Каката скитосва и по пътищата. Била е засечена в Литъл Хавана^[2] от полицията в Маями-Дейд според доклад на НИЦК^[3] за изчезнали непълнолетни преди няколко месеца. Мъкнела се в компанията на дангалаци от бандата на Латино Кралете^[4] в два часа сутринта.

— Не особено подходяща компания — отбеляза Боби като риташе тротоара.

Избуялата трева в двора не беше косена поне две седмици. А живият плет много по-отдавна.

— Кой е поел случая?

— Поделението за общи разследвания в Спрингс е приело обаждането, когато майката най-сетне решила да съобщи за изчезването. — Поделението беше следствен отряд, изпълняващ всякакви задачи. — Бил Дагър и Трой Бигли. Познаваш ли ги?

Боби поклати глава. Той познаваше почти всяко ченге в Южна Флорида, което е работило по случаи на престъпления срещу деца или на специални жертви. Фактът, че не беше чувал никога тези две имена, говореше сам по себе си.

— Та те решили, че момичето е избягало. Шефът в Спрингс се обадил на Трентън тази сутрин и помолил за помощ по изясняване на случая. Нали знаеш, след лайняната буря, която ги удари по случая с момичето Джарвис, „ПЗ“ е името на играта в този град.

„ПЗ“ означаваше кодирано „покрий си задника“. Боби кимна. По принцип само застрашени изчезнали деца (т.е. похитени) се разследваха от ПАФ, а не избягалите. При петдесет хиляди деца, които хващат улиците в щата всяка година, просто не достигаха хора, които да се заемат с търсенето на всяко дете, което не иска да бъде открито. Местната полиция обикновено поемаше случаите от своя район, като се свързваше с ПАФ и Информационния център за изчезнали деца за съдействие при отвличания, застрашени избягали от дома непълнолетни и изключителни случаи. Докато не стана издънката със случая Джарвис.

Макала Джарвис била петнайсетгодишна, когато баба й съобщила за пръв път в полицейското управление на Корал Спрингс, че е изчезнала. Два дни след това майката се обадила, за да потвърди, че Макала се е прибрала вкъщи. Без да бъде проверен, случаят бил прекратен и името на Макала — заличено от НИЦК като изчезнала непълнолетна, въпреки настояванията на бабата, че Макала всъщност не се е връщала вкъщи. Едва след две години полицай по училищния контингент най-сетне се вслушал в думите на възрастната жена и възстановил името на Макала в НИЦК. До един месец били идентифицирани скелетните останки на млада жена, натикана в куфар, който бил открит да плува във водите на река Джонс осемнайсет месеца по-рано. Макала Джарвис била починала от причинена с груба сила травма на главата. Последвалото разследване на убийството разкрило, че Макала е трябвало да свидетелства срещу приятеля на майка си, обвинен в домашно насилие, точно две седмици преди първото обаждане на бабата за нейното изчезване. Една издадена присъда щяла да наруши условното освобождаване на въпросния приятел, който щял да бъде върнат в щатския затвор на Флорида за доста време. Майката не е искала да изгуби източника си на издръжка, а тъй като полицията не се занимава с търсене на неизчезнали лица, името на Макала дори не е било сред възможните жертви още когато тялото е било извадено от водата. Без да бъде идентифицирано, тялото било съхранявано като доказателство в черен плик в хладилника на Института по съдебна медицина в окръг Дювал в продължение на почти две години.

Отзвукът от случая Джарвис беше крайно неприятен. Следователят докладчик от Корал Спрингс беше уволнен, почти цялото поделение за общи операции беше преназначено като пътни патрули, а управлението яде калай от пресата. И управлението възприе нова официална политика: покрий си задника. Ако не беше тази нова политика, Боби най-вероятно нямаше дори да чуе името Илейн Емерсън. „Помощ за изясняване“ идеше да рече: „Ние направихме нашето разследване, случаят вече не е наш“.

— Къде е бил в петък доведеният татко? — запита Боби.

— На разпивка с момчета. Или с момичета. Госпожата каза, че се прибрал залитащ в три сутринта. „Залитащ“ го добавих от себе си. Знам от личен опит, че повечето хора, които се прибират вкъщи в три сутринта, залитат.

— Разпитаха ли го вече?

— Не още. Прибрал се е твърде късно снощи и е заминал твърде рано на работа тази сутрин. Като се имат предвид лайната, които им сервира доведената дъщеря номер едно, навярно очаква същото и от тази и може би си е рекъл: „Майната им, отивам на работа и се измъквам от шибаната каша“.

— Една червива ябълка… — произнесе тихо Боби.

— … скапва цялата шибана щайга — довърши Зо, като затвори бележника.

Боби огледа избуялата ливада, струпаните боклуци, къщата, която се нуждаеше от пребоядисване. На Тод Ламана май никак не му се прибираше вкъщи.

— Твоят човек Весо закъснява, шефе — подхвърли, като си погледна часовника; после извика, поемайки по циментираната пътека. — Боя се, че ще му се наложи да чуе пропуснатото на оперативката. Сутринта си отива, а аз искам да разбера къде, по дяволите, е хлапачката.