Джилиан Хофман
Невръстни красавици (35)

33

Първата стъпка в разследването на убийство е идентифицирането на трупа. Щом установите самоличността на жертвата, тръгвате назад и откривате последното лице, с което е контактувала, последните места, които е посещавала, къде живее, с кого се среща, къде е работила, кои са приятелите й, кои са враговете й и прочее. На практика всяко криминално разследване, което започва от жертвата, накрая води до заподозряно лице. Когато имате мъртво тяло без установена самоличност, което никой не търси активно, както беше при Боби, нормалният път е да проверите в списък на неприключени разследвания за изчезнали лица и да работите по него. Реалните проблеми започват, когато: а) лицето никога не е обявявано за изчезнало; или б) лицето е обявено за изчезнало от друга юрисдикция, различна от тази, в която търсите. В тази голяма страна изчезват много хора. Само в трите окръга, съставляващи Южна Флорида, има над двайсет отделни полицейски управления.

Предполага се, че Информационният център за застрашени изчезнали лица (ИЦЗИЛ) към ПАФ съдържа базата данни за всички изчезнали деца във Флорида. На неговата уебстраница, предвидена като ресурс не само за правоохранителните органи, но и за широката общественост, изчезналите лица са поставени в различни категории: Изчезнали, Застрашени/По чужда воля, Инвалиди, Родителски отвличания, Жертви на бедствия, Избягали. Голямата част от стотиците имена и снимки, показани в сайта, попадаха в категорията „Избягали“. Повечето бяха тийнейджъри. Някои се водеха изчезнали едва от часове, други от години.

Боби знаеше, че ползата от уебстраницата на ИЦЗИЛ се свежда до качената в нея информация. Стотици, може би хиляди изчезнали деца не намираха място в уебстраницата, тъй като близките им не се интересуваха от тях. Особено тийнейджърите, обхванати в системата на приемните семейства. По официални данни броят на зарязаните деца в цялата страна достига два милиона. Освен това има избягали деца, които се водят в неизвестност от правозащитната агенция, но не са вкарани в ИЦЗИЛ. Едно ченге следва да си направи труда не само да вкара хлапето като „изчезнал непълнолетен“ в Националния информационен център по криминалистика, но и да вдигне телефона, за да го докладва в ИЦЗИЛ. Много ченгета в голям брой юрисдикции смятаха, че това е прекомерно усилие заради едно хлапе, което: а) бездруго близките му не се интересуват от него; б) ще избяга пак, когато и ако си довлече задника вкъщи. В края на деня едно патрулиращо ченге не може да навърже всички причини, поради които той или тя са офейкали. А понякога ченгетата просто бяха на мнение, че децата ще са по-добре, ако бъдат оставени сами.

Това означаваше, че списъкът в уебстраницата е най-малкото непълен.

Масата в трапезарията на Боби беше покрита с бюлетини и полицейски рапорти. Неизвестната не съвпадаше с нито едно от неоткритите избягали лица в списъка на ИЦЗИЛ. Разбира се, половината лице на момичето липсваше, тялото беше започнало да се разлага, а описанията в ИЦЗИЛ бяха, меко казано, оскъдни. Признавайки, че списъкът на ИЦЗИЛ не е изчерпателен, Боби беше наредил на анализатора на техния отдел, Дон Денаро, да свали от компютъра всички настоящи съобщения на ИЦЗИЛ за избягали деца само в Броуард и окръг Маями-Дейд в печатен формат и да ги оформи като книга. Бяха 127 имена, 79 — женски. Повечето фишове бяха със снимка. Други не. Късно този следобед Дон се зае с нелеката задача да събере стотиците докладни за изчезнали деца от всяко полицейско управление в Броуард и Маями-Дейд до една година назад. Всяка докладна след това трябваше да премине кръстосана проверка както с данните за „изчезнал непълнолетен“ на Националния информационен център по криминалистика, така и с уебстраницата на ИЦЗИЛ, за да е сигурно, че всяко дете, обявено за изчезнало от полицията, е било или намерено и върнато в семейството, или е качено в уебстраницата на ИЦЗИЛ. Работата беше огромна по обем и въпреки това не осигуряваше пълен списък на всички изчезнали тийнейджъри, тъй като не водеше сметка за зарязаните, но поне беше някакво начало. Докато гледаше безпорядъка върху масата, Боби си даде ясна сметка за едно: без точен списък на потенциалните жертви ще бъде направо невъзможно да идентифицира неизвестната. И без признание, веществено доказателство или някакво чудо ще бъде невъзможно да открие убиеца й.

До вече изстиналата му чаша кафе лежеше списъкът на Марк Фелдинг — „изобличаващият“ списък, който репортерът беше започнал да попълва за разследването си по Канал Шест. Твърдейки, че работата е в начален стадий, Марк беше успял да свали 127 имена на избягали от Броуард и Дейд от уебстраницата на ИЦЗИЛ и чрез официални заявки до Публичния регистър се беше добрал до полицейските рапорти за около 70 имена от списъка. Тези рапорти съдържаха много по-подробна информация, отколкото съобщенията в ИЦЗИЛ. След това беше направил разбивка на информацията за жертвите от рапортите по раса, религия, възраст, криминално минало, семейна среда, идентифициращи телесни белези, описание на облеклото, място на изчезване и съпътстващи обстоятелства на изчезването. Очевидно намерението му беше да докаже видим модел на дискриминация от страна на полицейските органи спрямо определен тип жертви — обвинение, което със сигурност щеше да вдигне голям шум по новините.

Боби прекара по-голямата част от уикенда на масата в трапезарията, пресявайки внимателно всеки полицейски доклад и съобщение на ИЦЗИЛ в търсене на подробности или описание, съвпадащи с мъртвото момиче в „Ригал“. Не откри неизвестната, но откри нещо озадачаващо. Алегра Виленуева, шестнайсетгодишното момиче от Хаялия^[1], което се водеше изчезнало от месец август, беше описана като „видяна за последно в жълта тениска с щамповано ухилено лице и сини джинси“. При ръста си от 149 сантиметра и тегло 65 килограма Алегра нямаше как да бъде неизвестната — дори да беше загубила огромна част от теглото си през петте месеца от изчезването й, просто нямаше как да е пораснала с десет сантиметра. Не се посочваше да има татуировки по тялото. Чисто съвпадение ли беше тогава, че неизвестната е носела същата необичайна тениска? Следваше Гейл Сампсън. Седемнайсетгодишна, изчезнала от Холандейл^[2]. Тя имаше татуирана пеперуда на десния си глезен и при ръст от 158 сантиметра и тегло 52 килограма отговаряше на физическото описание на неизвестната, обаче на снимката беше с руса коса. Друго момиче, Никол Крупа от Ривиера Бийч, беше на снимката с изрусен кичур, който минаваше през средата на тъмната й коса, както на неизвестната, но пък имаше четири татуировки.

Боби се облегна на стола и разтърка уморените си очи. Освен че беше едно от най-бруталните убийства, по които бе работил, вече му бе ясно, че неизвестната щеше да означава нещо много повече от поредното убийство. Случаят стана част от него с жестоките подробности, вкопани неизличимо в съзнанието му, пораждащи въпрос след въпрос като злокачествен тумор. Който и да беше този звяр, искаше да привлече вниманието на Боби. И го беше постигнал. Въпросът бе защо го беше избрал? Нямаше нужда от диплома по психология, за да се разчете очевидното послание в онази картичка: убиецът го канеше в разследването. Боби беше работил по няколко серийни убийства през своята кариера и беше помагал в разкриването на още половин дузина такива извън ПАФ. Имаше няколко стряскащи истини, които важаха общо за убийците, всяващи най-голям ужас сред обществото: те искаха публика. Искаха хората да ги забележат. И често искаха да покажат на полицията, че са по-умни от нея. За много психопати — серийни убийци, които убиваха за удоволствие — смъртта беше просто като всяка друга игра и удоволствието от нея беше много по-голямо, ако срещу тях стои достоен противник. Макар и да нямаше все още доказателства, че убиецът на неизвестната е сериен, Боби беше видял достатъчно насилствени смърти, за да проумее, че сцената в „Ригал“ не е дело на аматьор. И макар да не знаеше все още дали убийството на неизвестната е свързано с изчезването на Илейн Емерсън, тази ужасяваща възможност не беше изключена.

Време бе да се опита да поспи. Когато затвори лаптопа, събра всички снимки от местопрестъплението с неизвестната. Те бяха последното нещо, което Лу Ан трябваше да види, когато слезеше да закуси. Както и снимките на изчезнали тийнейджъри. Тя и бездруго живееше на ръба. Така чашата току-виж преляла. Той тикна снимките от местопрестъплението в куфарчето си, при което погледът му попадна върху фиша със снимката на Кейти. Нейни снимки запълваха всички стени в дома им, но тъкмо тази го повали в стола, защото усети, че внезапно му прилошава и ще повърне.

Припомни си деня, в който разбра, че Лу Ан е бременна. Беше излязла от банята в тясното им апартаментче в Уайтстоун с напълно сащисано изражение на поруменялото си лице. С треперещите си пръсти държеше тест за бременност и Боби виждаше розовата лента по средата му от два метра.

Бяха толкова млади. Все още не искаше дете. Беше само на двайсет и три години, а Лу Ан на двайсет и две. Женени бяха едва от няколко месеца. Имаха да изплащат студентски заеми, а им предстояха толкова много купони с приятели, които още не бяха женени. На първия си преглед при гинеколога Лу Ан откри, че има голяма киста на матката — бременността й беше с висок риск. Всички приоритети се смениха. Изведнъж най-важното се оказа раждането на детето. Кръстиха я Катрин на майката на Боби. Беше най-скъпоценното мъничко бебе с розова кожа и гъста руса коса. Два часа след раждането й докторите вкараха Лу Ан в операционната. Кистата беше спукала матката и кръвта й изтичаше. Боби помнеше безшумната болнична стая, как люлееше новороденото същество, което необратимо владееше вече сърцето и душата му, и как се молеше на Господ да спаси жена му. Да не трябва да отглежда сам това малко момиченце, защото сам нямаше да се справи. Знаеше, че без Лу Ан нищо няма да е хубаво. Шест часа по-късно някой влезе и му съобщи, че молитвите му са били чути. Лу Ан щеше да живее. Но никога нямаше да има друго дете.

Обеща на Господ, че ще се постарае да бъде най-добрият баща. Че няма никога да Го разочарова. Само че се провали. Някъде по пътя нещата се изпортиха. И приказката смени края си.

— Ти си друсана, Кейти — каза Боби, докато тя гледаше нагоре към стаята си.

— Не, не. Не съм, тате.

— Не ме лъжи, Катрин Ан. Аз съм ченге. Знам как изглежда един друсан. С какво се друсаш, по дяволите? С какво те снабдява той?

— С нищо! — Налетите й с кръв сини очи засвяткаха от гняв. — Не става дума за него! Винаги се обръщаш срещу него!

— Това не си ти!

— Сега съм аз. Това съм аз. Свиквай!

— Погледни се — намеси се кротко Лу Ан. — Успехът ти пада главоломно, прибираш се късно, вече не си мажоретка. Отговаряш ни зле. Лъжеш ни. Лъжеш себе си. Това не си ти.

— Лягам си. Уморена съм — каза Кейти и подмина Лу Ан, насочвайки се към стълбите.

— Не бягай от майка си!

Боби я сграбчи за ръката и вдигна ръкава на горнището на анцуга й, което тя не сваляше от гърба си напоследък дори при трийсетградусова жега. Кейти изви ръката си, опитвайки се да се отскубне, но той бе по-бърз. Малките убождания на игли личаха точно под сгъвката на лакътя й.

— О, боже! — изпищя Лу Ан. — О, мили боже!

Боби имаше усещането, че са му изтръгнали сърцето и са го захвърлили в прахта. Изпита толкова невероятен гняв, че се уплаши да не я блъсне в стената, ако не се сдържи.

— Край — произнесе тихо той. Пусна я и рухна до перилата.

Очите на Кейти се напълниха със сълзи.

— Мразя те! — изсъска тя, докато се качваше по стълбите.

— Защо не. Стига да искаш — промълви той със затворени очи. — Но това е краят, Катрин. Този път — край. Повече няма да се виждаш с това момче.

После вратата на стаята и се затръшна и жълтият знак „мечешка пътека“ падна на пода и се изтърколи по стълбите с тракане, докато не се спря в краката му.

Боби избърса сълзите, преди да са потекли. Тогава почувства две топли ръце да разтриват врата и раменете му. Пресегна се да ги докосне. Лу Ан се взираше във фиша на Илейн Емерсън, поставен до този на дъщеря й.

— Ще я откриеш — каза нежно тя, целувайки главата му. — Знам, че този път ще успееш.