Джилиан Хофман
Невръстни красавици (23)

21

Боби спря колата в алеята на къща като палат в тоскански стил, боядисана в кайсиев цвят. Посрещнаха го каменните фигури на лъвове от двете страни на царствен арковиден вход, обрасъл с тъмноморава бугенвилия^[1]. Под навеса се мъдреха черно беемве и ланд круизер. Ръчно изрисуваният върху испански фаянсови плочи адрес над звънеца потвърждаваше, че е на точното място: Пойнсиана Лейн 124. Той натисна звънеца. През вратата от ковано желязо и декоративно стъкло мерна ярките цветове на пуснат телевизор.

Висок, хубав младеж с руса, изсветляла от слънцето коса, едва докосваща раменете му, отвори вратата. Беше по джинси и тениска на „Уориърс“. Хлапакът беше с телосложение на скала.

— Закари Кюзано? — запита Боби.

— Да — потвърди той.

— Аз съм специален агент Робърт Дийс от Правозащитната агенция на Флорида — представи се Боби, вдигайки позлатената значка, която висеше на врата му. — Искам да ти задам няколко въпроса, синко. Тук ли са родителите ти?

— Мамооо! — провикна се хлапакът.

След две секунди майката се появи от кухнята, нагиздена с престилка. Щом забеляза значката, тя спря на място и се развика: „Том! На верандата има служител от полицията!“. В гласа й се четеше едновременно страх и укор, сякаш беше зърнала хлебарка на килима.

Таткото дотича зад гърба й. Току-що се беше върнал от работа — беше още по костюм за поне петстотин долара, с питие в ръката.

— Служител? По каква работа? — попита той и набързо вкара Боби вътре, далеч от погледа на съседите.

— Исках да поговоря със Закари за момичето, с което си комуникира в майспейс, господин Кюзано. Казва се Илейн Емерсън.

Щом вратата се затвори, таткото подаде на Боби визитката си. Томас Т. Кюзано, Адв., Кюзано Уитикър Левински, Адвокати. Адвокат значи. Колко удобно.

— Закари? — произнесе въпросително майката.

— Не познавам момиче на име Илейн — започна Закари.

— Почакай, Зак — намеси се баща му, вдигайки ръка, за да спре сина си да говори. — Какво е станало? Какво се е случило с момичето?

— Не съм казал, че нещо се е случило с нея, господин Кюзано — отвърна Боби.

— Допускам, че нещо се е случило, иначе нямаше да сте в дневната ми.

— Не се е върнала от училище в петък.

— Закари? — произнесе отново майката, повишавайки тон.

— Не познавам никаква Илейн! — запротестира Зак.

— Тогава може би я познаваш като Лейни? — предположи Боби. — Или ЛейнБрейн.

Ръката отново се вдигна.

— Зак, чакай. Не отговаряй на въпроса!

— Закари? — Госпожа Кюзано бършеше ожесточено набрашнените си ръце в престилката.

— Не знам за какво говори този човек, татко. Не познавам никаква Лейни!

— Имаш ли майспейс? — поинтересува се Боби.

— Да — отвърна бавно Закари.

— Може ли да го отвориш, за да го видим?

— Закари? — Извисеният крясък на госпожа Кюзано заплаши да строши кристала.

— Мамо! Престани! Не познавам това момиче!

— Не смятам — заяви Том Кюзано, клатейки глава. — Не ми харесва посоката на разговора. Никакъв компютър. Няма начин. Ако имате някакво доказателство, че синът ми познава това изчезнало момиче, тогава ни кажете. Ако ли не, мисля, че сме приключили.

Адвокатите винаги объркват всичко.

— Чуйте, господин Кюзано — отвърна Боби с учтив, но твърд тон, — прав сте. Разговорът не води наникъде. Но ще ни отведе. Можем да сторим това или тук, необезпокоявани в дневната ви, или може да ни отнеме час и половина шофиране до Маями, за да видим компютъра в моя кабинет. Изборът е ваш. Помнете, тук съм, защото вече съм видял майспейс на Закари.

Закари не изчака баща си да отговори. Изтича в стаята си, грабна лаптопа и го отнесе в трапезарията. С разтреперани пръсти кликна върху майспейс. Надписът СТРАНИЦАТА НА ЗАК, изписан с печатни зелени букви, се появи върху екрана, изпълнен с танцуващи сърфове. Течащ блог изпълваше над шест страници, придружен от снимките на купонясващи тийнейджъри. Той имаше двеста осемдесет и пет имена в спейса за приятели и над шейсет в топ списъка с фаворити.

— Кои са всички тези хора? — запита смутено Вайълит Кюзано.

— Откъде да знам, мамо — отвърна Зак, като сви рамене. — Съученици, хора, с които съм се запознавал онлайн. Приятели, нали разбираш.

Боби прегледа бързо уебстраницата. Нямаше ЛейнБрейн. Нямаше и препратка към Илейн, Моли или Лиза, или всяко друго име, което се срещаше в майспейс на Лейни.

Нямаше снимки на Лейни или на приятелките й.

— И това ли е твое? — попита той намръщен, като кликна върху профила с Ролинг Стоунс на Зак от Джупитър, който играел футбол, баскетбол и бейзбол и свирел на китара.

— Не — каза хлапакът и заклати глава. — Не е мой и не познавам такъв човек. Нито това момиче Лейни, за което ми говорите.

— Къде беше в петък вечер? — попита Боби.

— Зак — предупреди го баща му.

Зак взе да поглежда ту към баща си, ту към майка си.

— Аз… аз… не знам. Бях… Чакайте! Бях на онази екскурзия, помните ли? Взехте ме от училище в единайсет часа, когато автобусът се върна. Ние — госпожа Грейнджър, която води класа по наука — ходихме до Кейп Канаверал да разглеждаме космическия център. НАСА, нали разбирате?

— Точно така! — извика майка му напълно зашеметена. — Ти беше на екскурзия!

— Дори не е бил вкъщи — отвърна простичко бащата. Макар и облекчен, гласът му продължаваше да съдържа предупредителната нотка „не си играйте с мен“. — Не е бил синът ми — добави той с усмивка.

Сякаш Боби не се беше досетил сам.