Джилиан Хофман
Невръстни красавици (17)

15

Лейни усещаше адско главоболие. Имаше чувството, че черепът й ще се пръсне от болка. Колкото по-ясно осъзнаваше състоянието си, толкова по-нетърпима ставаше болката.

Дум, дум, дум.

Все по-силно и по-силно.

Дан, дан, дан.

Отнякъде, недалеч от нея, се носеше тананикане със затворена уста — както човек си тананика, докато мие чиниите. И говор от телевизор. Брътвеж, който ставаше все по-силен, сякаш някой бавно усилваше звука.

Израилтяните пощадили жените! Тогава Моисей им казал: „Защо оставихте живи всички жени? Защо? Та нали те докараха оная поразия върху народа Господен? Защо ги пощадихте?“.

Сетне дочу тътрене на тежки стъпки из стаята. По скърцащо дюшеме. Те се приближаваха. Идваха към нея.

Лейни лежеше, без да шава. Виждаше ли я човекът? Къде беше тя? Опита се да отвори очи. Бяха толкова тежки.

… Добре ухае. И добре изглежда. Няма покварен вид. Кой мъж не би се изкушил? Както се случва с мнозина от нас в ежедневието, Моисей е бил изправен пред трудно решение. Ужасно решение…

Опита пак. Нещо не беше наред. Много не наред.

Не можеше да отвори очите си.

Сънуваше ли? Или беше ослепяла? Пресегна се да ги докосне, но не успя. Ръцете й не можеха да помръднат. Напрегна се, но усети само дърпане. Китките й горяха и тя осъзна, че са вързани.

Бяха я завързали.

… Казва им: „И тъй, избийте всички деца от мъжки пол, избийте и всички жени, които са познали мъж на мъжко легло; а всички деца от женски пол, които не са познали мъжко легло, оставете живи за себе си“…

Тя долавяше проблясъци на ярка светлина и чуваше едно и също щракване като от обектив на фотоапарат. Отново и отново. Някой й правеше снимки.

— Помогнете ми — опита се да извика тя, но от устата й излезе само глухо хриптене.

Думите й тежаха като клепачите и гърлото й гореше. Стъпките станаха по-бавни и започнаха да я обикалят. Все по-близо и по-близо. Както котка се приближава към ранена птица — първо я наблюдава, изучава.

Играе си с нея.

Първо започнаха да треперят коленете й и като бързо преминаващ електрически ток страхът се разпростря по гръбнака, ръцете, шията, главата, чак до зъбите, докато цялото й тяло се разтресе неудържимо. Сети се как в пети клас се разболя от грип и не можеше да спре да трепери дори под камарата одеяла. Майка й й разреши да гледа цял ден приключенията на Скуби Ду в леглото и й донесе супа „уон тон“ от китайския ресторант.

Мамичко, мамичко, ще бъда послушна, кълна се. Никога вече няма да правя лоши неща. Никога. Ще се грижа за Брадли. Никога няма да се оплаквам. Ще нося пак само шестици. Ще слушам. Само нека това да спре. Накарай го да спре. Моля ти се, моля ти се, мамичко… Моля те, нека да се събудя!

Тя усети, че е застанал край нея, може би на сантиметри или най-много на крачка, и я наблюдава. После седна до нея и матракът или възглавницата, върху която лежеше, потъна от тежестта му. Повдигна й се от мириса на одеколона му. Отново „Пако Рабан“. Зак ли беше това? Мислите й се запрепъваха. Дали беше същият човек от колата? Възможно ли е да са повече от един? Възможно ли е в стаята да има и друг човек, който я наблюдава заедно с него? Кой правеше снимките? Чуваше учестеното му дишане, което той се опитваше да възпре, почувства топлия му дъх срещу лицето си. Дъхът му миришеше на… „Спагетиос“^[1]? Прииска й се да изключи сетивата си — да не чува, да не усеща мирис, да не чувства нищо. Искаше отново да потъне в мрак. Искаше да може да плаче.

Телевизорът отново прогърмя. Помнете това! Ние ви наблюдаваме! Чисти ли са помислите и постъпките ви?

После ръката му се пресегна и нежно отмести косата от челото й. Треперещите му пръсти бяха потни и топли.

— Шшшт, тихо, тихо, хубаво дете — произнесе Изчадието с напевен глас. — Вече си у дома. Тук е твоето място.