Джилиан Хофман
Невръстни красавици (40)

38

— Тялото на младата жена, открито миналия четвъртък в изоставения хотел „Ригал, апартаменти“ в центъра на Маями, най-сетне бе идентифицирано. Нашият репортер Марк Фелдинг, който е лично замесен в тази невероятна история, разказва — обяви нахаканата блондинка в тесен син пуловер, подчертаващ големия й бюст.

— Андреа, самоличността на младата жена, открита миналия четвъртък от агентите на Правозащитната агенция на Флорида и полицията на град Маями в този отреден за събаряне хотел, остана загадка до тази сутрин, когато направеният ДНК анализ я идентифицира като седемнайсетгодишната Гейл Сампсън от Холандейл, една объркана тийнейджърка с проблемно минало. Защо установяването на нейната самоличност отне толкова време? Макар че служителите на ПАФ и полицията отказват коментари, източници, присъствали на страховитото местопрестъпление, потвърждават, че тялото е било обезобразено до неузнаваемост. Ти си права, Андреа. Този случай наистина е достоен за сюжет на трилър. Въпреки че дадох обещание да съдействам на полицията и да не преча на разследването, това обезобразяване, както ми бе описано от въпросните източници, изглежда съответства на раните, нанесени на момичето, нарисувано в зловещата картина, която ми беше изпратена лично по пощата до телевизия WTVJ, Канал Шест, още миналата седмица. Картината вероятно е нарисувана от убиеца на Гейл Сампсън. Според сведенията на полицията Сампсън редовно е бягала от дома на приемните си родители Гай и Тути Родригес преди последното си изчезване, станало през месец юни. Но фактът, че е в неизвестност, е докладван в Службата за закрила на детето и семейството едва на шестнайсети септември — почти три месеца по-късно, когато безхаберният учител се обадил на семейство Родригес, за да ги пита защо тя не посещава училище. Намираме се пред жилището на семейство Родригес, но никой не отваря вратата. Както знаеш, Андреа, агенти на ПАФ разследват скорошното изчезване на друга тийнейджърка с проблеми от Южна Флорида, тринайсетгодишната Илейн Емерсън от Корал Спрингс, която не се е прибрала в дома си след училище на двайсет и трети октомври. Илейн се води избягала в списъка на ПАФ, качен в уебстраницата на агенцията, но органите на реда се опитват да установят дали изчезванията на двете момичета не са свързани по някакъв начин. Да се надяваме, че такава връзка няма. Аз съм Марк Фелдинг, а това е част от журналистическото разследване за тъмната страна от живота на избягали тийнейджъри от Южна Флорида, по което работя…

Мъжът погледна към уискито си „Джей & Би“ и го разклати в евтината чаша. Не успя да сдържи усмивката си, докато гледаше новините на плоския екран над бара, въпреки че щеше да се изтълкува много, много зле, ако някой го видеше в този момент. Най-малкото би било крайно неуместно. Така че прехапа силно бузата си от вътрешната страна, докато не прокърви. Не го заболя, но поне спря усмивката му. Едно „вампирско“ ухилване с окървавени зъби определено щеше да привлече вниманието и да озадачи околните.

Най-сетне бе станал централна новина. Беше забелязан. Въпреки опасността да бъде изобличен, въпреки че вече официално живееше на ръба, усещането беше хубаво. Твърде дълго бе стоял сам с ексцентричните си мисли и беше вършил неща, които самият той понякога считаше за… неправилни. Но в момента решението да покаже на света кой е и на какво е способен беше странно освобождаващо. А опасността от това да седи в този бар, пълен с непознати хора, и да слуша заедно с тях за ужаса, който бе способен да всява, беше… възбуждаща. Не беше хомосексуален, но си представяше какво е усещането да се разкрие, ако беше такъв. Или поне да реши да се разкрие. Особено ако например бе известен спортист или рокзвезда, увити в красива, мъжествена, търговска опаковка, в която се е задушавал — простото решение да бъде това, което е, независимо от последствията… щеше да е пречистващо. Дори никога да не си прекрачвал наяве затворената врата към този различен, розов хомосвят, самото решение да го сториш сваляше огромна тежест от плещите ти.

Барманът донесе още една порция фъстъци, без да обели дума. Обичаше „Дейв и Бъстърс“. Храната беше страхотна, но концепцията на мястото бе тази, която го караше да се връща там. Еклектичен ресторантски комплекс със семейна насоченост, към който има пасаж с магазини, отделно има маси за билярд, видеоигри на баскетбол, клетки за батиране, „Данс Данс Револушън“^[1], Дерби симулатори. Всякакви игри — от „Пакман“ до „Призрачния отряд“ — стига да ти се играят, те чакат там. И не бяха само игри за хлапета. По средата на пасажа имаше огромен бар, зареден до дупка с всевъзможни щури коктейли като „Мелонтини“ или „Снежен конус“. Той се озърна в полупразния бар. Загледа момичетата, които смучеха сини питиета с чадърчета и ананасови резенчета. Замайваха се със „Синьо кюрасао“ и ром „Бакарди лимон“, преди да се озоват с пръснати сливки на задната седалка в колите на гаджетата си, без изобщо да осъзнаят упойващата сила на сладката синя напитка, докато на сутринта не се събудят без бельо и с облечени наопаки блузки.

В този момент я забеляза до най-отдалечената боулинг пътека, изглеждаща точно по начина, както се беше описала в нейния блог. Дълги фосфоресциращи розови букли обрамчваха бледото й лице, контрастиращи на иначе правата й гарвановочерна грива. Висока, както майка му би отбелязала учтиво, „с едър кокал“, което беше евфемизъм за кранта. Амазонка. Не беше от любимия му тип, но понякога харесваше разнообразието. Имаше определена слабост към блондинките, тъй че сега беше ред на нова брюнетка. Шели нямаше талия на супермодел, което също щеше да е забавно. Можеше да измисли цяла нова серия от игрички с нея. По никакъв начин не можеше да се сравнява с Лейни. Но Лейни беше специална. Беше различна, тъй че нямаше място за сравнение. По цялото ухо на Шели имаше нанизани халки. На долната й устна също се мъдреше халка. От другия край на залата надушваше уличницата у нея. По целия й гръб, чак до прекалено тесните джинси се спускаше пеперуда, изрисувана в сигнални цветове. Всичко у Шели крещеше: „Забележете ме!“. И той, естествено, я забеляза. Ръката му затрепери и алкохолът се разля по палеца му. Той го облиза и погледна часовника си. Малко беше закъсняла, но поне беше дошла. Както му бе обещала.

Изглеждаше точно както на страницата с нейния профил. Не беше никак изненадващо — на шестнайсет или на седемнайсет нямаше все още какво да крие, нямаше образ, който да се нуждае от отчаяно преправяне, за да скрие лошото минало. Точно заради това харесваше тази възраст; беше напълно разголена. Той подозираше, че за в бъдеще Шели Лонго ще поиска да се отърве от пиърсингите, татуировките и репутацията на лесно момиче, която несъмнено си беше заслужила. Щеше да се връща към обърканото си детство и като толкова много други щеше да го пренаписва не без въображение. Ей я на — минаваше полунощ в понеделник, а младата Шели бе във вихъра на купона, отпивайки крадешком от коктейлите на своите приятелки уличници, фиркани до козирката, парадирайки с евтини дрънкулки, далеч от родителски очи. Този тип момичета му беше до болка познат, засичаше ги на секундата в чатрума, в мола, в търговския пасаж. Все едно ги надушваше. Уязвими самотнички, оставени да растат на самотек, търсещи приятелство навсякъде, където могат да го намерят, и от всеки, който им го предложи. Дори от хищници като него.

Той я наблюдаваше как се навежда и вдига топките, смеейки се, размятвайки гривата си, обхващайки изкусително с устни гърлото на бутилката бира, която похотливият барман й беше изпратил с усмивка. Усети, че получава ерекция, и се запита би ли го разпознала от краткия им вчерашен чат в чатрума „Военна стратегия Белият вълк“. Представи си я като допълнение към своята колекция. Дали щеше да се впише? Представи си, че рисува кръглото й лице и как би уловил върху платното потрепването на отвратителната сребърна халка на долната й устна, когато закрещи.

Но тази вечер не можеше да си позволи грешки и импулсивни действия. Беше тук, за да гледа, и само толкова. А дори това беше твърде рисковано. Рисковано беше изобщо да излиза при цялото внимание, насочено към него. Ерекцията изчезна. Ето как и най-добрите се оставяха да бъдат заловени — като проявяваха глупост. Навярно беше параноичен, представяйки си, че всички го следят. Или нарцистичен. Вече бе хвърлил котва в мътилката на „Ужасна трагедия номер четири“. Засмука от питието си и се огледа непринудено наоколо, към света отвъд затворената врата. Никой не го наблюдаваше. Никой не се взираше, за да го разпознае. Никой не го разпознаваше — като лице с добра или лоша слава. На никого не минаваше през ума, че човекът, седнал през един стол на бара, който споделяше с тях усмивка и питие, може всъщност да е… нередовен. Че можеше да се окаже убиец психопат, който храни слабост към… невръстни красавици. Никой не се притесняваше, че ръката, която случайно са докоснали, пресягайки се към фъстъците, е същата, която беше сътворила новините от тази вечер.

Той грабна сакото си и остави щедър бакшиш на бара. Огледа се за последен път и пресуши питието си, примесено с металния вкус на топла кръв. Не. Никой не го наблюдаваше. Всъщност никой даже не гледаше телевизора.

Той потисна усмивката си, смесвайки се с късната вечерна тълпа, като мина покрай заетите боулинг пътеки. Върховете на пръстите му бръснаха леко топлите, ярко оцветени крила на пеперудата й, докато си проправяше път през стената от млади тела, насочвайки се към изхода. По цялата му ръка сякаш премина електрически ток. Измърмори някакво извинение за невниманието си, но тя дори не забеляза докосването. Продължаваше да се смее.

Никого не го беше грижа. Абсолютно никого.

Засега.