Джилиан Хофман
Невръстни красавици (52)

50

— Колко време мислиш, че ще отсъства? Искам да кажа, дали ще се върне изобщо? — попита Лейни, долепила буза до хладната плесенясала стена. Гласът й бе започнал да глъхне.

— Не знам. Може да е катастрофирал — отвърна Кейти. — Дано да го боли адски.

На Кейти й бе хрумнало, че изродът може изобщо да не се върне. Че просто ги е зарязал в тази адска дупка — където и да се намираше — да гният, докато умрат. Отначало нямаше нищо против — беше по-добре в сравнение с онова, което я чакаше, ако се върне. По-добре, отколкото да слуша виковете от коридора. Или да надушва отвратителната миризма на боя, от която й призляваше. Или да усеща лепкавите пръсти по кожата си. В момента чуваше единствено тишина; надушваше само собствената си смрад в ъгъла. Сетне се замисли върху възможността той наистина да не се върне повече. Представи си как умира бавно от глад в тъмнината и какво би било усещането. И макар смъртта да изглеждаше за предпочитане пред живота в такъв затвор, в случай че той не се върне, започна да вижда реалната възможност никой да не открие тялото й. Щеше ли някога нещастната й майка да разбере какво се бе случило с нея? Или родителите й щяха завинаги да си мислят, че тя живее някъде във Вегас, Ел Ей или Ню Йорк? Нима щеше да изгние като мумия и от нея да останат само кости, които след един-два века някой търсач на динозаври щеше да изрови и да се чуди защо, за бога, е била заровена точно на това място?

— Как върви твоят тунел? — попита Лейни. — Стигна ли другата страна на стената?

— Опрях в скала.

— Ох, отказваш ли се?

— Няма начин. — Кейти сви юмруци.

Усети как кървящите й пръсти с изпочупени нокти и обелена кожа се трият в дланите й. Сигурно кървяха вече от дни.

— Просто ще я заобиколя. Това може да е единственото ни спасение, в случай че той не се върне. Какво става с твоя тунел?

— Спрях. Много ме болят пръстите.

— Лейни…

— Искам да си ида у дома, Кейти. Не да дълбая тунели. Няма да мина през тях.

— Мисли позитивно.

— Ти не искаш ли да се върнеш у вас, Кейти?

Кейти затвори очи. Не й се говореше за дома. Прекалено болезнено беше.

— Да, точно затова дълбая. Желанието да си у дома в топлото легло не може да те пренесе там, Лейни. Няма магьосник, който да изпълни желанието ти само с удряне на петите една в друга. — Тя въздъхна и се облегна на стената. — Разкажи ми пак за брат ти. Какво е да имаш брат? И защо си го наричала Брадли Смрадли?

— Вече не помня. Не си спомням защо го нарекох Смрадли — прошепна Лейни в отговор. — И с какво толкова ме вбесяваше. Просто ми липсва. Дори не мога да повярвам, че казвам това. Брад ми липсва. Липсва ми нахълтването му в стаята ми, отмъкването на комиксите ми. Беше го страх от гръмотевици и искаше да ги чете под завивките. Липсва ми глупашкият му смях, когато реши, че нещо наистина е смешно. Мислех, че се преструва, но сега знам, че е бил искрен.

— А майка ти? Разкажи ми за нея.

— Тя май е много объркана, но не ще да си признае. Всичко прикрива. Винаги е била такава. Както ти казах, когато това се случи, не се разбирахме особено. А Лиза, нали се сещаш — сестра ми — избяга преди майка ми да побеснее истински. Веднъж мама й каза, ако пак го направи, да не се прибира вкъщи. Лиза сигурно даже не знае, че съм изчезнала. Все се губеше някъде. Около нея се въртяха гаджета, наркотици, така че… — Гласът на Лейни секна и тя разтри превързаните си очи. — Сигурно още е бясна, че съм й взела джинсите и гримовете.

— Ще ми се да можех да поправя нещата — произнесе Кейти тихо. — Да ги направя отново по друг начин, нали разбираш? Мислех, че всичко вкъщи е толкова кофти. Не е ли смешно? Но понякога трябва да видиш кое е истински лошото, за да оцениш доброто. Всичко прецаках у дома. Сама си бях виновна. Но вече е твърде късно да бъде поправено.

— Не казвай това! — изкрещя Лейни с всичка сила.

Настъпи продължително мълчание.

— Мислиш ли, че някой ни търси, Кейти? Дали на някого изобщо му пука?

Кейти изтри сълзите от страните си с разранените си кървящи ръце. Нямаше желание да отговори на този въпрос нито наум, нито на глас. Заопипва дупката, която беше започнала да дълбае от много време. Пръстите й достигнаха грапавия варовик и тя го последва с ръце, докато усети внезапното му прекъсване от нещо, което сметна за пръст. Вмъкна пръстите си там и започна да гребе трескаво, без да обръща внимание на болката в пръстите, гърба, празния си стомах и без да мисли за страха, който изпълваше сърцето й.

— Точно затова трябва да се измъкнем оттук, Лейни — прошепна тя. — И то точно сега.