Джилиан Хофман
Невръстни красавици (41)

39

Лейни се беше свила на малка стегната топка върху мръсния под и затискаше ушите си с ръце. В ума й отново и отново звучеше любимата й песен „Сладко спасение“, изпълнявана от Гуен Стефани. Как й се искаше съзнанието й да се освободи и да сътвори света наново, както се пееше в песента! Само да можеше да се измъкне дори за няколко минути от тази гробница, смърдяща на стара пръст, плесен и човешка гнилоч, в която беше зазидана! Но спасение нямаше. Дори мечтите й бяха заменени от кошмари.

Загубила бе представа от колко време лежеше тук, пеейки си наум все същата песен. Времето вече не означаваше нищо. Минутите можеха да бъдат часове, дори дни или може би седмици.

Бавно се надигна и седна, вслушвайки се усилено. Тишина. Нямаше стъпки. Нито скърцащ под. Призрачното драскане беше спряло. А гласовете… бяха ли действителни? Тя тръсна глава, протягайки ръка в тъмнината, за да усети къде се намира. За да се увери, че наистина е сама. Толкова беше гладна. И жадна. Ръката й попадна на нещо в ъгъла. Беше гладко и обемисто. Усещаше го като пълна торба. Ръката й го заопипва, докато намери отвора. Бръкна вътре. Беше пълно с дребни, твърди… камъчета?

— Там ли си още? — прошепна гласът. Идваше откъм стената.

Лейни моментално се сви на топка върху пода и се разплака.

— Не, не, не…

— Слушай! Слушай! Не започвай пак да пееш — изрече гласът от стената. — Просто говори с мен.

Лейни преглътна хлипането.

— Говори с мен! Няма страшно. Всичко ще бъде наред. — Беше момичешки глас. — Не плачи. И аз съм тук като теб. Не си сама.

— Какво? — прошепна Лейни в отговор.

— Просто говори с мен. Имам нужда да говоря с някого. Вече откачам тук. А ти пееше…

— Къде си? — запита Лейни и ръката й докосна студената стена.

— Не знам. В килер, предполагам. В стая, като теб, нали така?

— Така — произнесе тихо Лейни.

Притисна лице към стената.

— Коя си ти? Как се казваш? — попита момичето.

— Лейни. Аз съм Лейни. Името ми е Лейни. Той ме отвлече. — Моментът беше толкова смазващ, че тя отново се разплака.

— Отвлякъл е всички нас. Той е злодей. Истински злодей.

— Всички нас?

— Да. Не сме само ние двете. Има още, някъде тук долу. Чувам ги през стените.

— Не мога да виждам — изхлипа Лейни. — Направил ми е нещо на очите. Мисля, че съм сляпа!

— Това са само превръзки. Превръзки и лепенка. Може да се опиташ да ги свалиш, но пак няма да виждаш нищо. Тук долу няма светлина. И ще си разкъсаш клепачите. Ако той разбере, че си надничала, ще използва лепило.

Полазиха я тръпки по гръбнака. Вече си мислеше, че от това по-лошо няма накъде, а се оказа, че има.

— Само че на мен вече не ми пука — чу тя дръзкия глас на момичето. — Аз свалих моите. Точно това се опитвам да ти кажа — пак нищо не се вижда.

— Но нали каза, че щял да те нарани…

— Вече не ме интересува. Нека само да се опита. Поне ще го видя, че идва към мен. Няма да си седя кротко като…

В този момент се усети и спря.

— Колко момичета сте тук? — попита Лейни.

— Не съм сигурна. Знам само за тези, които съм чула през стената, както теб. Говорих с три други. Ива, Джаки, Адриана.

— Къде са те?

Последва дълга пауза. Гласът на момичето прозвуча, сякаш се задушава, но успява да възпре пристъпите на задух.

— Не знам. От много време не съм ги чувала. Какъв е твоят знак?

— Какво?

— Кога е рожденият ти ден?

— А-а, август. Двайсет и седми август. Защо?

— Ти си Дева. Знаех си.

Лейни не й отговори.

— Този път го няма от доста време — продължи момичето. — Когато ме затвори тук, пак изчезна за доста време, но този път отсъства наистина отдавна.

— Гладна съм — промълви Лейни.

— Той оставя торба с храна в ъгъла. Намери ли я? И бутилки с вода. Опипай наоколо.

— Какво е това? Прилича на пакетите, които майка купува за Роузи, моето куче. С кучешка храна.

— Точно кучешка храна е. Намери ли бутилките?

Няма начин да яде кучешка храна. Никакъв начин. Тя продължи да опипва с ръце.

— Да, напипах ги. Цяла купчина. От колко време си тук? — попита Лейни, като отвъртя капачката и помириса шишето; не миришеше на нищо.

— Не знам. Мисля, че по-дълго от другите.

Лейни отпи жадно от водата. Толкова беше вкусна! Изпразни шишето на един дъх. Това само я подсети колко беше гладна. Извади бучка от храната и я помириса. Не миришеше толкова зле.

— А ти коя си? — попита накрая, след като опита вкуса й с върха на езика си. — Исках да кажа, как е твоето име?

Последва дълга пауза.

— Кейти — отвърна тихо момичето. — Името ми е Кейти.