Джилиан Хофман
Невръстни красавици (29)

27

Лейни беше с него. Нямаше никакво съмнение. Сега въпросът бе кой се криеше зад това име? И още по-важният въпрос беше как да бъде открит — този безлик фантом, който сееше опустошение из интернет, посещаван от милиони хора всяка секунда от всеки божи ден? Един киберпризрак, който беше достатъчно интелигентен не просто да покрива следите си, но да не оставя никакви следи?

Боби се загледа към хлапаците, които се боричкаха на футболното игрище в гимназията „Корал Спрингс“. Навсякъде около себе си виждаше признаци на кипящ живот. Тийнейджъри бягаха по пистата, четяха книги, разкарваха се с колите си. В този слънчев четвъртък следобед съзря една съвършено различна картина от онази в петъчната привечер, когато наоколо е нямало хора, за да забележат нещо. Разпита в близките магазини по улица „Сампъл“, собствениците на къщите през улицата, на Рок Айлънд. Прегледа записите на охранителните камери в училището, даже камерите, заснемащи пътното движение в Корал Спрингс, но не откри нищо. Нищичко.

Беше работил по отвличания чрез интернет и преди — никога нямаха добър завършек. Първото нещо, което следователят научава в академията, е статистиката: над седемдесет процента от тежките престъпления — в това число изнасилвания и отвличания — се извършват от лица, които жертвите познават, било то интимно или случайно познанство. Тръгне ли се от жертвата, обикновено се стига до извършителя. Къде обича да ходи? С какво обича да се занимава? Кои са приятелите й? Кои са враговете й? Но дебненето в интернет не се играе по обичайните правила. Най-често то започва като безразборен лов из чатруми или чрез сайтове на социалната мрежа, където никой не е това, за което се представя, не съществуват свидетели и цели самоличности изчезват с просто кликване на мишката. Следите са електронни, не физически, и ако „лошият“ има достатъчно опит и знае как да не оставя следи, няма начин да се издири къде е бил, нито откъде идва. Нещо като маскиран непознат, промъкнал се в случаен дом през нощта, който не е оставил отпечатъци, веществени следи или ДНК след себе си. Ако никой не се оплаче, случаят остава практически неразрешим.

Боби огледа обширното игрище, където тренираха играчите на гимназиалния отбор „Корал Спрингс Колтс“. Мажоретки в синьо-зелени полички се смееха високо, докато правеха упражненията извън страничната линия, без да обръщат внимание на човека със значката и спортното яке, който ги наблюдаваше от отсрещната страна на оградата. Преди да срещне Рей, Кейти също беше мажоретка. От представителния отбор на гимназията „Св. Тома Аквински“. Започна да играе гимнастика малко след като се научи да ходи, а после, на осем или девет години, стана мажоретка. Графикът на състезанията беше изтощителен, понякога срещите траеха през целия уикенд в различни градове из цяла Флорида. Застанали на зрителските места, хванати за ръце със сплетени пръсти, той и Лу Ан наблюдаваха с пърхащи от гордост сърца как единственото им дете се върти и огъва на върха на пирамида от тела. Беше на една от тези срещи, наблюдавайки я как изпълнява задните салта, правейки спирали във въздуха, и как някой друг улавяше малкото им момиченце, което се приземяваше долу с усмивка, когато за пръв път се сблъска с най-страшната родителска реалност: да няма контрол.

— Всяко ченге, носещо значка, я търси, Боби. От Кий Уест до Бойнтън. Няма нищо.

— Не може просто така да изчезне, Зо. Само на шестнайсет години е. Няма къде да отиде, има стотина-двеста долара в джоба от шибаната работа в „Дейри Куийн“^[1].

Точно в „Дейри Куийн“ Кейти се запозна с непрокопсаника Рей. Рейналдо Кун. Още когато го видя надвесен над дъщеря му като втора кожа, докато тя чистеше машината за сладолед, разбра, че хлапакът не е стока. Беше едва осемнайсетгодишен, а се държеше наперено като рокзвезда или най-малко член на банда, със самодоволството на човек, за когото другите са нули. Още тогава на Боби му стана ясно, че вече е твърде късно: Кейти беше безнадеждно омаяна. Светлосините й очи следваха никаквеца Рей и рошавата му грива из цялото заведение като послушно кутре. Може би намираше татуировките му за секси, нахаканото му поведение за интересно, а безочливостта му за вълнуваща. Ако Боби можеше да се върне назад и да поправи едно нещо в живота си, то щеше да е да забрани на Кейти да работи в шибания „Дейри Куийн“.

Зо подбра внимателно следващите си думи.

— Може двамата да са го замислили, Боби. Няма следа и от момчето. Майка му продължава да твърди, че не го е чувала от седмици. Казва, че се изнесъл през ноември и че не го иска повече в дома си.

— Глупости. — Боби прокара ръце през косата си. — Лъже. Ще ида до тях и пак ще я разпитам…

— Не, не си го и помисляй. Вече е изпищяла, че ще те съди за тормоз. Не можеш да ги заплашваш, Пастире. Независимо колко приятно е усещането да я стиснеш за гърлото или да й строшиш прозореца на колата, не може да го направиш. Боклук като нея само ще търси начин да превърне живота ти в ад.

Последва дълго, ужасно мълчание.

— То си е така, Зо — произнесе тихо Боби, като погледна през вратата на кабинета си към усмихнатите детски лица на таблото; това вече не бяха снимки на нечие чуждо дете. — Животът ми вече е ад…

Слънцето вече се скриваше на запад. Уморените футболисти бяха влезли вътре. Мажоретките бяха престанали да играят упражненията. Оттатък улицата до другата пресечка лампите на верандите започнаха да светват една по една. В няколко къщи вече имаше запалени фенери за Хелоуин, а по зелените, осеяни с листа ливади изникваха грамадни надуваеми вещици и призраци. Хелоуин беше само след няколко дни. Почти беше забравил или си налагаше да не си спомня детската радост на този празник, който му беше любим. Не толкова отдавна Кейти беше принцеса в бляскав костюм на Спящата красавица, която пристъпи прага със замаяна усмивка без предни зъби, размахвайки чантата за „беля или почерпка“. Той ритна оградата и се обърна отново към колата и опразващия се паркинг. Не беше по-близо до отговорите от вчера. И по двата случая.

— Но защо някои избягали деца, като собствената ви дъщеря, агент Дийс, получават пълно разследване на гърба на данъкоплатците, а други, като Илейн Емерсън, получават само формални обаждания до моргата и болниците?

Думите на нахакания репортер от вторник не спираха да звучат в главата му през целия ден. За кого се мислеше той, по дяволите? Може би сам си го беше навлякъл — изчезването на Кейти беше задействало Обявата за изчезнало дете и бе довело до заглавие в „Хералд“. Всеки журналист от медиите на Южна Флорида знаеше, че тя беше избягала. Дори списание „Пийпъл“ помести актуализирана статия в рубриката „Куриерска чанта“. А репортерът имаше право, колкото и мъчително да бе да го чуе. Защо се стигаше дотам да има яростни оплаквания, че някои избягали деца са в приоритетен списък на отдела? Защо статистиката за решаването на техните случаи беше толкова страшна? Защо имаше толкова много малолетни, чието изчезване дори не се съобщаваше? И защо това беше някак си приемливо?

Дотук деветнайсет момичета, за които има едно и също общо описание.

Мобилният му иззвъня, докато се качваше в колата.

— Дийс.

Беше Зо.

— Здрасти, Боби, чуй това. Седя си на бюрото в службата и се каня да тръгвам към къщи, когато, не щеш ли, дежурният ме свързва по телефона с един човек, който за твоя изненада търсеше теб.

— Какво? Кой?

— Намаханият репортер от онзи ден, Фелдинг. Напълно ошашавен. Питам го какво има, а той ми съобщи такава история, няма да повярваш…