Джилиан Хофман
Невръстни красавици (78)

76

Мъжът пое дълбоко дъх, позволявайки на свежия, необичайно топъл за сезона въздух да изпълни дробовете му. Цялото му тяло тръпнеше, всяко сетиво бе изострено докрай, като на гладно диво животно, дочуло мекото блеене на обяда си, идващо от далечна ливада. В гимназията беше пробвал прах и захар на бучки, но това — този естествен прилив на сили не можеше да се сравни с никакъв наркотик. Подуши въздуха. Долови десетки аромати — на изгорели газове, бор, бензин, горящи листа, телесни миризми, пържено месо, урина. Може и да го нарекат луд, но сякаш надушваше и нейното ухание. Някъде сред множеството. Нежно и леко — навярно си е пръснала „Паксънс Ноли“ и като че ли е примесено с мъничко бебешка пудра. А току-що измитата й лешниковокафява коса ухае на „Хърбъл Есънс малинова коприна“.

Джаниз. Името или е измислено от ексцентрична майка, настроена антиконформистки, или от тийнейджърка, която мрази скучното старомодно име Джанис. Момиче, което иска да е различно, като онези с имената Парис, Коко или Деми.

Набеляза си врата номер две. Едно момиче би поискало да бъде забелязано сред множеството. Той се подсмихна. Нямам търпение да те забележа, сладка Джанис. Нямам търпение да те отрупам с внимание.

Джанизбейби. Дори името й беше като игрива мелодия. Затананика си — избра бавно и секси парче на „Ейч-Таун“ в стил ритъм и блус. Изтри потните си ръце в панталона. Като на Оскарите, предвкусването беше най-хубавата и най-лошата част на вечерта. Дали ще се появи? Дали ще изглежда като на снимката, или тя ще се окаже фалшива? Дали ще дойде с желание, или ще е подплашена от нещо?

Досега не се беше случвало — никога не бе имал проблем да ги качи в колата си. Но тази тревога присъстваше винаги. Винаги за всяко нещо има първи път — обичаше да казва майка му. — Тъй че бъди подготвен за всичко. И той беше подготвен. Погледна към задната седалка, където бе оставил специалната си черна чанта. Тя съдържаше всичко необходимо. Трябваше само да я качи в колата. Качеше ли се, беше негова.

Ръцете му вече бяха направо мокри. Разбира се, тя можеше да не се появи изобщо. Това се беше случвало преди. И го караше да побеснее. Подготвяше къщата старателно за всяко ново пристигане. И когато се окажеше напразно — когато го вземаха за глупак — минаваше дълго време, преди да се довери отново.

Взираше се в стъклената врата на оживения „Макдоналдс“. Тя се отваряше и затваряше безспирно. Мързеливи мамчета с кряскащите им деца бързаха да влязат вътре за поредното балансирано хранене с панирани пилешки хапки и пържени картофки. Дебелани оглеждаха менюто със снимки, сякаш за пръв път виждаха Биг Мак. Дали беше вътре? Дали гледаше през стъклената врата, търсейки го с поглед, представяйки си как изглежда? Дали се вълнуваше, че ще го срещне, както той се вълнуваше от срещата? Дали беше облякла нещо специално, както обеща? Дали се притесняваше? Или беше уплашена? Потните му ръце се разтрепериха неудържимо. Запали цигара с надеждата да се успокои. Току-виж я подплаши, ако не успее да се контролира. Ако трепери като болен от паркинсон, тя може да му избяга. Не, със сигурност ще му избяга. А това ще бъде лошо. Много лошо.

Зачуди се кога и дали ще бъде открито отсъствието на малката Джаниз. След като вече беше по всички новини и заглавия дори в страни, за които не беше чувал, се питаше колко ли време щеше да отнеме на някого да направи квантовия скок, че Джаниз е жертва на злоумишлена игра? И колко ли време щеше да мине, преди да стане известна като последната жертва на Пикасо? Усмихна се. Колко време трябваше да мине, преди хората да започнат да заключват вратите си нощем заради него? И да бъдат придружавани от охрана до колите им в тъмните паркинги?

Облиза пресъхналите си устни, впил поглед в стъклената врата, душейки въздуха за първия реален неин аромат. На неговото малко заблудено агънце.

Вратата се отвори със замах. Едно дребно същество, което я имаше я нямаше сто петдесет и два сантиметра, излезе от нея и се насочи към пейката на тротоара. Бляскава лента прибираше дългата й кестенява коса назад от лицето. От едната й страна се спускаше единствен ярък пурпурен кичур, точно както в профила й в майспейс. Беше облечена в джинсова минипола и черен прилепнал потник, които разкриваха стегнато мускулесто тяло на гимнастичка. Стройните й крака завършваха със сандали на висока платформа. Тя се озърна из паркинга, сякаш чакаше някого, но не изглеждаше ни най-малко притеснена. След една минута запали цигара и най-безгрижно се залови да пише есемеси на мобилния си. Очевидно беше Джаниз. Съдейки по външността й, той надали беше първият хлапак, с когото тя си уреждаше среща по интернет, но беше съвсем сигурен, че ще е последният.

Само при вида й ръцете му отново се разтрепериха лудешки. Изтри ги за последен път в джинсите си и си сложи рол-он против изпотяване. Трудно щеше да я удържи, ако ръцете му са хлъзгави.

Точно като малко агънце, което се е отлъчило от стадото, за да попасе само на поляната, сладката малка Джаниз бе в пълно неведение, че само на няколко крачки от нея кръвожадният вълк я дебне от скришното си място.

Той метна цигарата през прозореца и се подсмихна. Време беше ловът да започне.

Време беше да й се представи.