Джилиан Хофман
Невръстни красавици (8)

6

От мястото, където бе паркирал, пред двуетажната офис сграда на застрахователната компания „Олстейт“ той наблюдаваше как слабата фигурка с дълга кестенява коса слезе от автобуса и се огледа наоколо като турист, зърващ за пръв път нюйоркския Емпайър Стейт Билдинг — с благоговение, почуда и вълнение.

Нямаше съмнение. Тя беше.

Беше сладка — в тесните сини джинси и фънки тениска, метнала непохватно през рамо чантата за учебници. Имаше хубава фигура — нито прекалено закръглена, нито прекалено слаба. Той не харесваше момичетата от типа на Кейт Мос, прилични на недохранени деца, но не си падаше и по пищните фигури с форма на пясъчен часовник. Твърде много момичета полагаха неимоверни усилия да изглеждат различни от това, което са. Първо със сутиените с подплънки и ластичното бельо, оформящо фигурата, после с имплантите, липосукцията, корекциите на носа, ботокса. Това, което виждаш, не е непременно това, което получаваш. Хубаво бе да видиш същество, все още незасегнато от серийната външност на барбитата от модните списания или от MTV. Някоя, чието красиво тяло все още беше… недокоснато. Той гледаше нетърпеливо как тя се спря пред главния вход на училището и се поколеба, озъртайки се. За момент се уплаши, че може да реши да влезе вътре. Макар и да не смяташе, че някой може да го наблюдава, не му се щеше да открие, че греши. Това щеше да развали всичко. Усети как сърцето му заби малко по-учестено. Но след няколко секунди тя се обърна и се затича в тръс през празния паркинг към бейзболното игрище на гърба на училището, където щеше да го чака.

Него.

Устата му изведнъж пресъхна, сякаш беше пълна с памук, и той потри ръце една в друга, за да спре треперенето им. Това беше лош навик — странност, както се изразяваше майка му. Ръцете му се разтреперваха винаги, когато беше превъзбуден. Тази странност превръщаше запознанството с нови хора, особено с хубави момичета, в изпитание.

Той погледна снимката в скута си за пореден, последен път. После я пъхна в жабката и запали мотора. Слънцето тъкмо бе потънало зад хоризонта и официално настъпи вечерта. Той погледна часовника на таблото: 5,29. Точно навреме.

„Толкова приятно — помисли си той, докато излизаше от паркинга. — Много, много приятно.“

Беше си харесал точно момиче.