Джилиан Хофман
Невръстни красавици (74)

72

Първото нещо, което видя, когато влетя в малката стая, използвана за склад, бяха кръстосаните лъчи от фенерите на Лари и Дон Маккриндъл. Те осветяваха нещо бляскаво и лъскаво над пода.

Тогава Боби видя веригите.

Те бяха окачени около глезените на слабото тяло, което висеше от тавана, и образуваха под него лъскава сребриста купчинка, като навита на кълбо змия. Той насочи натам своя фенер. Тя беше с гръб към него. Дългите й сплъстени кичури руса коса се бяха оплели във веригите, стегнати около врата й. Други вериги, закачени за тръба на тавана, оковаваха вдигнатите й нагоре слаби ръце. Тя се поклащаше с лице към прозореца, който гледаше към шахтата за изгаряне, описана от Лари. Някой беше свалил дъските от прозореца, за да бъде обърната с лицето навън.

Боби заобиколи тялото и фенерът му освети плътния гердан от вериги.

Никой не гъкна. Нищо не помръдваше.

Не беше Кейти.

Трупът беше скорошен, най-много от два дни. Най-вероятно е била убита другаде. Очите й, както и на останалите момичета, липсваха. Разлагането беше започнало, но все още можеше да се разпознае. Поне от Боби.

Не беше Кейти.

Зо стоеше зад гърба му. Боби поклати глава и пое за пръв път дъх от една минута насам. Все едно бяха свалили цял тон от плещите му.

— Не е тя — произнесе той глухо.

После се запрепъва към изхода, за да дочака криминалистите. Сълзите, които бе пазил за най-лошата новина, потекоха от само себе си.

Мобилният му иззвъня точно когато излезе през външната врата. Беше Лу Ан, която му се обаждаше от дома. Той включи на гласова поща. Нямаше начин да разговаря с нея в този момент. Нямаше как да й съобщи с какво се бе разминал на косъм. Невъзможно бе да й опише невероятното облекчение, което чувстваше, без да й признае колко бе изплашен. Но телефонът позвъня отново и отново. Което означаваше, че е нещо повече от важно — нещо неотложно. Той се отдалечи до колата си, избърса лице с опакото на ръката и се помъчи да звучи нормално.

— Лу?

Чу я, че плаче, без да може да си поеме въздух. Беше в истерия.

Отново беше скован от страх.

— Той е мъртъв! — крещеше тя. — О, боже, Боби, той е мъртъв!

— Какво?

— Той е мъртъв!

— Кой е мъртъв? Какво ми казваш, за бога, Лу Ан? Да не би баща ти…

В далечината запищяха сирени, докато спешно пристигащите коли си проправяха път през гнилите, разкривени планини в сметището на Флорида.

— Рей! — пищеше тя. — Рей Кун! Мъртъв е! Някой го е застрелял!

Боби затвори очи. Как е възможно това да се случва сега? Знаеше, че е само въпрос на време новината за убийството на Рей да стигне до нея. Трябваше да е подготвен за това обаждане. Трябваше да й каже.

— Лу — започна той.

— А сега някой ми изпраща снимката му! Неговата снимка, Боби!

— Какво? Кой ти изпраща снимката на Рей?

— Върху надгробна плоча! — крещеше Лу Ан.

Зо се приближи.

— Какво става?

— Беше сложена в цветята — успя да произнесе Лу Ан между хълцанията.

— Какви цветя? За какво говориш?

— Не знам. Някой току-що ми изпрати букет. Мислех, че са от сестра ми или от момичетата в болницата…

— Джийни не би ти изпратила цветя — реагира Боби.

Всичко звучеше абсурдно.

— Рози. Червени и бели рози. Огромен букет от шибани цветя, Боби!

— Кой? Кой ти ги изпрати? — настоя той. — Кой, по дяволите, ти изпраща цветя точно днес?

— Не знам!

— Лу Ан, това звучи нелепо. Затова ми помогни. Някой ти е изпратил цветя днес заедно със снимка на Рей върху надгробна плоча — имаше ли картичка?

— Не беше подписана. Снимката на Рей беше в картичката, заедно с вестникарска изрезка, в която пише, че е умрял миналата седмица — че е бил убит!

— Какво точно пишеше на картичката? Имаше ли нещо?

— Пише: „Честита годишнина. Дано да бъде незабравима“. — Тя отново заплака. — Кой може да направи такова нещо? Кой може да ми изпрати това?

Боби погледна към Зо.

— Лу Ан, преди колко време пристигнаха тези цветя?

— Не знам… може би преди пет минути.

— Откъде са? От кой магазин?

— Не знам. Не се разбира. Не се разбира откъде са.

— Какво пишеше на камионетката? Видя ли камионетката?

— Не беше камионетка, а обикновена кола, според мен. Не знам! Не знам!

— Как изглеждаше той, Лу Ан? Как изглеждаше доставчикът?

— Не знам точно… май беше висок колкото теб. И мисля, че беше рус. Беше с шапка. Само това си спомням! Не гледах него. — Тя млъкна за секунда. — Знаел си за Рей, нали? Нали, Боби?

— Лу Ан, заключи вратата. Не отваряй на никого. Прибирам се вкъщи.

— Защо? Боби, какво става? Кажи ми, по дяволите!

— Прати една кола в дома ми! — нареди той на Зо.

— Кажи ми! — изкрещя Лу Ан.

— Какво става? — попита Зо.

Той сложи ръка върху телефона, за да не го чува тя.

— Бил е там. Преди пет минути — изрева Боби. — Бил е в шибания ми дом!

Радиостанциите отново запращяха.

Беше въпрос само на минути. Само за три минути колата щеше да е там. Даже по-малко, ако в момента в района има кола. Моля те, Господи, дано да има кола наблизо…

— Кой е бил? Кой ги е изпратил? — викаше Лу Ан.

— Лу Ан, слушай ме внимателно. Този случай, случаят „Пикасо“, който разследвам… мисля, че е той. Мисля, че той ти изпраща цветята — каза Боби, качвайки се в колата си.

Тя се разрида.

— О, мили боже… Кейти…

Боби запали мотора и включи на задна.

— И смятам, че току-що ти ги е доставил лично.

Подкара с бясна скорост обратно по виещия се път с включени светлини и сирена в посока към дома. Натискаше газта докрай.