Джилиан Хофман
Невръстни красавици (47)

45

На Уолтър „Уоли“ Джаксън му беше писнало от гадости. Откакто живееше вече толкова години по улиците, беше им изгубил края. Познаваше опасностите, които го грозяха, когато положеше глава под някой мост след залез-слънце. Най-големи проблеми си имаше с полицаите, които винаги го притесняваха, когато махалата започнеше да се оплаква, и разтуряха гнездото му, щом се помъкнеше да изкара малко дребни през деня. Макар престоят в затворническата килия да осигуряваше пълен стомах и покрив над главата, арестът за скитничество, когато си излежеше присъдата, му гарантираше тотално скапване на живота. Така или иначе, събирането с неподходящи хора, възможността да те оберат, докато си друсан, пикаенето в чуждо гнездо или изчукването на чуждо гадже — си бяха простотии, които всеки тъпак ще ти каже, че могат да те вкарат в беля. Бездомник или не, човек не си губи здравия разум просто защото няма легло или работа. Но напоследък животът из улиците предлагаше цяла гама нови шибани опасности, за които трябваше да внимава. Правилата на честната игра и оцеляването се бяха променили и през последните шест месеца два пъти му бяха трошили черепа пънкари, чиито топки още имаха прасковен мъх, които се чудеха какво да правят по цял ден. Педерастчета, изживяващи се като мъжкари, нападаха и пребиваха с бейзболни бухалки хора като него просто за удоволствие. Наричало се „бъхтене на скитници“ — явно нов вид откачен спорт, който се играел по цял свят — както му обясни някой от болницата първия път, когато се наложи да му прибират мозъка. Можеше да бъде и по-зле, беше му казал същият човек. В Маями някакъв бездомник бил запален като тортена свещ със собствената му бутилка водка „Попов“, докато си отспивал след тежък запой. Но Уоли не се вслуша във всичките грозни предупреждения. Върна се в гнездото си в Бърч Стейт Парк. Този път обаче, когато се събуди с други двайсет шева от другата страна на спраскания пъпеш, Уоли реши, че е време да вземе предупрежденията по-насериозно.

С кафяв хартиен плик под едната мишница, в който бе побрал всичките боклуци, които притежаваше на този свят, и кашон с шест бутилки бира „Шлиц“ под другата, Уоли излезе от болницата в понеделник следобед, качи се в автобуса и се опита да измисли накъде, по дяволите, да поеме сега. Тъй като главата го цепеше и беше все още бинтована, сестрата, която го изписа, му препоръча да намери временен подслон. Но Уоли си беше имал работа с Организацията за подпомагане на безпризорни и знаеше, че там много по-лесно можеш да се набуташ между юмруците, отколкото под някой мост в компанията на пъпчасал кретен и най-добрата му приятелка — бейзболната бухалка. Уоли обичаше да има собствено пространство. И да прави каквото си иска. Не искаше никой да му казва как да живее, само защото му предлагат възглавница и топла манджа.

Спомни си за своя стар другар Барт, с когото известно време деляха общ терен, преди Барт да падне мъртъв на улицата миналото лято. Барт беше пълен с идеи къде да спят, когато положението с полицията станеше напечено, или къде да се подслонят от дъжда. Форт Лодърдейл Бийч беше пълен с техни втори или трети домове, собственост на стари хора, които не искаха да се местят във Флорида, преди на север да е хванал истински студ, като например през януари и февруари. Страхотни места за преспиване. Разбира се, наказанието беше много по-строго, ако те хванат в чуждо легло, отколкото в парка по късните часове. Барт му беше показал белега от куршума в гърдите си — засвидетелствана почит от полицая, побързал да дръпне спусъка, когато го спипал да се вмъква през чужд прозорец. Чака те присъда и затвор. Разбира се, помисли си Уоли на слизане от автобуса при Лас Олас и Хендрикс Айл, за тези неща се тревожиш, ако те хванат.

Както с много стари къщи в шикозния квартал Хендрикс Айл във Форт Лодърдейл, отделен от булеварда „Лас Олас“, почти във всяка втора нещо се строеше или събаряше. Стари домове се сриваха до основи и на тяхно място се издигаха нови, появяваха се високи жилищни квартали от двете страни на булеварда край доковете. Насред новото строителство все още се мъдреха някои стари къщи близко до пресечката, с плътно затворени кепенци като бомбоубежища — поне до официалното пристигане на зимата след няколко месеца. Домове, които бяха твърде стари за алармени системи.

Слънцето вече залязваше и всички строителни обекти бяха опустели. Но дори и така, Уоли знаеше, че накуцвайки като зомби насред пътя, с бинтована като на мумия глава и шевове по лицето, сто процента щеше да привлече вниманието на всеки излязъл да побяга или да разходи кучето си, затова се вмъкна в бетонния скелет на строяща се сграда, отвори една студена бира и зачака да се стъмни. Когато светлините на къщите и на яхтите отвъд бреговата линия започнаха да блестят, той пое през камарите от изкопна пръст, бетонни отломки и ръждясала арматура към рушащия се вълнолом и закрачи по протежението му към къщата, за която му беше говорил Барт: бунгало, боядисано в цвят розово фламинго, със защитни капаци срещу урагани на задната стена, чийто резервен ключ беше скрит в тайна метална кутия зад саксия с мъртви цветя. Само след минути щеше да е вътре, далеч от хорските погледи, и с малко повечко късмет щеше да се наслаждава на видеоиграта „Ейс Комбат“, ако накараше проклетото устройство да заработи.

Само че тайната кутия липсваше.

Мамка му. Всички прозорци бяха запечатани с метални отварящи се щори. Уоли се озърна наоколо. Главата го цепеше. Може пък просто да си направи бивак тук в задния двор и да се огледа за ново място на сутринта. Тогава забеляза старата дванайсетметрова яхта, закотвена зад къщата. Собствениците очевидно не бяха тук поне до следващия месец, следователно и яхтата явно нямаше да им дотрябва, а и тя не му изглеждаше като да е плавала в морето напоследък. На задната й част беше изписано името „Краун Джуъл“ с избелели позлатени букви. Уоли реши, че при липсата на възпиращи щори по нея щеше да му коства далеч по-малко усилия да влезе в „Краун Джуъл“, отколкото в неугледната къща. Той скокна в лодката и се покачи на борда. Щеше да е прекалено да се надява на някаква храна там долу, но човек никога не знае. Можеше да се намерят няколко консерви и бутилирана вода. Бирички също нямаше да е зле. Така можеше да изкара няколко дни, докато се пооправи и се върне на улицата да посъбере мангизи.

Оказа се прекалено фасулско. Едно бързо напъване с джобния нож, който държеше в чорапа си, като с лост и беше вътре. Дървената врата водеше към долна кабина. Докато слизаше надолу по тесните стълби в непрогледния мрак, се надяваше Барт да не се е раздрънкал за мястото на още дузина хора. Не му се щеше отново да му изритат задника.

Миризмата го накара да помисли, че навярно първото му подозрение е вярно — че имаше някой друг на борда на „Краун Джуъл“. Беше гранива, като много гадна телесна миризма, или може би като на стар развален боклук, но без да е задушлива. По-скоро изглеждаше като да е била много, много лоша, но вече изветрява. Беше примесена със смрад на плесен. Собствениците сигурно бяха оставили шибания хладилник отворен и в него е имало храна. Без ток храната се беше развалила. Надяваше се вътре да няма гадинки. Ненавиждаше летящите хлебарки. Уоли мушна цигара в устата си и се пресегна за запалката. Време беше да огледа подслона си за през нощта.

Запали фаса и задържа пламъка пред себе си, за да вижда къде стъпва. Стоеше по средата на дневна със столове, масичка за кафе и маса за хранене. Зад гърба му се намираше тясна кухничка. Дотук добре — не се виждаха и чудовищните хлебарки. Ако отвори няколко прозореца, може да се отърве от вонята. Ама че живот — да имаш достатъчно пари, за да притежаваш къща, която не използваш, и дванайсетметрова яхта, с която не плаваш. Той направи още няколко крачки, слезе по още две-три стъпала и отвори вратата пред себе си, която навярно водеше към спалното помещение. Пламъкът угасна и той тръсна запалката и отново я щракна, примижавайки в тъмнината, за да вижда пред себе си.

Когато видя двете тела, седнали в средата на голямо капитанско легло с ръце във взаимна прегръдка, първата му мисъл беше, че предчувствието му се оказваше вярно — някой друг беше откраднал идеята много преди него и той беше изненадал двама души в момент на мърсуване. Промърмори „извинете“ и отстъпи крачка назад, при което се спъна и настъпи края на завивката, която се изхлузи към него. Телата се килнаха напред върху леглото. Пламъкът изгасна. И никой не промълви дума.

Чак тогава Уоли осъзна, че смрадта го обгръща отвсякъде и двете тела, на които току-що се бе натъкнал в непрогледния мрак, бяха много, много мъртви.