Джилиан Хофман
Невръстни красавици (13)

11

— Мислех, че ще се опиташ да поспиш — рече Лу Ан към огледалото с отворена уста и спирала за мигли в ръката, когато той влезе в банята.

— „Опитвам“ е вълшебната думичка. Кой, по дяволите, може да спи в тази врява? — Боби взе тубата с паста за зъби „Крест“ от лавицата, наблюдавайки как Лу Ан довършваше гримирането си.

Късата роба прилепваше към извивките на влажното й тяло, което блестеше от лосиона с аромат на фрезия. На фона на ослепителнобялата тъкан, стегнатите й крака изглеждаха дори още по-загорели от обикновено. Робата беше леко разтворена отпред и хлабаво завързана на кръста, разкриваща бледата закръгленост на едната й гърда и стегнатия плосък корем. На трийсет и девет жена му продължаваше да има невероятно тяло. Дори самото гледане как се гримира, застанала там, му въздействаше емоционално и физически. Лу Ан винаги го бе привличала така, още от момента, когато се запознаха на флуоресцентното осветление в травматологията на „Джамейка Хоспитал“. Лицето й имаше успокояващ ефект, а думите й звучаха убедително, докато той лежеше на студената операционна маса с кървяща прострелна рана и прекъсната брахиална артерия. Боби не помнеше почти нищо, когато се събуди дни по-късно в болничната стая, наобиколен от загрижени приятели в сини униформи на Нюйоркската дирекция на полицията, все още замаян от лекарствата и обезсилен от разрасналата се инфекция, но нея не беше забравил — тъмнорусата коса, зелените очи с цвят на пъпешов ликьор „Мидори“ и мелодичния провлечен южняшки акцент. В мислите си още можеше да чуе как му нашепваше, озарена от ярките светлини в операционната, сякаш имаше ореол:

Офицер Дийс…

Дийс…

Боби, хайде, стегни се.

Недей да ми изчезваш по този начин, Боби…

Просто стой тук… точно тук… при мен… тук стой…

Позна я още с влизането й в стаята сутринта, в деня на изписването му. Имаше ангелско лице, което подхождаше идеално на името й, беше си помислил той. Лу Ан Бригс — така пишеше на етикета върху униформата й. Лу Ан. Благозвучно, простичко, нежно, южняшко, деликатно, бълбукащо, прелестно. Когато тя приседна на края на болничното легло и му обясни, че дори не е трябвало да бъде на смяна в нощта, когато е бил докаран в болницата, и че това бил едва вторият й ден в Спешно отделение, как е проверявала състоянието му всяка нощ, докато е лежал в кома, той разбра, че животът му се е променил завинаги. Предложи й три месеца по-късно. Ожениха се още същата година, десет дни преди Коледа. Този декември ставаха осемнайсет години. Той се отърси от далечните спомени и се върна към мивката.

— Вземи да говориш с Чет — каза Лу Ан, като махна към него със спиралата за мигли. — Аз трябва да ставам за работа, но ти не. Не е честно точно в неделя, с твоето безсъние.

Той изстиска парче паста върху четката за зъби.

— Хелън ми каза, че имал обсесивно-компулсивно разстройство.

— Това не е извинение.

Боби кимна към огледалото, изучавайки отражението си. Видът му бе ужасен. Сребристите косъмчета по наболата брада бяха започнали да надвишават броя на кафявите. А бръчиците на смеха около сините му очи бяха решили да се настанят там за постоянно — независимо дали имаше или нямаше повод за смях. Как от забележителен се бе превърнал в разчорлен? Ставаше на четирийсет след колко? Само след няколко месеца? Ежедневното пробягване на пет мили и посещаването на гимнастическия салон два пъти седмично държаха стреса и килограмите на разстояние, но той си даваше сметка, че километражът определено бе започнал да си личи. Беше само въпрос на време. Фактът, че вече почти не спеше, не помагаше ни най-малко. Само последната година го бе състарила с десет.

Лу Ан пусна спиралата в чантичката за гримове и се облегна на умивалника, като загърна робата и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Има ли причина да си облечен така?

Ако в някоя неделя по изключение отидеше на църква, Боби обличаше джинси и тениска, както ходеше обикновено. Изгладеният черен панталон, официалната бяла риза и сивата копринена вратовръзка, стегната около врата му, показваха ясно, че случаят е особен. Никой не беше умрял и никой не се женеше — не беше толкова трудно да се досети, че отиваше на местопрестъпление. Той избърса устата си в кърпата за ръце, взе крема за бръснене и пусна топлата вода. Огледалото се изпоти от парата.

— Излизам по служба — произнесе той тихо.

— Мислех, че този уикенд ще си вземеш малко почивка — опита се да възрази тя.

— Така беше. Но изникна работа.

Тя загледа отражението му с празен поглед, докато образът й се замъгляваше от парата, в очакване да чуе остатъка от обяснението, което не й се искаше да чува.

Той се обърна с лице към нея.

— Дете — взе да обяснява кротко. — Не се е прибирала вкъщи от петък.

Лу Ан не каза нищо. Продължаваше да го гледа право в очите, без да го вижда. Както се пееше в една лоша песен, някога той чувстваше как се изгубва в тези нейни зелени очи. Очи, които те караха да искаш да я целунеш, когато се взираш в тях достатъчно дълго. В момента те го гледаха студени и празни. Очният фон дьо тен едва успяваше да прикрие тъмните кръгове и бръчиците от стреса, стаени в ъгълчетата им. Бяха само на крачки един от друг, но все едно ги делеше планина в тясната баня.

— Май е избягала от дома си.

— Аха — произнесе тя и се запъти покрай него към спалнята.

Той се избръсна, докато тя се обличаше мълчаливо. Когато прекрачи в спалнята, тя тъкмо си връзваше обувките, седнала на пейката край леглото. Той привърши закопчаването на ризата, оправи възела на вратовръзката, надяна значката около врата си и щракна колана за оръжието. Просто от уважение изчака тя да влезе в банята и да се скрие от полезрението, преди да отключи сейфа за оръжие, откъдето извади своя глок и го постави в кобура. Знаеше, че видът му я разстройва. Винаги си беше така, още откакто облече отново униформата след излекуването на рамото му. По онова време май бе единственият в Нюйоркската дирекция на полицията, чиято приятелка не умираше от гордост, че има гадже ченге. Не че Лу Ан мразеше оръжията или пък беше активистка за контрол на личните оръжия, а просто мразеше да вижда него с пистолет. Казваше, че пистолетът й напомнял с какво се занимава по цял ден и за какво му е необходимо оръжието.

Той облече спортното си яке и отново влезе в банята. Беше застанала пред огледалото, загледана в отражението си. Когато той се приближи зад гърба й, тя взе да четка механично мократа си коса. Ръката му докосна рамото й и го погали нежно.

— Не се преработвай, Красавице. Ще се видим довечера — изрече той в огледалото, като я целуна нежно по бузата.

Красавица, като Красавицата на бала. Прелестната му Южняшка красавица Лу Ан само кимна и продължи ресането. Кожата й изглеждаше студена и леко влажна като вътрешната страна на стъкло в снежен ден.

Той излезе от банята, грабна ключовете на колата от нощното шкафче и тръгна по коридора покрай рамкираните семейни снимки, които покриваха буквално всеки сантиметър от стените с цвят на мед. Последната врата в дъното беше леко открехната и върху нея беше закачен очукан уличен знак, който предупреждаваше: „Натрапниците ще бъдат преследвани“. Отвътре стаята беше боядисана в бонбоненорозово и слънцето огряваше дузината плюшени играчки, спретнато подредени върху ватирана завивка с цвят сив металик. Върху стола до бюрото имаше натрупана камара изпрани и сгънати дрехи, които чакаха ред да бъдат закачени в гардероба. Той се спря, за да затвори вратата, при което ръката му се задържа върху топката за секунда-две. В главата му нахлуха хиляди мисли и той побърза да ги пропъди от съзнанието си.

Когато стигна края на парапета и заслиза по стълбите, облиза пресъхналите си устни. Имаха солен вкус. Едва тогава разбра със сигурност, че Лу Ан беше плакала.