Джилиан Хофман
Невръстни красавици (68)

66

Тамарак не беше много далеч от Форт Лодърдейл — само на двайсет и три километра в западна посока. Боби се справи за петнайсет минути от момента на нахлузването на панталона, надяването на значката и изхвърчането през вратата. Разбира се, по пътя нямаше движение и той караше със сто и трийсет километра.

Първото нещо, което видя при спирането в паркинга на „Юнивърсити апартмънтс“, не беше струпване на полицейски коли с пуснати сирени и светлини, а микробуса на телевизия WTVJ 6. Усети присвиване в гърдите. Колата сигурно беше пристигнала току-що, защото видя, че шофьорът и пътникът до него, които го наблюдаваха от местата си, започнаха да събират екипировката си и да слизат. Тъкмо спря до тротоара и излезе от колата, когато пристигна и полицейското подкрепление, което бе извикал от Шерифското управление в Броуард, с две бронирани коли.

— Задръжте ги тук — нареди той на един млад полицай, когато операторът и неговият асистент се втурнаха през асфалта в отчаян опит да пресекат финалната линия и да се качат в асансьора, преди да бъдат спрени.

Успяха да стигнат едва до автомата за кока-кола.

— Никой да не се качва горе, освен ако не е със значка! — извика Боби, насочвайки се към входните стълби.

Почука на вратата на апартамент 304.

— Фелдинг, Боби Дийс е. Отвори!

Отвори му изтощеният и съсипан Марк Фелдинг. Боби надуши скоча в дъха му още преди онзи да произнесе „здравей“.

— Къде е? — попита той, прекрачвайки вътре.

Незнайно как зад гърба му се озова Зо, който също нахълта в антрето.

— Добре ли си, човече? — попита Зо Марк при влизането си, като се оглеждаше намръщено.

Надникна в една спалня и в банята, за да се увери, че там не се крие никой с оръжие или камера.

— Твоите хора от Канал Шест са долу и ти изпращат поздрави, но няма да се качват горе. Тц, тц, тц… да ги извикаш тук. Нали уж знаеш правилата?

— Това ми е работата, хора. Преди малко се обадих на моя продуцент и му съобщих, че съм получил още един пакет. Нали знаете, за да го подготвя. Не знам какво е правил и на кого се е обаждал с тази информация.

— Този път на кого се обади първо? — попита саркастично Боби.

— На вас — отвърна Марк уморено. — Но обществеността има право да знае…

— Да, да. Къде е? — попита Боби отново.

В този момент забеляза жълтия плик на кухненската маса до купчина списания и друга поща. На лицевата му страна бяха залепени изрязани от вестник лентички с черен шрифт, на които беше изписано името МАРК ФЕЛДИНГ. Залепващият капак беше отворен. До него лежеше сгънато парче платно с лицевата страна навътре. Върху него беше поставено малко картонче с име, каквото се получава за сватбени приеми. Дори от метър и половина Боби можеше да види какво пишеше със залепени букви, изрязани от вестник.

„РОБЪРТ ДИЙС, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ-ИНСПЕКТОР КЪМ ПАФ“

Откъм коридора се чуваха все по-ясно говор и пращене от полицейски радиостанции и приближаващи се човешки гласове. Само след секунди стаята щеше да се напълни с хора.

— Кажи, че си носил ръкавици, когато си отварял това — каза Боби.

Марк отново вдигна рамене и сведе поглед. Боби само поклати глава. Вече не можеше да гледа тоя идиот.

— Зо, гледай да не пипат вратата. Накарай ги да обезопасят коридора и започнете да търсите свидетели. — Той се пресегна към платното.

Марк го погледна в този момент с кръвясали уморени очи. Поклати глава.

— Страшно е за гледане, човече…

Използвайки ръкавици, Боби внимателно разгъна платното. Стомахът му се стегна както при возене с влакче на ужасите. Човек никога не е подготвен за капката, която прелива чашата, която дори не подозира, че се задава.

Очаквайте да бъде още по-брутално.

Очаквайте да надхвърли необозримото…

— Боби, тук сме, човече. Ще наредя на криминалистите да започват обработването с прах… — обади се Сиро.

— Сградите имат видеокамери, но в тази се е счупила, представи си. Все пак ще ги прибера, както и от съседните здания… — изрева някой.

— Искате ли да направите официално изявление? — попита друг. — Долу вече питат за това.

Около него звучаха гласове, но всичко, което Боби чуваше, беше бученето на кръвта в главата си. Той се взираше в изкривения образ пред очите си — на момиче в небесносиня тениска и раиран пуловер „Абъркромби“, чиито оковани във вериги ръце бяха издигнати към тавана, а тънките връхчета на пръстите й бяха издялкани и превърнати в кървящи кочани. Очите й, както на другите момичета, бяха празни черни орбити. Бузите й бяха накапани с кървави сълзи. Устата й беше разкривена в ужасяващ вик. Дългата й, сплъстена руса коса беше разпиляна по раменете, а няколко кичура се бяха оплели в тънките лъскави верижки, които висяха около слабата й шия. Под тях висеше кръгъл, лъскав сребърен медальон, легнал върху млечнобялата й кожа, изпъстрена с лунички. На него беше инкрустирана буквата „К“.

Боби позна колието. Позна сплъстената руса коса, тениската и пуловера. Имаше чувството, че може да усети дъха й, ухаещ на дъвка за балони, да чуе мелодичния глас, който му вика да я гледа как играе на детската площадка, как се гмурка в басейна или как се изкачва до върха на пирамидата от мажоретки.

Времето спря и всички около него започнаха да се движат в забавен каданс. Видя как Марк Фелдинг клати глава, докато зачервените му очи се пълнят със сълзи.

— Боби? Какво става? — попита тихо Зо, който се приближи зад него и сложи ръка на рамото му. — Пастире? Какво има?

— Господи, Зо — произнесе бавно Боби с треперещ глас. Усети, че краката му ще се подкосят всеки момент. Не можеше да откъсне очи от кошмарната рисунка в ръцете си. — Изглежда като Кейти…