Джилиан Хофман
Невръстни красавици (24)

22

Щом седна зад кормилото на своя гранд ам, Боби изгълта набързо две таблетки пепсид^[1] с малко горещо кафе и подкара към входния надлез на магистрала I-95 в южна посока. Болката в стомаха му беше в разгара си и той потупваше с юмрук гърдите си, престроявайки се в лявата лента. Познаваше отлично това усещане. Интуицията му крещеше, че нещо не е както трябва, че има нещо ужасно сбъркано…

Графичните снимки на местопрестъплението бяха подредени старателно върху бюрото му, заедно с трите прозрачни плика с веществени доказателства, запечатани с червени лепенки, които беше взел тази сутрин срещу подпис от касата за съхраняване на доказателствата. Той прокара пръст по гладкия ръб на плика, съдържащ смачкан, изпръскан с кръв кондом марка „Троян“, притискайки мобифон между бузата и врата си.

— Успокой се, Красавице — произнесе той в телефона.

— По дяволите, Боби, десет часа е, а тя още не се е прибрала! Аз… Повече не издържам, наистина не издържам! — отвърна Лу Ан с разтреперан глас.

Представи си я как крачи напред-назад и навива кичур руса коса на тънкия си пръст. Лу Ан винаги правеше това, когато беше притеснена.

— Къде каза, че отива след училище? — попита Боби. Той разтърка очи и метна плика с вещественото доказателство в кашон с надпис „Щатът срещу Маркъс Стол“.

— В библиотеката. Заради някакъв проект. По социални науки. Пуснах я да отиде, въпреки че беше наказана да не излиза. Само че трябваше да се е върнала преди часове!

— Ти провери ли там?

— Затвориха библиотеката преди два часа.

— Може да е отишла с Лили у тях. Може майката на Лили да ги е взела с колата.

От отсрещната страна на бюрото Зо попита само с устни: „Какво става?“. После отхапа от бъргъра си. Боби поклати глава.

— Обадих се там, Боби. Лили е отишла в библиотеката заедно с Далия, не с Кейти. Кейти не е била там.

Той започна да прибира докладите и снимките от местопрестъплението в специалната папка.

— Може да е с…

— Недей! Дори не го споменавай!

— Ще трябва да му се обадя, Лу Ан.

— Ще я убия. Дано да няма късмета да е с него. — Тя се разплака.

— Добре, добре, Красавице. Успокой се. Провери пак на мобилния й — произнесе той, тикна папката под мишница, грабна куфарчето си и изхвърча покрай Зо и останалите си колеги от стаята на оперативния отряд.

Вземаше по две стъпала наведнъж, а стомахът му гореше, сякаш бяха излели киселина през гърлото му. Нещо лошо се бе случило. Усещаше го. Той бутна вратите към фоайето на Регионалния оперативен център Маями.

— Връщам се вкъщи. Прибирам се, скъпа.

Полуремаркето в средната лента зад него наду клаксона. Боби се озърна към профучаващите отстрани коли. Пак се беше отнесъл. Натисна газта, насилвайки се да се съсредоточи в настоящето. „Дай си време, Робърт“ — беше му казал психоаналитикът на Лу Ан на първия му и последен сеанс при него, докато онзи седеше потънал в шефско кожено кресло, с покровителствена усмивка на тънките си устни. „Времето просто лекува всички рани.“ Идеше му да го фрасне. Де да беше толкова просто. „Дай си време и всичко ще мине.“ Всяка нощ беше по-дълга от предната; всеки ден водеше емоционална битка за оцеляване. Неизвестността беше истинският ад. Беше работил в отдел „Престъпления срещу деца“ прекалено дълго, за да е наясно как изглежда възможно най-тежкият сценарий. Това беше далеч по-мрачна реалност и от най-страшния кошмар, който доктор „Дай си време“ можеше да си представи.

Той отпи от кафето, а мислите му се върнаха към Илейн Емерсън. Въпреки че се налагаше да затвърди обиколката си с посещение в гимназията „Джупитър“, вече знаеше, че Закари Кюзано не лъжеше. Хлапакът не беше чувал, още по-малко пък беше срещал Лейни. Значи или той не беше седемнайсетгодишният Зак от Джупитър, който играе гимназиален бейзбол, баскетбол и е капитан на отбора по футбол, и дрънка на бас китара, или…

Такъв човек не съществуваше.

Това поставяше куп други въпроси. Но дори и да беше така, дори и този ЕлКапитан да се окажеше интернет фантом, все още липсваха доказателства, че Лейни се е срещала с него. Или че секси снимките, които беше направила, бяха предназначени за него. Хлапетиите чатеха в мрежата със стотици, понякога хиляди хора от цял свят. Хора, чиито пътища никога не бяха пресичали извън връзката по интернет.

Беше почти единайсет часа, когато се прибра вкъщи. Нила, австралийската овчарка мелез на Кейти, го посрещна на вратата с прозявка и протягане, последвани от няколко целувки и махвания с опашка. Нила беше оцеляла жертва на хуманното общество — Кейти я бе спасила от смъртната присъда още като малко кутре. Беше си я избрала измежду цяла дузина тъжни, жални очи като подарък за рождения си ден и Нила никога не забрави това. От момента на донасянето й вкъщи Нила стана нейното куче. Играеха заедно, плуваха заедно, спяха заедно. Дори когато Кейти порасна и взе да се интересува повече от приятелки, момчета и купони, отколкото от гонитбата с кучето до края на басейна, Нила беше до вратата — точно както тази вечер — в търпеливо очакване Кейти да си дойде отново у дома.

Лу Ан беше на работа от седем сутринта, тъй че сигурно бе глътнала хапче ксанакс^[2] и моментално бе заспала.

— Хайде, момиче, ела да хапнем салам — прошепна Боби и се запъти към кухнята, следван по петите от Нила.

Мобилният иззвъня точно когато изваждаше колбаса от хладилника.

— Дийс.

Беше Зо.

— Пусни си телевизора.

В този момент в кухнята влезе Лу Ан по пижама.

— Здравей, Красавице — каза меко Боби. — Мислех, че вече спиш.

— Трябва да видиш това — отвърна тя и включи кухненския телевизор.

На екрана Деби Ламана, майката на Илейн, бършеше сълзите от страните си.

— … помолих ги да потърсят ФБР, разбирате ли? — Боби позна розовото одеяло, върху което седеше, както и филмовите плакати зад гърба й. — Всички полицаи ми казаха да си наема частен детектив, ако искам да я намеря. Представяте ли си? Частен детектив? Не ме питайте какво прави полицията. Нищо не прави! Абсолютно нищо!

— Дебра Ламана иска само да открие детето си — съобщи красивият репортер с катраненочерна коса и пронизващ поглед на сините си очи; оформените му вежди бяха събрани като буквата „V“ в израз на загриженост. — Едно малко момиче, което обича приятелките си, плюшени мечета, семейството си…

Той направи жест към филмовия плакат от „Здрач“ зад гърба си със снизходителна усмивка:

— … вампирите и любовните истории. Засега никой не иска да помогне с информация. Тя е едно от стотиците избягали от дома си деца във Флорида, чиито списък Канал Шест откри в уебстраницата на Правозащитната агенция на Флорида.

След това картината показа фоайето на Регионалния оперативен център в Маями.

— Тук, в централата на ПАФ в Маями, цял отряд от специални агенти води разследвания по така наречените „Престъпления срещу деца“. За да бъдем точни, тези престъпления включват изчезналите и експлоатирани деца. — Репортерът пристъпи към стъклена витрина на стената; на нея, освен постерите „Търси се“ на ФБР и ПАФ бяха изложени като монтаж описания със снимки на изчезнали, застрашени и избягали деца към настоящия момент. — Точно тук, във фоайето им, са изложени снимките на някои от изчезналите непълнолетни.

Камерата се местеше по лицата им и имената бяха прочитани на глас:

— Ива Уокет, Шаная Дейвис, Валъри Гомес, Катлийн Томас, Гейл Сампсън, Никол Крупа. Има много други, които не са показани тук, във фоайето, но са изброени в списъка на изчезналите в уебсайта на ПАФ. Десетки и десетки изчезнали тийнейджъри само тук, в Южна Флорида. От някой от съседните ни дворове. Някои ги няма от месеци, други — от години. И никой не ги търси. Вече можем да добавим още едно име към този списък. Само че този път майката, която е изтърпяла достатъчно, е решила да говори открито.

Той вдигна снимката на Лейни от пети клас — с очила, седнала прилежно на чина си.

— Това е тринайсетгодишната Илейн Емерсън. Дебра Ламана може само да чака и да се надява. Да се надява, че може би Лейни, както я знаят нейните приятелки и семейството й, е по-важна от десетките други деца, които Правозащитната агенция на Флорида е зачеркнала и отписала. Аз съм Марк Фелдинг, който предава за Канал Шест на телевизия WTVJ.

— Кучият му син… — не се стърпя Боби.

— Аз ще направя кафето — каза тихо Лу Ан и взе плика с дънкин донътс.

— Да влезе убитият — рече Зо с шумна въздишка, преди Боби да довърши изречението си. — Кажи на Лу Ан да сложи голяма кафеварка. Идвам у вас. Мисля, Пастире, че лайното току-що уцели вентилатора.