Джилиан Хофман
Невръстни красавици (4)

2

— Не знам дали главите на всички ви са били пълни с Хелоуин, но оценките ви на теста са твърде незадоволителни — каза госпожа Макензи с изтощен от възрастта и постоянното разочарование глас, докато вървеше между чиновете и раздаваше контролните.

Спря се до чина на Лейни. Лош знак.

— Госпожице Емерсън, очаквах повече от вас — клъцна я тя, без да си прави труда да снижи глас.

После пусна контролното й, сякаш бе изцапано с кучешко ако и се гнусеше от него. Върху чина се приземи с лицето нагоре голямо, изписано с червен химикал „3+“.

Поредната тройка. По дяволите… Лейни почувства, че страните й пламват. Не помнеше никоя от шестиците й да е била толкова грамадна. Нито толкова червена. Бързо тикна теста в чантата за учебници, като избягваше погледите на двадесет и трите глупашки захилени, несимпатични физиономии около себе си.

— Следващата седмица ще изпращаме писма до родителите — предупреди госпожа Макензи, поклащайки глава с бухнала бледожълтеникава коса, когато звънецът би и тълпата от ученически тела се втурна покрай нея в коридора. — Някои от вас никак няма да се зарадват на пощальона!

Можеше да се обзаложи със сигурност, че е една от тези нещастници, реши Лейни, при което стомахът й се сви, докато си проправяше път през гъмжилото към столовата. Майка й щеше да пикае газ, когато отвори плика — алгебрата нямаше да е единственият предмет с мъдреща се тройка. Така й се пада, каза си с горчивина Лейни, и без това не исках да сменям училищата. Всичките й приятелки си останаха в прогимназията „Рамбълуд“, а тук, в тъпото „Соуграс“, тя се чувстваше напълно изоставена, без никого. Никой. Нула. Дупка. Нямаше нито с кого да учи, нито с кого да се връща вкъщи, нито с кого да обядва, самосъжаляваше се тя, докато се провираше между масите, пълни с отворковци, тъпи сноби и всякакви шемети, към свободно място в дъното на закусвалнята. Така и не разбра защо трябваше да се местят в ново жилище. Старата къща си беше хубава, да не говорим, че беше само на километър и половина от „новата“, която беше далеч по-малка и даже нямаше басейн. Но както винаги, никой не поиска мнението й, преди да преобърнат живота й с главата надолу. Единственото бъдеще, за което бе чувала да се тревожат майка й и Тод, беше на Брадли. Нейното и на Лиза дори не се обсъждаха. Не че на Лиза й пукаше. Тя и без това не се прибираше вкъщи, а и като се има предвид, че не й се наложи да сменя гимназия и всичките й приятели караха коли, проблемът да не ги вижда изобщо не стоеше пред нея. Плюс това Лиза беше почти на седемнайсет и само след няколко години щеше да заживее самостоятелно. Докато Лейни си беше здраво вързана.

— Ехо — произнесе меко някакъв глас зад гърба й, докато разопаковаше смачкания си сандвич с фъстъчено масло и сладко от чантата.

Не стига, че беше пъхнат в кафяв хартиен плик, ами и видът му беше направо скапан. Приличаше на дамска превръзка. До масата стърчеше с поднос в ръката някакво момиче, което познаваше бегло.

— Ти си при госпожа Макензи по алгебра, нали? — попита момичето.

Страхотно. Цялото тъпо училище знаеше, че се е издънила по алгебра.

— Същата. Надявах се, че не съм толкова известна — отвърна Лейни с кратък, нервен смях, който прозвуча като кашлица.

— И аз съм с кофти оценка — отвърна непринудено момичето, като огледа масата. — Сама ли си?

Лейни сви рамене. Толкова ли си личеше? Почувства се като пълна нещастница.

— Да — отвърна тя и се размърда на стола. — Само аз съм.

— Може ли да седна? Току-що се преместих в тази смяна за ядене и не познавам никого.

Лейни премести купчината учебници, които бе поставила пред себе си, за да изглежда заета с работа.

— Разбира се.

— Аз съм Кари — представи се момичето и пъхна сламка в кутията със сок. — Ти нова ли си?

— Да. Учех в „Рамбълуд“, но се преместихме и тук е новият ми район, предполагам.

— Казваш се Илейн, нали?

— Приятелките ми викат Лейни.

— И аз съм нова. Баща ми беше прехвърлен тук от Кълъмбъс, Охайо, през август.

— Охо… Охайо. Харесва ли ти Флорида?

Кари повдигна рамене.

— Никога преди не съм имала басейн, тъй че е яко. Всичките ми предишни приятелки ми завиждат. Казват, че ще ми идват на гости, когато там на север застудее. Искат да плуват на открито през януари. Няма да е зле.

Лейни почувства болка. Прииска й се да каже на момичето, че не е толкова лесно, колкото звучи. Собствените й приятелки живееха на по-малко от миля разстояние, но на практика вече не се виждаха.

— Най-добрата ми приятелка учи в „Рамбълуд“ — произнесе тихо тя, като отхапа от сандвича. — Всъщност всичките ми приятелки учат там.

— „Рамбълуд“? Хубаво училище ли е?

Миналата година Лейни навярно щеше да каже „Скапано“, защото всички училища са скапани. Но след като отпи глътка от отвратителното топло мляко, отговори:

— Страхотно училище. Най-доброто.

Те побъбриха за гадните учители, прекалено многото домашни и пътуването с автобуса. Не беше като с Моли, но поне имаше с кого да поговори.

— Харесвам чантата ти — каза Кари, като прибра обяда си и кимна към чантата за учебници на Лейни. — Гледала съм „Здрач“^[1] сигурно петдесет пъти. Тейлър Лотнър^[2] е жесток.

Лейни се усмихна.

— Аз пък харесвам Робърт Патинсън^[3]. Личи ли си?

Замятащият се капак на черно-бялата чанта за през рамо, в която носеше учебниците си, беше с отпечатан върху коприна лик на Едуард Калън — вампира тийнейджър, изигран от Робърт Патинсън, от най-любимия за всички времена филм на Лейни „Ами ако не съм героят?“. Майка й отказваше да й купи модната чанта или кутия за закуска с думите, че „тези знаменитости и без туй са тъпкани с пари“, тъй че Лейни спести всичко получено за рождения ден и си я купи сама. Успя да вземе последната от „Таргет“ в деня, преди да започне училище. Отначало се притесняваше, че може би е прекалено детска за прогимназията, но Мелиса вече имаше такава, Моли пък искаше да има същата, а Лиза не й се присмя, когато я видя, което определено беше добър знак.

— Искам да видя „Нова луна“ веднага щом го пуснат, още на премиерата. Ще бъде яко. Хей, можем да отидем заедно! — предложи Кари.

— Готово — отвърна с усмивка Лейни. — Ще бъде забавно. Деветнайсети ноември, там сме.

— Мислиш ли, че майка ти ще те пусне на вечерната прожекция?

Лейни сви рамене.

— Не съм сигурна…

— И майка ми е същата — подбели очи Кари. — Понякога се държи с мен като с бебе. Това е просто филм, ей богу!

— Получих „Здрач“ на дивиди за рождения ми ден. Гледала съм го стотина пъти. Адски се кефя на оня момент, когато Бела пита Едуард на колко е години и той отговаря: „На седемнайсет“. При което тя казва: „От колко години си на седемнайсет?“.

Кари кимна:

— А той й отвръща: „От няколко“. Само как я погледна, когато я качи на дървото. — Тя прехапа устни и въздъхна. — С онези очи…

В този момент тя видя тетрадката по биология на Лейни.

— Хей, кой е този? — попита безцеремонно Кари.

Върху корицата на тетрадката се мъдреше снимката на Зак, свалена от компютъра. Лейни затъкна зад ухото си кичур коса.

— А, това е гаджето ми — изтърси тя, при което кръвта се качи в лицето й.

Преглътна, преди да се е задавила. Времето спря. Лейни чуваше кънтящите в ушите й удари на сърцето си.

— О — успя да продума Кари, като се усмихна бавно и смутено. — Сладък е!

За щастие звънецът би, преди Кари да изстреля следващия въпрос. Лейни тикна тетрадката в чантата си, метна я през рамо, махна за довиждане и хукна в паника към изхода на столовата.

Гадже? Майчице… откъде й хрумна пък това? Думата просто се изплъзна от устата й. Нямаше намерение да я казва. И през ум не й бе минавало да я произнася на глас. Дори и насаме в стаята си, когато нямаше кой да я види, не си бе въобразявала, че е вярно, както й се случваше да си мечтае за някои кинозвезди. Беше смутена — все едно я бяха хванали да върши нещо нередно — но колкото и странно да е, това я правеше щастлива. Сякаш бе узнала най-голямата тайна на света.

Имаше си гадже.

Ето, пак. В края на краищата като се замисли човек, Зак беше нещо от сорта, нали? Тя потисна усмивката си, докато си проправяше път през тълпата. Неочаквано се почувства по-малко самотна, отколкото сутринта. И не чак такава неудачница. Защото си имаше гадже.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-нормално й звучеше думата. Лейни никога не беше имала приятел. За разлика от Моли и Мелиса никой не й беше предлагал. Но Зак й беше повече гадже, отколкото Питър Едуардс някога е бил на Моли. Всичко, което правеха, докато „ходеха“ миналата година, беше да разговарят в коридора през междучасията и няколко пъти по мобилните си телефони, и то за колко време? За някакви си минути! Вярно е, Моли го беше целувала, но само защото Питър си беше наврял езика в устата й, докато приятелите му минаваха по коридора — просто да видят, че я е свалил. Моли едва не му го отхапа, толкова беше изненадана и отвратена. Тя каза, че все едно й бил скочил Стъбс, булдога на чичо й. Лейни се смя, но усети жегване на ревност при тези думи. Не че си падаше по особняка Питър Едуардс или пък искаше той да я целува с език, или нещо подобно, а защото на Моли и се беше случило. А Лейни си остана от външната страна на оградата, както обикновено, надничайки вътре. В очакване циците й да проличат. В очакване на цикъла. В очакване да има гадже. В очакване да навакса онова, което явно всички вече правеха. Но днес, както и през изминалия уикенд, и през последните няколко седмици, нещата се бяха променили. За разлика от Моли и Питър, Лейни и Зак разговаряха всяка вечер. И макар че не го беше виждала лично, нито бе чувала гласа му, бяха си изпратили снимки. Плюс това Лейни знаеше, че той я харесва по този начин. Като гадже. Ако преди не беше напълно сигурна, то вчера го разбра от неговите моментни съобщения. Той искаше да види още повече от нея. Харесваше снимката й. Била по-хубава, отколкото си представял. Което означава, че се бе опитвал да си я представи. Че е мислил за нея. Моли никога не би могла да каже същото за Питър.

Тя влезе съвсем последна в клас, минавайки покрай учителката по литература, госпожица Фин, която стоеше на вратата, потупваше нетърпеливо с ортопедичните си обувки и поглеждаше часовника си, въпреки че звънецът още не беше ударил. Госпожица Фин не търпеше закъснели. След биенето на втория звънец вратата на класната стая се затваряше и повече не се отваряше за нищо по-малко от пожар, терористична атака или спешен медицински случай — което не включваше отиване по малка нужда — докато звънецът не биеше в края на часа. На черната дъска беше надраскано „Предаване на темата по литература“.

Сякаш неочаквано й бяха спукали новия балон. Лейни напълно бе забравила домашното върху „Брулени хълмове“. Отново я завладя познатото усещане, че е пълна неудачница. Не беше нужно да е гений по алгебра, за да пресметне успеха си за срока по литература — още една тройка за честитката от пощальона. Майка й щеше да откачи.

Тя седна на чина и се смъкна надолу, за да избегне стоманените като насочени ракети очи на госпожица Фин. Сега сигурно следваше стрелба с въпроси. О, радост! Тя поглади с пръст усмихнатото лице на Зак върху тетрадката си. Всичко ще бъде наред, каза си тя. По дяволите тъпото училище и гадните учители, които се кефеха да дават контролни и допълнителни домашни. Това е просто тъп клас, тъп урок върху тъпа стара книга, нали? Без никакво значение на фона на великия замисъл на живота. Важен бе само начинът, по който Зак я гледаше от снимката право в очите с прекрасната си усмивка, и тя знаеше, че той не дава пет пари за нейната тройка. Зак й бе споменал, че се е провалил по испански. Всичко щеше да е наред, защото вече си имаше приятел. Някой, на когото му пукаше за нея. Тя се усмихваше на себе си, когато госпожа Фин затвори шумно вратата и петдесетте минути ад започнаха.

Всичко в живота й щеше да стане по-хубаво. Чаровният принц най-сетне се бе появил.

И тя нямаше търпение да се върне при компютъра си, за да разговаря с него.