Джилиан Хофман
Невръстни красавици (89)

87

Просна се по очи на мръсния под. Сви се от страх и отбранително покри главата си с ръце в очакване Изчадието да се изсмее. Или да зашепти. Или да направи нещо ужасно. Но нищо не се случи, абсолютно нищо.

Нямаше Изчадие, но нямаше и полицай. Никакъв спасителен екип. Нямаше никого. Вратата просто се отвори, когато започна да удря по нея. Или някой я беше отключил, или беше разхлабила пантите с блъскането. Или Кейти — където и да се намираше — й подаваше ръка и й изпращаше послание. Последната мисъл я накара да се усмихне.

Мирисът на пушек вече беше много силен. Трябваше да се измъкне оттук. Знаеше го инстинктивно. И нямаше да успее, ако не вижда накъде върви. Вдигна ръце към лицето си и с рязко движение отлепи превръзката и пластмасовите наочници, които той беше залепил за лицето й, защото не слушаше, както я бе предупредила Кейти. Усети как меката и нежна кожа около очите и клепачите й се обелва заедно с превръзките. Болеше, сякаш отлепваха десетки лепенки от най-тежките рани. Но нямаше време за плач. Ако не се спаси оттук, кървящите клепачи щяха да бъдат най-малкият й проблем.

Тя премрежи очи и бавно ги отвори, примигвайки няколко пъти като новородено кутре. Страхливо опипа с пръсти лицето си — имаше клепачи. Това беше хубаво. И макар че можеше да види само неясни сенки, все пак имаше очи. А това беше най-хубавото.

— Полиция! Полицията е!

Гласът се беше върнал. И звучеше сякаш точно над главата й.

— Илейн Емерсън? Лейни?

— Това съм аз! Аз съм Лейни!

Сълзите й потекоха. Писъците й бяха спаднали до дрезгав шепот.

— Кейти? Кейти, там ли си? Кейти!

Той търсеше и Кейти!

— Има ли някой тук? Чува ли ме някой? Има ли някой?

Тя изтри лице и си пое дълбоко въздух. Този път не се прецаквай, Лейни!

— Аз! Чувам ви! Тук съм, долу! Аз съм тук, долу! — извика тя. — Помощ!

Последва кратка пауза, която й се стори като цяла вечност.

— Чувам те! Полицията е! Ние сме тук! Искам да проследя гласа ти. Продължавай да викаш!

— Помогнете, моля ви се! — изпищя Лейни, лазейки на четири крака.

Стигна пипнешком до стена и я последва с ръце. Отнякъде идваше слаба, мъглява светлина.

— Господи! Тук долу има пушек!

После гласът секна. Просто секна.

— Ехо? Още ли сте там? Полицай! Господине! Помогнете ми!

Нямаше отговор.

Тя се разплака.

— Тук долу съм!

Стената свърши. Тя пропълзя през някакъв праг. Нямаше смисъл. Не виждаше нищо, а пушекът изгаряше гърлото й. Тогава ръцете й напипаха чифт обувки и тя се протегна нагоре, напипвайки крака. Прегърна ги здраво с двете ръце.

— Помогнете ми! — изплака тя.

По тялото й се разля облекчение. Не бе изпитвала такава радост от прегръдката на друго същество.

— Моля ви се, помогнете ми! — успя да прошепне тя с глъхнещ глас и изчерпана борбеност.

— Разбира се — отвърна й шепотът. — Разбира се, че ще ти помогна.

Изчадието клекна до нея и погали главата й.