Едгар Уолъс
Летящата бригада (1)

I

„Леди Стерс“ беше стара дървена къща, построена върху пространството между канала и реката. Тя се виждаше от малкото езеро, което отбелязваше края на канала и началото на широкото, тинесто корито на реката. Отдалеч приличаше на стара, изоставена плевня, подпряна на грамадни дървени колони, с мръсна фасада, някога боядисвана с бяла боя, но оттогава съвършено изоставена. Дъждът и вятърът й бяха придали странни краски, които почти я правеха незабележима, ако не се допираше от едната си страна до високото здание на един склад, а от другата, до кръглия покрив на стара фабрика за железа, които очертаваха мястото й.

Леди Стерс, откъдето водеше името си, беше изчезнала. Някога тази мрачна, полуразрушена къща беше приятно заведение за моряците и по нея имаше доказателства за някогашния й пасторален характер.

Ли Жозеф обичаше да стои в малката си стая и да наблюдава как при прилив големите лодки с въглища се разтоварваха на Бранд Хуарф, а също така и големите платноходки, които бавно плаваха към езерото. Той изпитваше и известно задоволство, като виждаше как холандските параходи слизат надолу по Темза към морето.

Полицията нямаше нищо против Ли Жозеф. Знаеха, че е контрабандист и укривател на контрабандисти, но нямаше доказателства. Затова при поредното си посещение те не се надяваха да намерят нищо повече от преди.

Всички съседи предполагаха, че Ли е богат, но с още по-голяма сигурност твърдяха, че е луд.

По улиците Ли представляваше странна фигура с широкото си жълто лице, лишено от всякаква растителност като у децата, но въпреки това набраздено от хиляди малки бръчки: той приказваше, жестикулираше и се смееше зловещо на някакви невидими свои приятели. Повечето време говореше на чужд език, който се предполагаше, че е немски, но беше всъщност руски. Казваше, че се познава с призраци — добри и лоши; виждаше и разговаряше с мъртъвци, които му разправяха странни неща за неизвестни светове. Беше гадател, защото предсказваше бъдещето.

Той ходеше нагоре-надолу из стаята си, която гледаше към канала. Стаята беше твърде просторна и при светлината на трите свещи навяваше ужас със загадъчните си сенки. Стените, някога боядисани в жълто, сега бяха изпъстрени с жълти и зелени линии, тъй като по време на дъжд покривът течеше и малки поточета влага се стичаха по тях. Това беше неговата всекидневна стая. Иначе той спеше в една малка стаичка, която имаше това преимущество, че беше в онази част на къщата, която единствена стоеше върху суха земя.

По-голямата стая от апартамента беше и кантора, и склад. Тук той разговаряше с холандски, немски и френски моряци, които при прилив тихо се приближаваха с лодките си нагоре по канала и достигнали до позеленелите от влага колони на къщата, лавираха между тях, докато дойдат до основите на разкривената стълба. По нея старият човек слизаше, за да получи онова, което те му носеха.

Покрай къщата беше съвсем тъмно: дори и през деня гората от подпори и колони пречеше на светлината да прониква. Моряците можеха да идват само при прилив, защото, когато започваше отливът, отдолу оставаше само дебел пласт рядка тиня, дълбока колкото два човешки ръста, която постоянно се движеше, като че ли под нея се намираше древно чудовище, което се обръща в съня си.

Старият Ли винаги държеше тук една лодка, снабдена с мотор. С нея той предприемаше редките си разходки по реката. Тази вечер се приготвяше за една от тези екскурзии. Втори път вече навиваше обезцветения и овехтял килим, под който се намираше входът за стълбата, отваряше капака и слизаше надолу по стъпалата, като поставяше нещо в лодката, лежаща на една страна в калта. Най-после работата беше свършена и той можеше да насочи вниманието си към невидимите обитатели, които населяваха стаята.

Той им говореше винаги на руски. Шегуваше се с тях, търкаше ръцете си и се смееше полугласно на очевидния хумор на техните отговори. Цял ден вече те му нашепваха едно и също нещо — за един нормален човек твърде страшно, което би го накарало да потрепери от ужас.

Издрънка звънец, той излезе от стаята и се отправи по стълбата към една странична врата.

— Кой е? — попита той.

Чу късия отговор и обърна ключа.

— Ти идваш рано или късно — не знам точно кое от двете. — Ли имаше дълбок, дрезгав глас със слаб акцент.

— В тази къща времето не съществува — бъбреше той усмихнат. — Ден или нощ е, за мен няма значение. При прилив трябва да работя бързо и да свърша повече работа, но при отлив мога спокойно да почивам и да разговарям с моите малки приятели.

Той целуна меко ръката си и Марк Мак Джил се обърна грубо към него:

— По дяволите ти и проклетите ти духове! Сестра му пристига тук тази нощ.

— Неговата сестра?

— Да, сестрата на Рони Перимен идва от Париж.

Ли Жозеф учудено гледаше едрия човек пред себе си, но не зададе повече въпроси.

В Марк Мак Джил имаше нещо, което не предразполагаше към доверие. Той беше човек с широки рамене и властен характер. В грубоватото му телосложение имаше несъмнена красота, но ужасът, който вдъхваше на своите подчинени, се дължеше не толкова на силата и бруталността на огромните му ръце, колкото на най-светлите сини очи, които някога са могли да съществуват.

Той мрачно местеше полуизпушената си цигара от единия до другия край на устата си, приближи се до стаичката, където беше леглото на Ли и замислено се вгледа в смрачаващите се води.

— След един час ще имаме прилив — говореше той сякаш на себе си.

Ли Жозеф, който го дебнеше както котка мишката, го видя да вдига цигулката от леглото му.

— Май си свирил цял ден. Обзалагам се, че полицията пак е била тук.

Евреинът поклати глава.

— Не задават ли повече въпроси за Рони? Е добре, но тя ще те пита. Опитах се да я държа на разстояние, но не успях. Знаеш какво да й кажеш, нали?

Старецът бавно кимна.

— Той беше убит — от полицията. Те го заловиха в лодката с нещо, което той пренасяше от парахода. Попитаха: „Откъде взе това?“ и го удариха, той падна в реката и умря.

— Добре. — Марк наведе глава и се вслуша. — Това е Тайзър и момичето — доведи ги горе.

Ли слезе безшумно по стълбите. След малко се върна, последван от Тайзър — треперещ, нервен човек, чиято усмивка разкриваше големите му зъби. Челото му винаги беше влажно. На главата си носеше блестящ цилиндър, а на врата черна връзка. Ан Перимен го ненавиждаше от момента, когато я посрещна на гарата — човек, чиято вечна усмивка действуваше обидно.

Тя бавно влезе в стаята, спря се за миг и в това кратко време успя да схване, очевидно без някакво вълнение, странността на мястото, където беше попаднала. Погледът й за няколко секунди се спря върху Марк, който се почувствува странно неудобно.

Тя имаше права, изящна фигура. Понякога косата й изглеждаше руса като старо злато. Друг път придобиваше червен оттенък. Имаше високо чело, с опънати назад коси и това й придаваше старомоден вид. Държеше се винаги малко сдържано и не беше лесно човек да се сближи с нея. Мъжете я намираха доста хладна и разсъдлива, лишена от чувство за хумор, вероятно защото не оценяваше добре тяхното остроумие. Присвитите й леко раздалечени очи изразяваха твърдост. Само Рони знаеше колко нежен можеше да бъде техният поглед. Но Рони беше мъртъв и никой друг мъж не беше видял обич да свети в тях.

Ан Перимен носеше нещо героично в себе си. Тя беше създадена за големи дела. Волята й беше несломима, а решителността — огромна.

Значи, това беше Ан Перимен! Той я виждаше за пръв път и беше като замаян от нейната красота.

Тя му подаде хладната си ръка, той я взе, задържа я за миг и после я пусна. Не знаеше откъде да започне.

— Тайзър ви е казал, вярвам?

Тя тъжно кимна.

— Видях съобщението преди 15 дни. Аз съм учителка в едно училище в Париж и получавам английски вестници. Но — тя се поколеба — не знаех, че Рони живее под фалшиво име.

Всичко това бе изречено със спокоен, равен тон.

— Можех да ви съобщя по-рано — каза Марк, — но помислих, че ще е по-добре да изчакам, докато нещата се уталожат.

В гласа му личеше такова съчувствие, че Тайзър, който безцелно се оглеждаше наоколо, се обърна към него. В очите му се четеше нескривано изумление. Марк беше действително чудесен!

— Положението беше твърде трудно — продължи Марк с нисък, потиснат тон на човек, който разправя неприятна история, — защото ако Рони нарушаваше закона, същото правех и аз. Не обвинявам никого, но…

Тя кимна.

— Разбира се, знам, че Рони не беше… — Тя отново се поколеба. — Той беше твърде нещастен през целия си живот, бедняк! Къде го намериха?

Марк показа към канала.

— Ще бъда откровен с вас, мис Перимен. Вашият брат и аз бяхме контрабандисти. Това утежнява твърде много положението, но аз не се чувствам виновен, говоря ви самата истина. Полицията искаше да ни устрои капан и мисля, че те смятаха Рони за човек със слаб характер. Надяваха се да го склонят да предаде организацията. Имам сигурни сведения, че са му правени предложения в този смисъл. Това звучи твърде драматично, но е така.

Тя премести погледа си върху Тайзър. Старият евреин се бе оттеглил зад пердетата на малката си стаичка.

— Мистър Тайзър ми каза, че полицаите са убили Рони. Това е невероятно!

Марк сви рамене.

— Няма нищо невероятно за лондонската полиция — каза той сухо. — Не казвам, че са имали намерение да го убиват, но те са го ударили. Хванали са го в момента, когато той с лодката се е връщал от един параход, който ни доставя контрабандните стоки и, или е получил някой удар, който го е изхвърлил извън борда, или нарочно е бил хвърлен в реката, след като са видели колко зле са го наранили.

Тя кимна отново.

— Инспектор Брадлей, нали? — попита тя.

— Да. Той мразеше Рони. Брадлей е от онези хора на Скотланд Ярд, които имат твърде малко възпитание и много нисък морал.

От другата страна на завесите в дъното на стаята долетя мек звук от цигулка. Марк се обърна гневно по посоката на звука, но момичето сложи ръката си на рамото му. Жест, който го накара да мълчи.

От стаичката долитаха тихите, меланхолични тонове на „Chanson d’Adieu“ от Тости.

— Кой свири? — попита тя тихо.

Марк сви нетърпеливо рамене.

— Евреинът, Ли Жозеф. Трябва да го видите.

— Ли Жозеф? Този, който е видял убийството на брат ми?

— От разстояние, мила госпожице — изписка Тайзър. — Нищо определено не е могло да се види. Мисля, че ви обясних това. Скъпият ни приятел само е видял полицаите да се бият с нашия покоен приятел.

Студените очи на Марк се спряха върху него.

— Достатъчно, Тайзър — прекъсна го той. — Кажи на Ли Жозеф да дойде.

Свиренето скоро спря и тя с учудване се вгледа в странния човек, който влезе в стаята. Ли пристъпваше към нея прегърбен, като я гледаше под вежди и търкаше ръцете си една в друга. Той представляваше зловеща фигура и Ан изведнъж се почувствува твърде неловко.

— Това е мис Перимен, сестрата на Рони.

Лицето на стареца се сбърчи в гримаса…

— Аз току-що говорих с него — каза той.

Гласът му беше необикновено дълбок и мелодичен.

Момичето се вгледа с изумление в него.

— Вие говорихте с него?

— Не обръщайте внимание на Ли — тонът на Марк беше остър, почти заповеднически. — Той е малко… — той многозначително се пипна по челото. — Вижда духове и разни други неща.

— И други неща — повтори евреинът, а очите му все повече се разширяваха. — Чудновати неща, неща, които никой не вижда, освен аз — Ли Жозеф!

Лицето му се изкриви в странна усмивка. Погледът му беше втренчен в нещо, което стоеше помежду им.

— И така, ти си тук — каза меко той. — Ах, знаех, че ще дойдеш, моя малка Фреда.

Той се наведе и погали главата на някакво невидимо дете.

— Ти си станала добро момиче, откакто се удави в канала, нали? А! Изглеждаш толкова весела.

— Млъкни, Жозеф! — прекъсна го грубо Марк. — Плашиш госпожицата!

— Той не ме плаши — каза Ан спокойно.

Ли Жозеф се обърна и закрачи обратно към стаичката си. Раменете му се тресяха от беззвучен смях.

— Често ли изпада в такова състояние?

— Винаги е такъв — каза Марк и бързо добави: — Но той е напълно нормален във всяко отношение. Жозеф, не си отивай. Искам да разкажеш на госпожицата какво си видял.

Ли Жозеф бавно се върна и спря на няколко крачки от момичето. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, сякаш се молеше.

— Ще ви кажа какво видях — говорът му изведнъж стана механичен. — Първо, лодката на Рони. Тя се отдели от парахода. После Рони гребе, гребе с всички сили. Полицаите го посрещат и почват да се бият с него, докато той падна във водата и чух, че Брадлей каза: „Свършихме го, не казвайте никому за това!“.

— Видяхте ли всичко това?

Той наведе глава и тя се обърна към Марк.

— Защо не дадохте оплакване срещу тези хора? Защо сте допуснали това убийство да се причисли към „убийствата, извършени от неизвестен човек“? Неприкосновена ли е полицията в тази страна? Може ли тя да извърши всякакви престъпления… убийства и никога да не бъде осъждана?

За пръв път той почувствува вулкана, който бушуваше в сърцето й. Гласът й трепереше от гняв.

— Брадлей — кой е Брадлей? Той е човекът, за когото говорехте, нали? Ще запомня името му.

Тя отново хвърли поглед към стареца. Той беше затворил очите си и скръстил спокойно ръце, като се поклащаше леко наляво и надясно.

— Подаде ли той оплакване до полицията?

Марк се усмихна.

— Каква полза? Трябва да разберете, мис Перимен, че полицията сама за себе си е закон не само в тази страна, но и във всяка друга. Аз мога да ви кажа неща, които са се случили в Ню Йорк…

— Не искам да знам какво се е случило в Ню Йорк. Искам да ми кажете само това: може ли да се вярва на този човек? — Тя кимна към евреина.

— Напълно! — Марк беше убедителен.

— Напълно, скъпа госпожице — каза Тайзър, който отдавна не участвуваше в разговора. — Мога да ви уверя, че той е много честен човек. Единствено нещастният му произход говори против него. Но защо да ненавиждаме евреите? Моисей не беше ли евреин? А Соломон, най-мъдрият през всичките столетия досега, а също така…

Той срещна погледа на Марк и речта му премина в слабо неразбираемо бъбрене и после към мълчание.

За момент тя се замисли с наведена глава и набръчкано чело. Марк й беше предложил стол, но тя не седна. Той я чакаше да заговори.

— Какво правеше Рони за вас? — попита тя най-после. — На мен можете всичко да кажете, мистър Мак Джил. Той често ми е говорил за вас и аз схващах, че сте били ангажирани в нещо… незаконно. Мисля, че съм придобила особени морални разбирания, но да си призная, сега не съм изненадана така, както бях тогава. Ценен ли беше той за вас? Чувствува ли се неговата загуба… сериозно?

Марк Джил не отговори веднага. Той се мъчеше да разбере какво се крие зад този въпрос.

— Да — каза той след малко. — Той беше необходим, защото беше от типа хора, които могат да обикалят цялата страна, без да възбудят подозрение. Беше отличен шофьор, а това е извънредно полезно, защото сега полицията има Летяща бригада, която трябва да се избягва. Брадлей е нейният началник. Рони събираше стоката и после я разнасяше по отделните градове. Аз му се доверявах. Защо питате?

— Исках да зная — каза тя. — Този човек Брадлей, как изглежда?

Преди Марк да отговори, тя чу слаб смях зад гърба си и се обърна.

Някакъв мъж стоеше до вратата. От колко време беше там, тя не можеше да каже. Явно не отскоро, защото спокойно се бе облегнал на рамката на вратата. Меката му шапка беше накривена на една страна и въпреки че нощта беше студена, не носеше палто. Висок, строен човек с продълговато, добре очертано лице и насмешливи очи, които сега я наблюдаваха с интерес.

— Не бих се изненадал, ако това е мис Перимен. Би ли ме представил, Марк?

Марк се вцепени.

— Моето име е Марк Джил — каза той остро.

— Това не е сензация — отговори другият иронично. — То е било Марк Джил през целия ти живот.

Изведнъж хуморът изчезна от лицето му, което сега изглеждаше малко тъжно, докато той гледаше към момичето. Тя инстинктивно позна кой е той и погледът, който срещна неговия, беше като от стомана.

— Много съжалявам, че ви сполетя такова нещастие, мис Перимен — каза той. — Бих желал да знам човека, който уби брат ви.

Той захапа долната си устна, стар негов навик, и погледна замислено Марк.

— Направих всичко възможно да държа Рони далеч от лоши приятели.

Той се спря, като че ли чакаше отговор, но тя не каза нищо. Очите му огледаха стаята.

— Къде е музикалният спиритист? — попита той. — Хелоу, Ли! Тази вечер си имаш компания.

Ли Жозеф мрачно пристъпи напред със свито, напрегнато лице и хвърли бърз поглед към детектива. Твърде странен поглед, помисли Марк и се обърна към Брадлей, но изображението му беше непроницаемо.

— Чудя се защо са ви довели тук?

Той говореше на Ан, но тя гледаше към Тайзър, чиито мазни очички в смущението си мигаха с необикновена бързина.

— Не са се опитвали да ви залъжат с историята, че полицията е убила брат ви, нали? Предполагам, че сте твърде умна, за да повярвате на такава легенда. Вашият брат е бил убит на брега и после хвърлен в реката.

Той отново се спря, видя как тя стисна устните си и разбра, че не я беше убедил.

— Желаете ли нещо? — попита Марк сухо.

Инспектор Брадлей вдигна вежди.

— Извинете — каза той с преувеличена учтивост. — Не знаех, че вие сте наели апартамента на Ли и действувате като домакин. Ще бъда в Скотланд Ярд тази нощ между десет и два.

По гръбнака на Марк Мак Джил преминаха ледени тръпки. Към кого бяха отправени тези думи! Не до него, не до Ан Перимен, безсъмнено не и до Тайзър. Защо беше дошъл Брадлей? Марк го познаваше достатъчно добре и беше сигурен, че той никога не би дошъл, ако знаеше, че Ан Перимен е тук. Той беше дошъл да говори с Ли! А напомнянето, че ще бъде в кабинета си между десет и два, се отнасяше до него.

Брадлей се обърна и тръгна към вратата. На площадката извън стаята той се спря и махна весело за сбогом.

— Бих желал да поговоря малко с вас, мис Перимен. Може би утре ще ви посетя в хотела.

Тя не отговори. Очите й бяха пълни с омраза, а инспектор Брадлей беше твърде чувствителен човек, за да не го усети.

Те чуха стъпките му надолу по стъпалата и после шума от затварянето на вратата. Марк се озъби на Тайзър.

— Ти си оставил вратата отворена, ти… Слез долу и затвори сега. Чакай при стълбата, докато те повикам.

Той блъсна вратата зад него, като го остави да се препъва в тъмнината. После се приближи към Ан.

— Брадлей ли беше това? — попита тя тихо.

— Това беше Брадлей — отговори Мак Джил. — Умният инспектор от Скотланд Ярд. Какво мислите за него?

Тя наведе очи, за да обмисли въпроса.

— Кой заема мястото на Рони сега във вашата… организация? — попита тя.

Марк простря ръце.

— Кой би могъл да го замести? Такъв човек не се намира лесно.

— Аз мога.

Той отвори изумено уста.

— Вие?

Тя кимна.

— Да, аз. Управлявам кола толкова умело, колкото и бедният Рони.

Той беше поразен, за момент изгубил самообладание. Очакваше да срещне някакво слабо създание, което се нуждае от помощ. Ако не беше желанието да убеди единствената роднина на Рони и да спре продължителните разследвания, които близките твърде често предприемат, той в никакъв случай не би я довел в „Леди Стерс“.

Хиляди варианти минаваха през ума му.

— Ще се присъедините ли към нас? — Той ентусиазирано й подаде ръцете си. — Малко момиче, вие сте съюзник, за какъвто винаги съм мечтал.

Очите й срещнаха неговите.

— Можете да ме наричате Ан — каза тя. — И съюзничеството ни ще бъде само по отношение на работата.

Този беше един от малкото случаи в живота на Марк Мак Джил, когато му направиха забележка, без той да може да реагира.