Джилиан Хофман
Невръстни красавици (25)

23

Той се наведе напред с прикован в телевизора поглед. Даваха го по новините! Не кои да е новини, а късните! Най-гледаните! Погледна часовника си и разтърка грапавата си брада. Беше едва единайсет часа и седем минути. Може би не точно топ новината, но една от най-важните! Успя!

Отпи от топлото мляко и поглади коремчето си. Замисли се колко ли хора гледаха новините. Стотици, хиляди? Определено. Даже много повече — няма защо да скромничи в момента. Милиони! В момента милиони хора седяха в леглата си и гледаха това жалко подобие на майка, която циври за дъщеря си, за която само преди две седмици не даваше пет пари, и се вайка какво й се е случило, къде е отишла, защо е избягала, дали не е мъртва. Реве, за да изстиска още няколко секунди известност, а нищо чудно и да прави запис, за да обсъжда с приятелките си как е изглеждала пред камерата.

Сетне камерата бавно обходи преддверието на ПАФ, спирайки се на другите хубави детски лица.

Той се отпусна в креслото си. Имената бяха без значение. Но тези… лица. Запечатваше в паметта си всяко хубаво лице. Всяка подробност, всяка извивка, черта, трапчинка, всяка невинна бенка, попаднала на точното си място.

Усети, че се възбужда само при мисълта какво бе извършил, и притвори очи. Потта започна да избива по челото и тила му и той облиза пресъхналите си устни, а ръката му се стрелна към панталона. Със свободната си ръка стискаше дамаската на страничната облегалка и я усукваше с лепкавите си треперещи пръсти.

Не, не, не. Не по този начин. И не точно в този момент. Той отвори очи. Предстоеше му работа. Не и преди да е изгубил перфектната картина в ума си. Изправи се в креслото и се пресегна към платнената чанта с четки за рисуване, поставена върху страничната маса до него.

На телевизионния екран проблесна снимката на хубавата му малка принцеса. Само дето не беше тя. Той се намръщи и тикна плика с четките в задния джоб на джинсите си. Лейни беше много, много по-хубава от тази. Беше се нагласила така заради него. Искаше да бъде сигурна, че е специална. Различна от останалите.

Кадърът свърши, музика извести рекламната пауза. Той се изправи и отнесе празната чаша от мляко и чинийката от бисквитите до мивката. Затананика телевизионната мелодия, докато изплакваше чинията и чашата и ги поставяше да съхнат. После изключи телевизора и се пресегна към кутията с класически комплект скицник, статив и триножник, поставена до вратата на мазето.

В този момент чу гласа й — висок и носов, раздиращ приятната тишина.

— Неее… Някой… Моля ви…

Той затисна ушите си с ръце. Трябва да слезе долу и да прекрати това. Целият този шум, шум, шум, шум! Беше малко разочарован, без съмнение. Шибаната перфектна картина беше започнала да се разваля. Както една съвършена червена ябълка върху рафта не може да остане вечно такава, а започва бавно да гние първо отвътре, докато кората й потъмнее и вътрешността й се превърне в скапано, безвкусно пюре. Раздразнен, той мушна статива под мишница и стисна дръжката на вратата към мазето. Отвън неговата малка принцеса все още изглеждаше съвършена, здрава и червена, но отвътре вече стенеше, хленчеше и се вайкаше.

Изгниваше.

Гадна работа. Хубавите никога не изтрайваха дълго.