Джилиан Хофман
Невръстни красавици (11)

9

Стенният часовник в коридора заби, отброявайки часовете. Деби Ламана можеше да го чуе дори през шума на телевизора. Даже и през две стаи. Биеше на всеки четвърт час, а на всеки кръгъл час изпяваше броя на часовете. Отнемаше му цели пет шибани минути, докато отбележи полунощ. Тя издуха кръгче цигарен дим. Натруфеният часовник и банковата сметка с три хиляди седемстотин и четиринайсет долара и двайсет и два цента в нея бяха всичко, което майка й остави преди девет години, когато почина от рак на белите дробове със закачена за носа кислородна тръба и пакет цигари „Нюпортс“ в ръката. Разбира се, парите бяха свършили отдавна, но проклетото кръгло лице на часовника я следваше навсякъде — от съпруг на съпруг, от апартамент на апартамент, от къща под наем в друга къща под наем. Вдигаше наздравица за всеки погубен час от живота й с висок, настойчив звън. Кога ли ще повика Армията на спасението да дойде и да го отнесе веднъж завинаги оттук?

Деби броеше ударите, докато станаха единайсет. За да бъде сигурна, погледна часовника на ръката си. Ще убие Илейн. Само да й падне. Какво си въобразява, та не се прибира до единайсет през нощта? Тя смачка цигарата в пепелника. Ето така започна всичко с Лиза. Неспазване на ученическия час, прибиране вкъщи напушена с трева. Воняща на бира. Ако това момиче си въобразяваше дори за секунда, че ще й се размине даже за половината неща, които вършеше сестра й, скоро щеше да узнае какво я чака, за да не се повтаря повече. Какъв беше любимият израз на собствената й майка? Излъжеш ли ме веднъж, срам за теб, Дебра. Излъжеш ли ме два пъти, срам за мен. А Деби не беше вчерашна. Вече не. На Илейн Луиз щеше да й се отели волът още щом прекрачи прага. Това беше сигурно. Тя отпи голяма глътка от светлата бира „Мич Ултра“ и се опита да се съсредоточи в новините.

— Върна ли се вече? — извика Брадли от стаята си в дъното на коридора.

Гласът му издаваше задоволството на хлапе, чиято сестра беше загазила здраво.

— Брад, затваряй проклетата врата и до пет минути да си заспал, инак утре няма да видиш никакъв „Таг Лазер“^[1] с Лайл. Предупреждавам те!

Вратата се затръшна и Деби отново се опита да се съсредоточи в новините. Слушането на чужди трагедии, изглежда, помагаше поне отчасти. Местен пожар. Банков обир. Деветима убити при самоубийствен атентат в Ирак. Мислите й отново се върнаха към настоящето. Този път обектът беше Тод, който също не се беше прибрал. Той беше истинската причина да е толкова бясна. Къде, по дяволите, се мотаеше?

По бира с приятели след работа, скъпа. Просто разпускане след дълго и тежко бачкане да изкарам пари, за да нахраня децата ти.

Как ли не, помисли си с горчивина Деби. Сигурно беше пиян и чукаше оная, новата колежка в някой мизерен мотел в Лодърхил, а може и върху хавлия на плажа или на задната седалка на колата. Рецепционистката Мишел, за която той се кълнеше наляво и надясно, че не работи в офиса му, въпреки че точно тя вдигна телефона вчера, когато Деби се обади, за да направи проверка.

Деби разтри пулсиращите си слепоочия и запали нова цигара. Огледа се из семейната дневна, пълна с боклуци, направени и непочистени от децата, сред които купички със спечени остатъци зърнена закуска от сутринта, видеоигри, дрехи и камари смачкани листове от тетрадки, извадени от чантите и захвърлени където сварят. Когато Лиза все пак решеше да се прибере вкъщи, обичаше да хвърля всичко, което не й се обличаше, или мъкнеше, където й попадне. А и другият принц в дома — Брадли. Благодарение на мъжкарската максима на баща му, че домакинската работа е женска, той не си помръдваше пръста даже и лайната си да почисти. След поредната деветчасова смяна ето какво заварваше Деби, когато се прибираше вкъщи — разхвърляна къща, мърсуващ мъж и деца, които изцеждаха до капка цялата й жизнена енергия. И, разбира се, нито капка уважение. А сега, след като вече бе преминала през най-лошото с голямата си дъщеря, или поне се надяваше, Илейн й сервираше ново изпитание на търпението. Тя тръсна глава и шляпна вестника от дивана. Не такъв трябваше да излезе животът ти, сякаш чуваше майка си да припява от коридора.

Роузи, женският златен ретривър на децата, влезе в стаята с голямо плюшено мече между зъбите и сгуши глава в скута на Деби. Роузи крадеше всеки захвърлен чорап или плюшено животно в къщата. Този път това беше опърпаното старо мече Клод, което бе завлякла от леглото на Илейн. Лейни никога не заспиваше без него. Голямо момиче, а все още й трябваше мече, за да заспива. Деби пропъди лошите мисли, които насилствено си проправяха път в главата й. Тя набра цифрите по безжичния телефон, но все още се чудеше да се обади ли на полицията. Припомни си от перипетиите с Лиза в какво се превръща животът ти, стигне ли се веднъж до полицаи. Намесят ли се, измъкване няма. Никога. Вместо това отново набра мобилния на Тод.

— Къде се мотаеш, по дяволите? — изрева тя в телефона, когато чу гласа на съпруга си да казва да остави съобщение след сигнала и че ще се прибере при първа възможност.

Веднага щом сляза от моята невидима рецепционистка с големи цици, която не се казва Мишел, със сигурност ще отговоря на обаждането ти. Биииип.

Сигурно е останала да спи у новата си приятелка, реши Деби. Как й беше името? Онази, с която Лейни отиде на кино? Карли? Карън? Май така беше. Даже може и да й е казала, че ще преспи у тях. Тази сутрин беше такава лудница, докато всички се изнесат от къщата, включително и тя, за да иде на работа, и може би просто е забравила, че Илейн я е предупредила. Това е всичко. Тогава защо не отговаря на мобилния си? Отговорът на този въпрос беше лесен. Защото никога не си прави труда да го зареди, ето защо. Това не беше изненада.

Деби издърпа Клод от устата на Роузи и изтри слюнката й в ръкава на пеньоара си. Довърши остатъка от бирата на един дъх и отвори нова бутилка от преносимия хладилник до дивана. После усили звука на телевизора, като люлееше разсеяно в ръцете си раздърпаното мече тъкмо когато Конан О’Браян започна обичайния монолог, а часовникът в коридора отброи още половин час от живота й.