Джилиан Хофман
Невръстни красавици (84)

82

Като изключим населението в самия район, когато става дума за Палм Бийч, хората си представят пищни имения покрай океана като Лаго Мар и Кенеди Компаунд — те са първите, които им идват наум. Свръхлуксозни коли майбах и бентли, трийсетметрови яхти. Хайлайф, огърлици, струващи колкото цяла компания, пазаруване по недостъпната „Уърт Авеню“ или омешване със себеподобни величия като Вандербилт и Астор по благотворителни събития и партита. Живописната централна част на Уест Палм с бляскави високи сгради, нанизани покрай сините води на Атлантическия океан.

На запад от този сравнително малък, но прочут отрязък със скъпи имоти по протежението на Флорида Трежър Коуст съществуваше останалата част на окръг Палм Бийч. И колкото по на запад от „Саутърн Булевард“ се придвижвате, толкова по-далеч зад гърба ви остават знаменитостите и техният антураж, шампанското и черният хайвер. Всъщност преминете ли оттатък Уелингтън — село, известно с конете на богатата средна класа, вече няма нищо друго, освен акри и акри с ферми. Ферми за зелен фасул, салата, целина, сладка царевица, захарна тръстика. Безкрайни полета със захарна тръстика. И тук-таме групи с каторжници от близкото изправително заведение в Глейдс.

Накрая „Саутърн Булевард“ преминава в скоростната магистрала 441, шосе 80. След трийсет мили непрекъснат пейзаж от зелени стъбла на захарна тръстика и царевични полета, разлюлявани от бриза, Боби най-сетне зърна някакъв живот. Беше пресякъл градчето Бел Глейд, което като нищо можеше да пропусне, с население 14 906 жители, без да се смятат 1049 затворници, излежаващи присъдите си в крайпътния затвор Глейдс, както и нелегалните селскостопански работници имигранти, изплъзнали се на преброителите през 2000 година. Разположен в югоизточната част на езерото Окичоби, по едно време Бел Глейд се прочу като града с най-много заразени от СПИН в Съединените щати, а по-наскоро — като втория по брой на тежки престъпления на глава от населението. Очукан пътен знак приветства Боби на влизане в града, който през 1928 година е бил изтрит от картата от чудовищен ураган:

„Добре дошли в Бел Глейд!

Неговата земя е неговото богатство!“

Каква ирония, помисли си Боби, докосвайки мобилния с надеждата да позвъни. Можеше да се окаже, че няколко зрънца от нейния фин уабаски пясък с научното название песъчлив силициев хипертермичен алфисол, можеха непредвидено да върнат в домовете им жертвите на един луд. И в последна сметка да го отведат до собствената му дъщеря. Пам Броуди от Агенцията за защита на околната среда върна обаждането му, съобщавайки, че според предварителната проверка за последните две години нашествието от ларви в района е било концентрирано в и около фермите, разположени край Саут Бей, Южен Клуистън, Бел Глейд, Воън и Окиланта. Това беше много земеделска земя за преравяне, но в сравнение с потенциалните 400 000 акра и отгоре, които се простираха между Централна и Югоизточна Флорида, беше далеч за предпочитане. Сега очакваше обратните обаждания с имената на реалните ферми и местности, подали заявления за използването на карбофуран. Той знаеше, че списъкът ще бъде непълен — някои компании и фермери заобикаляха разпоредбите на АЗОС и използваха пестициди, без да се регистрират, но това щеше да им е за първи път. Боби все още не беше сигурен накъде е тръгнал и какво точно търси — просто знаеше, че някъде тук, сред полетата от захарна тръстика, беше с една крачка по-близко до откриването му. Освен това го изпълваше усещането, че поне върши нещо… че вече не е чак толкова безпомощен.

Ако тихият Бел Глейд някога се е радвал на разцвет, това ще да е било през четирийсетте и петдесетте години. Изтощени, остарели сгради, ресторантчета за бърза храна и бензиностанции на по половин век опираха в „Мейн стрийт“, която минаваше право през центъра на града. Видя няколко местни жители, насядали на верандата на супермаркета, които смучеха бира „Милуокис Бест“ и обсъждаха изминалия ден, както сигурно правеха всекидневно. По страничните улици имаше занемарени двуетажни блокчета, по-нови жилищни комплекси и еднофамилни къщи. В много предни дворове имаше табели „ПРОДАВА СЕ“. Мяркаха се доста затворени обекти за най-различни услуги и с изключение на супермаркета онези, които работеха, изглеждаха като мъртви.

Той отиде с колата до малкото пристанище на Бел Глейд и местността на скаутския лагер, където беше открито тялото на Рей Кун под едно дърво — индийска смокиня. Ако не бе разполагал с полицейския доклад, който да го насочи към точното място, на което беше изтекла кръвта на Рей, едва ли щеше да се ориентира къде да го търси. Мястото беше спокойно. През гъсталака от клони в далечината прозираше езерото. Достатъчно откъснато за романтичен пикник или за брутално убийство. Боби се сети за разкървавените пръсти на неизвестната. Беше дълбала с нокти, за да се измъкне отнякъде. От своята гробница, както се бе оказало. Далеч от живописни езера и сенчести смокинови дървета. И е била жестоко измъчвана по най-нечовешки начини, преди убиецът й да я удуши с веригите, на които я бе окачил. Не беше получила милостиво куршум в тила като Рей Кун — наркодилър, бандит и побойник с криминално досие. Носел е метални боксове и се е хвалил пред приятели от „Мафия Бойз“, че ако му кажат да очисти ченге, няма да се поколебае, знаейки, че бащата на собствената му приятелка е агент на ПАФ. Боби изпита безсилен гняв, от който му загорча в устата. Колкото и да му се искаше Рей Кун да си плати за това, че отмъкна дъщеря му, си даваше сметка, че кръвта на младежа отдавна е изтекла, а костите са върнати на майка му, за да бъде погребан. Нямаше нито какво повече да види в този красив парк, нито как да получи удовлетворение от видяното. А през това време тялото на неизвестната лежеше на съхранение в хладилник в Броуард и чакаше някой да го потърси. Някой поне да забележи отсъствието й. Нито животът, нито смъртта изглеждаха особено справедливи.

Напусна парка и подкара по лъкатушните двулентови пътища, заобикалящи поле след поле със захарна тръстика, без да има представа какво точно търси. Излезе на щатски път 27, пресече Саут Бей — друго затънтено преселническо градче, наброяващо 3859 жители — след което зави на север по шосе 827 и Окиланта и отново прекоси Бел Глейд.

Към четири часа следобед слънцето започна бавно да се спуска над полята, окъпвайки небето в морава мараня, пресечена от бледооранжеви ивици. По пътя подминаваше пикапи, пълни с мръсни и потни мъже и жени, отправили се към семействата си в своите претъпкани копторчета. Някои се усмихваха и му подвикваха, но повечето гледаха право напред с празни изражения на уморените си лица. Обирането на захарната тръстика започваше истински след декември, въпреки че в някои ферми вече беше започнало. Боби мина отново по „Мейн стрийт“ и се насочи към шосе 441 и обратно към цивилизацията. С надеждата да му се обадят от АЗОС на сутринта с повече информация. С надеждата Зо да му позвъни тази вечер, за да му съобщи, че са открили нещо в къщата на Джеймс Ролър. Някакви улики. Смазващи доказателства. Нещо, което да потвърди, че този Джеймс Ролър е човекът, когото са търсили през цялото време. Нещо, което да пропъди натрапчивото, гнетящо усещане, че кошмарът далеч не е свършил. През целия ден се бе опитвал да се свърже със Зо, който нито вдигаше, нито му се обаждаше — може би защото все още нямаше какво да съобщи. Или защото все още нищо, освен минало сексуално насилие и работата в магазин за художнически материали не крещеше „Пикасо“ и той не намираше сили да каже това на Боби. От друга страна, Боби още не бе споделил с него откритията на д-р Линч, но само защото знаеше, че Зо щеше да му забрани да идва тук, както му беше забранил да стъпва в дома на Ролър.

Отби от пътя, за да извади от жабката флакона с адвил^[1]. В добавка към пулсиращото главоболие, което напоследък го мъчеше редовно, ръката му беше сериозно отекла. Мамка му. Сигурно се е разминал на косъм със счупването. Изгълта три таблетки на сухо. Когато отново излезе на пътя, мярна с поглед ръждясал тенекиен знак с надпис „СТАИ“ само на метри пред него. Грамадна стрелка сочеше завой надясно. Първата мисъл, докато го подминаваше, беше що за странно място е това за хотел насред нищото. Може да е останал от времената на бума, инак кой, по дяволите, би отседнал тук?

После зърна името на хотела, скрито частично от погледа сред морето от разлюлени захарни тръстики, и наби спирачките.