Джилиан Хофман
Невръстни красавици (49)

47

Марк Фелдинг беше застанал край новинарския ван на Канал Шест доволен от себе си, пушеше цигара и предъвкваше неприятните новини с трътлестия оператор и двамина униформени полицаи от Форт Лодърдейл.

— Абе ти майтап ли си правиш с мен, бе? За затвор ли плачеш? — разкрещя се Боби, щом го зърна.

Изненаданият Фелдинг вдигна ръце, когато Боби се втурна към него, вероятно за да се защити от евентуални юмруци.

— Вие ме заблудихте, агент Дийс! — заоправдава се той. — Казахте да няма обсъждане какво съм видял на картините, изпратени до мен, както и на други бъдещи картини, които може да ми бъдат изпратени. Добре, разбрах го. Разбрах го. Но никъде в подвеждащата ви заповед не се споменаваше, че не мога да отразявам новините, много благодаря. Както виждате, върша си работата. Аз съм репортер. Това ми е работата. Съжалявам, ако не ви е харесал репортажът ми.

Операторът и полицаите се отдръпнаха.

— Тръгваш да предаваш на живо тези лайнарщини, преди дори да съм бил извикан? Защо, да те вземат дяволите, не си споменал на полицейското управление на Форт Лодърдейл, че работя по този случай?

Очите на Фелдинг потъмняха.

— Това не ми е работа все пак, нали? Да казвам на хората каква е вашата работа? Не е мой проблем, ако лявата ръка не знае какво върши дясната. Тук съм, за да информирам хората. Това ми е работата. Това е моята работа.

— Боби! — викна Зо.

Боби се обърна и се отдалечи, без да го цапардоса.

— Какво ще кажете за колата в гаража? — изкрещя Фелдинг след него. — Проверката в архива сочи, че е била купена в „Кармакс“. Истина ли е, че може да има връзка между тази следа и втория баща на Лейни Емерсън, Тод Ламана? Скоро ли ще го арестувате?

Боби се извърна и се спусна към него. Униформените се разпръснаха. Той стовари дланта си върху обектива на видеокамерата, та да не би операторът да реши, че моментът е подходящ за снимане.

— Слушай, Шерлок — сряза той внезапно пребледнелия Фелдинг, — зная, че всъщност ти се ще да си ченге. Усещам го. Не си успял да влезеш в академията, издънил си се още на първоначалната проверка, или каквото ще да е. Но познавам такива като теб. Сега ти е паднал единственият шанс да се прочуеш и да докажеш на всички, които са те мислили за смотаняк, че ти е трябвало да бъдеш детективът по този случай. Но нека ти кажа — хабер си нямаш от тая работа. Такива набедени ерзац репортери като теб с лопата да ги ринеш. По някаква шибана причина си бил избран за куриер на един умопобъркан. Ти не си истински репортер. Не си велик детектив. Не си нищо повече от една марионетка в това шоу и даже и за това не те бива. Така че прави каквото ти е наредил снизходителният съдия и си дръж устата затворена или ще ми помогнеш да се разправя с теб, както трябваше да сторя още преди седмици, Марк — с железен юмрук и без да проявявам милост.

Той се обърна, подмина Зо, прескочи жълтата лента, която заграждаше алеята, и тръгна към къщата. Когато мина край двамата разговорливи полицаи, които се бяха скатали, им извика:

— Ако някой каже на това лайно дори колко е часът, ще работите само нощна смяна, докато се пенсионирате. Ясно ли е?

В задния двор завари хаос. Навсякъде шареха криминалисти и униформени — пъплеха като мравки по цялата яхта, изпотъпквайки всичко наоколо. Разтоварването на единия черен чувал с труп от яхтата се надзираваше от огромен следовател, който дъвчеше „дет стик“^[1] по каки панталон и бяла риза, мокра от пот, с жълти петна под мишниците.

— Следовател Лафърти? Аз съм агент Робърт Дийс от ПАФ. Разговаряхме по телефона.

— Бързо пристигате тук — отвърна Лафърти, издухвайки сив облак дим в лицето на Боби.

— Добре че е така. Не ви ли казах да не изнасяте телата, преди да пристигна?

— Така е. Но тези момчета не могат да висят тук цял ден.

— Бяха само двайсет минути. Ако не възразявате — каза той и пристъпи към чувала с тялото, дръпвайки ципа, преди детективът да се опомни.

Издълбаното лице на нещо, което някога е било човешко същество, зееше към безоблачното синьо небе. Беше останал почти само черепът и тук-там по него и шията се крепяха парчета черна разложена плът. Напомняше крило на птиче, оглозгано до кокал и захвърлено под горещото слънце край кофата за боклук. Под черепа се бяха струпали гъсти кичури дълга руса коса, където се бе свлякъл скалпът. Около шията се виждаше колие с неоноворозово сърце, вградено в друго сърце, което лежеше върху деколтето на черна рекламна тениска. Боби погледна надолу. Костеливите пръсти почиваха край тялото, но върхът на палеца на дясната ръка липсваше. Той затвори ципа. Над главата си чу бръмчене на приближаващ хеликоптер. Беше новинарски вертолет. Боби знаеше, че с телеобектив можеха да уловят и сливиците в гърлото му, ако действително искаха тяхна снимка.

— Не местете другото тяло — нареди той на Лафърти.

— Недей да ми казваш какво да правя, синко — произнесе Лафърти със заядлив тон, при което проследи погледа на Боби и се загледа притеснено към небето.

— Сега вече разследването е на ПАФ. Повече няма да има нужда да ти казвам какво да правиш, защото няма да правиш друго, освен да си напечаташ рапорта как си прецакал местопрестъплението ми. — Той се обърна към криминалистите от съдебна медицина, застанали наблизо със сконфузени изражения. — Поставете я в колата. Не я транспортирайте, докато не ви наредя. И не местете другата.

Зо се приближи точно когато Лафърти се оттегли бесен под една финикова палма, където трябваше да изтърпи мъмренето на началството си по телефона.

— Ето как си печелиш приятели и влияеш на хората. Добре че аз съм шефът.

— Кой е изпуснал информацията? — попита Боби.

— Не знам. По радиото говореха само за това. Не е нужно да си гений, за да го сканираш. Честно казано, никой не предполагаше, че е Пикасо, докато не се появи твоят приятел и екипът му с камерата.

— Ти ли се обади?

— Да. Маями-Дейд са включени, както и Шерифското управление на окръг Броуард. По двама души от всяко. Мисля, че можеш да отсвириш Форт Лодърдейл, но Маями Сити също дава един човек. Ти официално имаш екип за специални операции, Пастире.