Джилиан Хофман
Невръстни красавици (77)

75

Беше едва ли не комично във времето на свръхтехнологични компютърни полицейски системи и мигновени комуникации, осъществими чрез интернет, имейли, факс, текстиране и мобилни телефони лявата ръка все още да не знае какво върши дясната. Първото, което Боби направи, когато видя портрета на сестрите Боганес и осъзна, че навярно Лейни Емерсън е свързана с Пикасо, беше да разпрати телетипно съобщение „търси се“ чрез НИЦК и ИЦКФ^[1], предупреждаващо правоохранителните агенции в цялата страна да се свързват с него, в случай че бъде засечен киберхищник, използващ компютърен псевдоним Закари, Кюзано, ЕлКапитан, или техни комбинации или варианти. Разбира се, като се вземе предвид големият брой подобни съобщения, които ежедневно получаваше само неговият анализатор, напълно възможно беше неговото съобщение „търси се“ да е било принтирано и закачено на препълненото с информация табло в натоварен полицейски участък и в следващия момент да е било забравено.

Никой отдел не обичаше външна намеса на своя територия. Точно такова беше отношението на екипа за специални разследвания на Шерифското управление в Палм Бийч и членовете на поделението за борба с престъпления срещу децата към новопоявилите се агенти на ПАФ по време на тактическата оперативка в заден гараж край битака на 45-а улица, само през няколко пресечки от „Макдоналдс“, където беше заложена засадата. Нямаше възгласи от сорта „слава богу, спасителният отряд пристигна“, нито посрещане с хляб и сол. А и Боби не очакваше подобна реакция. Федералните, и най-вече ФБР, известни с това, че обираха успешно овациите и се позоваваха на юрисдикцията по разследвания с висок профил, след като черната работа вече беше свършена, си бяха навлекли подозрително отношение от страна на полицията. Подобно на играта камък-ножица-хартия, в която местните органи на реда можеха потенциално да изгорят, истината беше, че ПАФ редовно цакаха окръга, града, общината, и това се знаеше от всеки редови служител, присъстващ в този гараж. Тъй че определено имаше причина да се безпокои от евентуално враждебно посрещане. Но Боби нямаше намерение да командва разследването на ПБПСД^[2]. Нито пък търсеше слава и вестникарски заглавия. Единственото, което искаше, бе да сложи край на кошмара, като залови негодника час по-скоро. А дотук всички разполагаха само с компютърния псевдоним ЕлКапитан, който можеше да ги отведе някъде.

Или не.

Както се бе изразил Сиро и както би потвърдил всеки служител, разследващ компютърни престъпления срещу децата, гаранции нямаше. Никога не се знае кой или какво ще се появи на срещите при тези нерегламентирани запознанства. И дали въобще някой ще се появи. Много киберхищници оставяха виното да отлежи; имаха голям брой жертви и придобиваха опит на живо, преди да се прикачат в чатрум. И повечето надушваха ченгетата от миля разстояние.

Макар Боби да се постара да потуши напрежението между екипите за специални задачи, то си оставаше високо дори когато всички заеха позициите си за насрочената среща. Повишената тревога обаче не означава непременно нещо лошо. Тя е като знанието, че порцелановата ваза, която пренасяш по теракотения под, е безценна урна от династията Мин — определено се тревожиш повече, но си и много по-внимателен, тъй като осъзнаваш катастрофалните последици, ако я изтървеш. Пикасо беше създал ужасяващи новинарски заглавия в няколко окръга и никой не желаеше да бъде отговорен за това, че е допуснал той да създаде още такива заглавия.

Дребничка брюнетка — следователят под прикритие от отдел „Наркотици“ на Шерифското управление в Палм Бийч, чието име беше Натали — която не изглеждаше на повече от петнайсет, се настани вътре в „Макдоналдс“. Точно в шестнайсет часа тя трябваше да излезе и да чака на пейка пред ресторанта в близост до банкоматите приближаването на обекта. Съгледвачи под прикритие бяха поставени както в ресторанта, така и в паркинга зад „Макдоналдс“, който обслужваше и съседния минимол със супермаркет „Уин Дикси“, „Фамили долар“ и още куп магазини като пицария „Малкия Цезар“ и химическо чистене. При толкова оживен бизнес паркингът беше непрестанно претъпкан и с постоянно движение. На отсрещната страна на „Острейлиън“ имаше бензиностанция „Суноко“ и заложна къща; по диагонал срещу ресторанта се намираше парк. Боби и неколцина оперативни служители от ПБПСД седяха в колите под прикритие на паркинга на „Уин Дикси“; Зо и Сиро бяха заели позиция до „Суноко“ и в парка. Хеликоптер на ПАФ чакаше в готовност за излитане на Международно летище Палм Бийч, само на няколко мили оттам.

Часът беше 15,55. Боби се смъкна надолу в седалката, без да изпуска от поглед мястото отвъд оживената 45-а улица. Без бинокъл беше невъзможно да наблюдава вътрешността на ресторанта от неговата позиция. А нямаше как да използва бинокъл, без да привлече вниманието върху себе си. Търговският център гъмжеше от народ. Майки, щапукащи бебета, батковци и каки, бизнесмени, тийнейджъри. Мъже, жени. От всякакъв вид, модел и калибър.

Точно в това беше проблемът. Той можеше да е навсякъде. Можеше да е всеки. Всички изглеждат подозрителни, помисли си Боби, наблюдавайки как един млад мъж разтоварва три пазарски плика, и трите пълни с прах за пране, в джипа си. През три редици от него един мазен тип на средна възраст, седнал във форд Ф150, смучеше нещо прилично на бира и разговаряше по мобилния си. И, разбира се, каза си той, може просто да седят там и да чакат оня, дето духа. Да губят ценно време, докато един луд на мили оттам рисува пореден портрет.

Боби потупа волана и отново погледна часовника си — 15,59. Не им оставаше друго, освен да чакат.