Джилиан Хофман
Невръстни красавици (72)

70

В Южна Флорида няма хълмове, затова шейсетметровият затревен насип, който се издигаше сред високите като мечове треви западно от междущатската магистрала 75, се открояваше като Статуята на свободата на река Хъдсън. Незабележима и почти невъзможна за откриване отбивка от US 27 водеше към забравен павиран път, който се виеше през сърцето на някогашното депо за отпадъци на община Южен Броуард с периметър от двайсет акра, известно като Сметището, и съоръжението за изгаряне №8. Висока три метра ограда от съединени метални панели с ръждясал счупен катинар обкръжаваше обекта. Имаше поставен знак, който забраняваше влизането в него.

Хората не смятаха, че ще има кой знае колко нарушители в едно сметище, но както се казва в изтърканото клише и както биха потвърдили любителите на изхвърлени антики, „Боклукът за едни е съкровище за други“. Сума ти хора се надяваха да открият диамантен пръстен сред планините от боклуци, ако ще това да означава ровене в двайсетметрови камари с детектор за метал.

Сметището беше напълно изоставено. Дори птиците, които се хранят с мърша и някога кръжаха със стотици, даже хиляди над купищата отпадъци, бяха изчезнали. Отдалечен на повече от миля от скоростната магистрала и извън всякакви населени места, паркингът изглеждаше неестествено притихнал. И независимо колко старо беше сметището, какви химикали използваше общината и с какви покривала се опитваха да го изолират, въздухът продължаваше да мирише на нечистотии.

— Аз влизам вътре с Лари и Маккриндъл — обяви Зо, като заобиколи своя таурус и се приближи към Боби, Лари, следовател Дон Маккриндъл от Броуардското шерифско управление и трима униформени полицаи, които го чакаха пред четириъгълна циментова постройка, прилична на двойно ремарке от седемдесетте години.

Всички прозорци бяха заковани с дъски. Той измери Боби с поглед.

— Хич не се и опитвай да спориш с мен. Сглупих, че ти позволих да дойдеш тук.

— Изкопът за изгаряне е отзад — осведоми ги Лари. — По-рано трябваше да покажеш заповедта на чиновника, който седи вътре, после ти правят опис и на лайната, за да получиш разписка. Някой те придружава до охраняваната зона отвън, където го изгарят в твое присъствие. Ако си достатъчно наблизо, няма да усещаш болка поне една седмица след това.

Зо огледа полицаите и кимна към Боби.

— Искам да сте сигурни, че той остава в колата. Имаш ли светлина? — попита той Дон.

Дон кимна и размаха фенера си.

— Добре. Да се залавяме.

След минута бяха вътре. Лъчите на фенерите разрязваха като със саби мастилената тъмнина. Боби беше застанал до предния край на колата си и отбелязваше секундите по цъкането на двигателното охлаждане, затаил дъх, молейки се това да е поредната задънена улица. Молейки се за добри новини от тъмничаря, чиито стъпки най-сетне бяха наближили килията му…

Малко по-късно се чуха звуците от включената радиостанция.

— Открих я — произнесе Зо.

Времето спря. Боби държеше радиостанцията до лицето си с двете ръце.

— Зо?

Усещаше как вледеняващият страх си проправя път към сърцето му, заплашвайки да го блокира.

— Зо? — попита той отново. — Диас?

Зо се появи отново на вратата с кърпа на носа. Изведнъж радиостанциите наоколо му гръмнаха едновременно, всеки говореше нещо. Чу, че Дон Маккриндъл повика на местопрестъплението криминалисти и съдебен лекар.

— Тя ли е? — попита Боби приятеля си, към когото се втурна с подгъващи се крака.

Зо вдигна ръце като знак „стоп“.

— Ти няма да влизаш вътре.

— Не се бяхме разбрали така.

— Тя ли е? — чу се гласът на Сиро по радиостанцията на Зо.

Зо не отговори.

Страхът удари в целта. Боби стисна очи, защото светът се завъртя пред тях. В ума му незнайно как изникна фразата от филма „Кръстникът“ — от сцената, в която Вито Корлеоне тръгва към осиротелия си дом след застрелването на сина си.

Искам да използваш цялата си власт и умение. Не искам майка му да го вижда така. Виж как са обезобразили момчето ми…

— Тя ли е? — попита той отново.

— Много е зле, Пастире. Няма да те лъжа…

— Не ме наричай така, по дяволите! — изкрещя Боби. — Тя ли е?

— Не знам! — кресна в отговор Зо. — Нагласена е по сценарий, зле е. Не ти трябва да го гледаш, мамка му, това е! — Той сграбчи ръката на Боби. — Нямам представа коя е. Тоя шибаняк иска да ти трови съзнанието…

Боби се втурна покрай него по циментовите стълби на сградата, мина през вратата и потъна в мрака, вонящ на боклуци и смърт.

Тъмничарят най-сетне бе пристигнал. И по изкривеното му от болка лице беше разбрал, че новините са лоши.