Джон Кейс
Синдромът (1)

Встъпление

Цюрих

16 юни, 1996 г.

Не беше заради рисувания от Сьора Гран Жат. Поне не беше съвсем. Не беше и заради следобедния час. Лу Макбрайд изпитваше такова чувство — като пред картина — като че ли не можеше да се случи нищо лошо. Притихналият парк. Ясният и задрямал ден. Неоновосиньото езеро, къдрено от лекия вятър.

Тичаше през парка край брега на Цюрихзее — започваше от оживения „Белвюплац“ и продължаваше към предградията. Вече беше изминал около пет километра и сега се връщаше — тичаше, като избираше шарените сенки, напомнящи платно на Сьора.

Но картината на поантилиста беше населена с благопристойно изглеждащи мъже с цилиндри, кротки дечица и жени в широки рокли с турнюри, носещи чадърчета — гледка, уловена в годините преди световните войни, преди комика Зейнфелд, Интернет и „етническото прочистване“. Сега хората бяха други, както и неделните следобеди (дори, или тъкмо тогава, когато бяха все същите).

Например момичетата, които срещаше — половината бяха с мобифони, с ролери или и с двете. Имаха халки и звездички на носовете, дяволити очи и хвърчаха с хихикане покрай момчета с футболни топки, дремещи гастарбайтери и безгрижни любовници, излежаващи се на тревата. От Алпите се спускаше свеж въздух. Слънчев, мек и прохладен. Нежният му полъх носеше понякога и мирис на марихуана.

Той обичаше Цюрих. Престоят тук му даваше възможност да упражнява немския. Това беше първият му чужд език — избра го още в гимназията, защото излизаше с една ученичка, дошла по обмен от Германия. По-късно научи испански, малко френски и дори известно време учи креолски, но немският му беше първи — заради Ингрид. Усмихна се при тази мисъл: Ингрид с поразителното тяло. Край него премина флотилия платноходки с издути платна и подрънкващи фалове.

Едва ги чу. Беше усилил звука на уокмена си; слушаше Марго Тимънс — изпълняваше старата песен на Лу Рийд за някоя си „… Джейн… Сладка Джейн…“

Музиката, книгите и джогингът бяха тайният никотин на Макбрайд и без тях той се чувстваше нещастен и неспокоен. Това беше и причината да няма собствена яхта (не би могъл да си позволи), нещо, което той отдавна искаше. Апартаментът му в Сан Франциско беше доказателство за маниите му. Там, близо до прозорците, където се намираше стереоуредбата и огромният диван, подобно на долмени се издигаха купчини книги и опаковки на компактдискове: блусове, морнас^[1], Де Лило и опера. Хаитянска конпа, рок и спиричуъли. Чатуин върху Патагония, Огбърн над Шекспир. Имаше и десетина книги за шах, които Макбрайд по-скоро четеше, отколкото използваше като указания при игри (с изключение на Хаити, където двамата с Пиер Дребния понякога с часове седяха приведени над овехтялата шахматна дъска с чаши ром в ръка).

Сети се за това и почувства липсата им — мястото, шахът, приятелите…

Погледна часовника си, без да спира, и като видя колко е часът, ускори темпото. Имаше още час и двайсет минути до срещата в Института, а той не обичаше да закъснява. (Всъщност закъсненията го влудяваха.)

Институтът за глобални изследвания беше разположен в района на Кюснахт, на двайсетина минути от хотела на Макбрайд — малък, но почтен „мозъчен резервоар“, основан със стари пари, дошли от дарители от двете страни на Атлантика. Като и повечето подобни фондации, създадени след края на Втората световна война, Институтът беше посветен на идеята — неясната и изплъзваща се идея — за световен мир. Напоследък там се провеждаха конференции и всяка година се даваха стипендии на шепа блестящи младежи, чиито изследователски интереси съвпадаха с тези на Фондацията.

Те включваха понякога съвсем различни теми като „Образуване на парламентарни формации в Централна Африка“, „Ислямът и Интернет“, „Ликвидирането на горите в Непал“, както и изследването на самия Макбрайд — посветено на лечебните въздействия на анимистките религии. След като студената война бе отминала, директорите на фондацията бяха стигнали до общото мнение, че бъдещите конфликти ще бъдат, в повечето случаи, „ниско интензивни“ схватки, подхранвани от етнически и религиозни различия.

Самият Макбрайд имаше докторат по клинична психология и съвременна история — след като защити, бе пътувал близо две години. През това време бе подготвял различни доклади, между които и един за техниките за колективно внушение на знахарите от Бразилия, за влиянието на хипнотичните състояния при вуду-церемониите в Хаити и ролята на „горските треви“ при ритуалите на Кандомбле.

Два от тях бяха публикувани в „Ню Йорк Таймс Магазин“ и след това му предложиха да сключи договор за издаване на книга. След три месеца стипендията му трябваше да бъде подновена и след като обмисли положението, той реши да си почине малко. Беше му омръзнало да живее вечно с куфар в ръка и бе готов да се съсредоточи върху книгата си. И тъй като Фондацията го бе поканила в Цюрих на годишен „разговор“, реши, че това е чудесна възможност да им съобщи решението си по-отрано.

Всичко това беше още един повод да прецени, че животът му е хубав — и че върви към все по-добро. Ако срещата в Института протечеше, както предвиждаше, би могъл да вземе самолета за Лондон в шест и да пристигне навреме за вечерята с Джейн — истинската Джейн, която не бе виждал от месеци. „Сладка Джейн, сладка Джейн…“

Това бе още една причина да ускори темпото и да се прибере в хотела — „Флорида“ — десет минути по-рано, отколкото бе планирал. Имаше достатъчно време да вземе душ, да се обръсне и да се облече, а също и да приготви единствения си багаж — брезентова торба, която бе виждала и по-добри дни.

Трябваше да се срещне с директора на Института Гунар Опдал, богат и космополитен норвежки хирург, сменил медицината с филантропията. Когато говори по телефона с Опдал от Калифорния, Макбрайд разбра, че директорът е склонен да поднови стипендията му за трета поредна година. Радваше се, че ще се срещне лично с Опдал, защото това щеше да му даде възможност да обясни причините за решението си да откаже стипендията, а същевременно да изрази и благодарността си към Института.

И междувременно можеше да посети и Джейн. На път за дома.

 

 

Институтът се помещаваше в една градска къща от началото на двайсети век — мрачна камара от гранит, издигната от швейцарски индустриалец, който по-късно се бе обесил на полилея във фоайето (при което го бе повредил). Сградата бе триетажна, с прозорци с дебело старо стъкло, разделени от солидни каменни колони. Имаше медни улуци със страховити водоливници, над керемидения покрив стърчаха три комина, няколко сандъчета за цветя украсяваха первазите на прозорците.

Малка медна плочка край масивната входна врата известяваше името и адреса на Фондацията на немски, френски и английски, а над малко прозорче от оловно стъкло надничаше охранителна камера. Той натисна звънеца веднъж, два пъти и…

— Лу! — Високият Гунар Опдал отвори широко вратата. Беше облечен безупречно в скъп костюм, очевидно шит по поръчка, и с вратовръзка „Хермес“ — Макбрайд бе виждал такива в безмитните бутици на летище „Хийтроу“.

Опдал караше петдесетте, но се движеше леко и пъргаво като застаряващ спортист — какъвто и беше: преди десетилетия бе спечелил бронзов медал на ски спускане. Макбрайд го знаеше от един техен разговор и бе удивен от странното съвпадение: баща му също беше медалист от олимпийски игри (Сапоро, 1972 г.) и бе спечелил сребро в биатлона. Първият американец, спечелил титла в този спорт. Опдал му беше намигнал усмихнато и бе казал, че „биатлонът си е на Норвегия — или поне би трябвало да е така!“.

Сега Опдал разтърси ръката му и го потупа приятелски по рамото.

— Е, как мина пътуването? Имаше ли проблеми?

— Флорида е голяма работа!

— Големи сгради, да. Но чак голяма работа? — изсмя се Опдал. — Не мисля така.

— Добре, но все пак е евтино — разсмя се Макбрайд.

— Следващия път отседнете в „Цум Щорхен“ — засмя се Опдал. — И оставете Фондацията да се грижи за парите. Казвал съм ви: това е наше задължение!

Макбрайд направи жест — нещо средно между кимване и повдигане на рамене, и се огледа. Помещенията на Института си бяха същите, каквито си спомняше: персийски килими, проснати по мраморните подове, гипсови тавани и дъбови ламперии, картини — цветя и пейзажи — и купчина бледосиви персонални компютри върху старинни дъбови бюра.

Макар да бе идвал вече два пъти в Института, той се изненада, като видя колко е тихо. Опдал забеляза това, потупа го по рамото и посочи към стълбите.

— Сами сме! — възкликна той и тръгна нагоре.

— Наистина ли?

— Разбира се. Днес е неделя! Никой не работи в неделя — с изключение на шефа. И то, защото нямам избор!

— Защо? — попита Макбрайд. — Щом сте шеф…

— Защото живея тук — отвърна Опдал.

— Винаги съм мислил, че живеете някъде в града — отбеляза Макбрайд.

— Не. — Опдал поклати глава и намигна. — Това е… как да кажа. Моят дом далеч от вкъщи. — Той спря на една от площадките и обясни: — Съпругата ми живее в Осло, защото мрази Швейцария. Казва, че била много дребнобуржоазна.

— Да — съгласи се Макбрайд. — Точно в това е очарованието й.

— Разбира се, но какво лошо има в това?

— А децата ви?

— Пръснаха се. Едното от момчетата е в Харвард, другото — в Дубай. Дъщерята е в Роле.

— В училище?

— Да. А аз прекарвам живота си в самолети да гоня безкрая.

— А през останалото време?

Опдал се усмихна широко и тръгна нагоре.

— През останалото време събирам пари за Фондацията или бода карфици по картата, като се опитвам да проследявам хора като вас.

Беше ред на Макбрайд да се усмихне. После каза:

— Мислех си, че тук има асансьор.

— Има, но не обичам да го използвам през уикендите — отвърна Опдал. — Ако спре токът… е, можете да си представите.

При предишните си посещения Макбрайд се бе срещал с Опдал и сътрудниците му в конферентната зала на втория етаж и сега бе любопитен да разгледа и жилищните помещения горе. На третия етаж застанаха пред врата, която съвсем не пасваше на характера на старинната сграда. Направена бе от стомана и беше очевидно дебела, със сложна метална брава.

Опдал натисна няколко цифри и вратата се отвори с метално изщракване. Директорът на фондацията въздъхна.

— Грозно, нали?

— Ами… доста е… дебела — отбеляза Макбрайд.

— Преди сградата е била наемана от частна банка — каза Опдал. — Това, което подочух за клиентелата й, ме кара да мисля, че наистина са имали нужда от такава здрава врата.

Самото помещение беше удобно, широко, добре осветено и обзаведено в модерен стил — съвсем различно от стаите долу. На едната стена имаше библиотека и кожен диван. На плексигласова масичка имаше сребърен поднос с димящ чайник, две чашки, мляко, захар и купчинка сухи сладки.

— Чай? — попита Опдал.

— Да, благодаря — отговори Макбрайд и пристъпи към прозорците до бюрото, за да се наслади на гледката. През дърветата се виждаше езерото — блестеше като счупено стъкло. — Впечатляващо — каза той.

Опдал прие комплимента с кимване, вече наливаше чая.

— Захар?

— Само малко мляко — отвърна Макбрайд. После погледна компютъра на бюрото на директора и се намръщи. — Къде ви е драйвърът за диск А?

— Какво е това драйвър?

— За флопитата.

— А, това ли? — отвърна Опдал. — Тук няма такова нещо.

— Как така? — Макбрайд беше наистина озадачен.

— Обичаме да пазим данните си поверителни — обясни Опдал. — Само така можем да сме сигурни, че си остават тук, в къщата. — Подаде на Макбрайд чаша чай, седна зад бюрото и покани младия американец да седне в едно от креслата.

После сръбна от чашата си и възкликна:

— Така! — Пауза. — Свършихте чудесна работа!

— Ами… благодаря — отвърна Макбрайд.

— Сериозно говоря, Луис. Знам колко трудно се работи в места като Хаити. Там е пълна смрад и ако не знаете как да се държите, може да се окажете в опасно положение.

— И това ми мина през главата.

— И все пак… — Опдал се облегна назад и се изкашля, — може би се питате защо е всичко това…

— Не. — Макбрайд се размърда в креслото и се усмихна. — Просто предположих. Стипендията свършва след няколко месеца…

— Да, прав сте, разбира се, но… не сте тук заради това.

— Така ли? — Макбрайд го погледна озадачено.

— Да.

Чу се приглушено бръмчене и двамата едновременно погледнаха към вратата.

— Това не е ли асансьорът? — попита Макбрайд.

Директорът кимна и се намръщи.

— Но…

— Сигурно е някой от персонала — предположи Опдал. — Вероятно си е забравил нещо.

Шумът спря. Миг по-късно се почука.

— Имате ли нещо против да отворите? — попита директорът и посочи към вратата.

Макбрайд сви вежди. Нали Опдал беше казал, че са сами? И също и за ползването на асансьора. Но все пак стана.

— Не, разбира се — рече той, отиде до вратата и я отвори.

Разполагаше само с част от секундата — видя всичко, но нямаше време да го осмисли. Видя мъж в хирургически костюм и с противогаз. После видя облак спрей и подът се изплъзна изпод краката му. Взрив от светлини. После мрак.

 

 

Намираше се в линейка. Беше сигурен, че е линейка, защото виждаше светлините на тавана и червените примигващи отражения. Един мъж в хирургически костюм го наблюдаваше с любопитство.

Макбрайд искаше да попита какво не е наред с него, но му беше трудно да говори. Устата му бе суха, езикът — вдървен. Започна да говори, но гласът му бе глух и неясен, сякаш бе препил. След малко се отказа и се съсредоточи върху случилото се. Имаше един човек с маска. Някакъв санитар от спешно отделение. Което означаваше изтичане на газ или нещо подобно.

А аерозолът?

Понечи да повдигне глава и да седне — но и това бе невъзможно. Беше вързан на носилка, проснат по гръб и напълно отмалял. Очевидно транквилизатор, и то много силен. Може би торазин. Затвори очи и си помисли: „Би трябвало да съм уплашен… по-здравословно би било да съм уплашен“.

Пътуваха час и нещо и шофьорът нито веднъж не използва сирената, само светлините на покрива. Червено… жълто… червено…

Много странно. Накъдето и да отиваше линейката, откъдето и да минаваше, очевидно нямаше движение. Движеше се с постоянна скорост — като че ли пътуваха по магистрала или през провинцията. В това нямаше смисъл. В Цюрих имаше толкова болници — защо тогава напускаха града? Ако имаше спешен случай — а очевидно трябваше да е спешен, защото… а ако не беше…

Транквилизаторът започваше да изчерпва силата си и той усети първите признаци на тревога.

После пристигнаха — неизвестно къде. Линейката спря на път, покрит с чакъл, и лампата на покрива угасна. Вратата на колата се тресна и стените потрепериха. Чуха се гласове — на швейцарски немски — после задната врата се отвори със замах. Полъх на свеж въздух и носилката под него се размърда.

— Къде съм? — Забеляза странна, но съвременна сграда.

Нечие лице се наведе над него.

— Не говорете, моля.

Понесоха го по дълъг коридор и го вкараха в ярко осветена стая. Оставиха го там за около половин час; устата му все повече пресъхваше. Той наблюдаваше часовника на лъскавата, покрита с керамика стена.

— Вие сте много смел.

Гласът беше на Опдал; очите му го гледаха над ръба на хирургическа маска.

Действието на транквилизатора вече отминаваше и Макбрайд можеше да говори без особена трудност.

— Какво стана? — попита той. И след като не последва отговор, добави: — Какво правите?

— Да почваме — каза Опдал на немски, но не на него.

Появи се игла — Макбрайд успя да я мерне за секунда, после усети бодване точно под лакътя. И времето забави хода си. Сърцето му тръгваше и спираше, като че ли някой го бе блъснал в гърдите. И не можеше да си поеме дъх. Задушаваше се и мисълта за това го паникьоса — ужасът му нарастваше и той опита да скъса лентите, с които бе вързан. Искаше да се изправи: ако можеше да стане, щеше да може да диша. Но лентите не помръднаха или по-скоро проблемът не беше в това. Нямаше ленти. Всъщност самият той бе парализиран, неподвижен като пеперуда под стъкло.

Опдал се наведе над него, толкова близо, че Макбрайд можеше да усети дъха му върху лицето си. После върхът на скалпела докосна гърлото му, точно над гръдния кош, и той усети как ножът преминава през кожата.

— Шът, шът — прошепна Опдал, макар че Макбрайд не можеше да произнесе и звук. — Всичко е наред.

Но не беше така.

Той умираше. Със същия успех можеше и да е под водата, залят с бетон или погребан жив. Усети как нещо влиза в гърлото му. Каквото и да беше, то го разкъсваше. Опдал продължаваше да работи. После някаква машина започна да помпа и внезапно Макбрайд отново пое въздух — или по-скоро машината задиша вместо него. Не беше сигурен.

Хирургът провери зениците му с помощта на тънък лъч, който се заби до дъното на главата му. После Макбрайд усети, че го вдигат да седне. Миг по-късно докараха голяма машина, после дотъркаляха още една — голяма колкото хладилник. В първия уред Макбрайд разпозна оперативен микроскоп и предположи, че вторият е флуороскоп, способен да генерира рентгенови лъчи по време на операция.

Опдал отново се появи пред погледа му; някой приближи телевизионен монитор до операционната маса. Той стоеше на малка поставка и очите на Макбрайд се втренчиха в него. С болезнено чувство разбра, че човекът на екрана с тръба, мушната в трахеята, е самият той.

— След малко ще сте по-добре — обеща Опдал. — Не се безпокойте.

После посегна към един от хирургическите инструменти, които лежаха в металния поднос до него.

— Инжектираха ви осем милиграма „Векурониум“ и затова не можете да мърдате. Това е парализиращ медикамент. — Той замълча за момент. — Но не упойва.

После кимна към малкия монитор до масата.

— Съжалявам, че трябва да се виждате — но това е част от процедурата.

С тези думи се обърна към една от сестрите и кимна. Тя застана зад Макбрайд и без да каже дума, се наведе, вдигна горната му устна й с два пръста я издърпа силно, откривайки горния венец.

Опдал се наведе и прокара скалпела си по тъканта, която придържаше устната на Макбрайд към носа. И пред парализирания поглед на Макбрайд, който гледаше монитора с ужас, започна процедурата, позната като „събличане на ръкавицата“ — внимателно отдели кожата на младия човек от черепа и я нави назад, за да получи пряк достъп до мозъка му.