Джилиан Хофман
Невръстни красавици (15)

13

— Мисля, че името беше Карън или Карла. — Дебра Ламана се размърда върху бледоморавия секционен диван и се пресегна за нова цигара „Марлборо“, въпреки че в пепелника на възглавницата до нея още тлееше смачкан фас.

В скромната и разхвърляна дневна висеше синкав облак дим.

— Каза, че просто отива на кино, за бога — додаде тя, извръщайки очи към небето. — Съжалявам, че не съм се сетила да поискам номера на социалната осигуровка на детето, с което е отишла.

Боби изучаваше седналата срещу него слаба жена с остри луничави скули и пълен с недоверие поглед. Дългата й, права като клечки кестенява коса беше хваната на ниска опашка, преметната отпред на рамото й, и тя я поглаждаше разсеяно като домашен любимец. Имаше уморен и стресиран вид, обаче за майка, чиито деца бяха изчезнали без позволение вече втори ден, изглеждаше всичко друго, но не и тъжна. Никакви зачервени от плач очи или размазан грим. Никаква крайна паника или страх. Само премного гняв, който се излъчваше от слабото й тяло като силово поле. Посланието беше недвусмислено: ще й дам аз да се разбере, само да има късмета да се прибере, тази малка нахалница Илейн.

— Това понякога се оказва единственият незададен въпрос — отвърна Боби, озъртайки се из стаята.

Бил Дагър, следователят от Корал Спрингс, беше застанал до кухнята и пишеше текстово съобщение на мобилния си телефон. Доколкото това касаеше местните ченгета, разследването беше приключило: рапортът бе приет и името на Илейн Луиз Емерсън беше вкарано в НИЦК в списъка с изчезнали непълнолетни. Хлапачката чисто и просто не искаше да се прибира вкъщи. Нужен им беше само един поглед към майката и досието на сестрата, за да се сетят защо. А колкото до причината за бягството от къщи, работата на социалните работници от Службата за закрила на детето и семейството беше да я изяснят.

— Каза ли ви поне от кой клас е момичето? — попита Боби. — Къде живее? Фамилното й име? Случайно спомена ли ви името на киното или на филма, който ще гледат?

Деби издуха кълбо дим в лицето му.

— Не, не, не и не.

На колкото повече въпроси Деби Ламана не знаеше отговора, толкова по-уязвима се чувстваше като негодна майка и толкова повече се затваряше в себе си. Това далеч не беше очакваната реакция на обезумяла от страх майка, готова „да направи всичко, само и само да си върне детето“. Но пък за десетте години като шеф на отдела за престъпления срещу деца Боби беше научил, че няма „правилно“ поведение, когато детето ти изчезне. Наблюдавал бе безупречни майки да ридаят безутешно по националната телевизия, умолявайки за помощ в намирането на децата им, само за да щракне белезниците на същите безчувствени никаквици няколко часа по-късно в стаята за разпити. Наблюдавал бе и пълната им противоположност — резервирана, на пръв поглед студенокръвна майка, неспособна да се разплаче, чието равнодушие се възприема като крайно подозрително от широката публика. Онази, която държи здраво под контрол всяка своя емоция, защото, както Боби бе разбрал от опит, подобно на счупена на парчета и старателно залепена ваза, махнеш ли от нея едно парченце, тя ще се разпадне, без да може да се възстанови. Така че липсата на реакция винаги беше „нормална“ при тези разследвания. Но макар че не възприемаше явната враждебност в поведението на Дебра Ламана като „зловеща“, не беше хубаво, че изпитва неприязън към родителя на детето, което издирваше. В случая това обаче му помагаше да разбере по-ясно защо момичето би избягало от къщи.

— И нито едно от момичетата, на които сте се обаждали — той погледна в бележника, за да прочете имената: — Моли Броснан, Мелиса и Ерика Уебър, Териза М., нито едно от тях ли не познава тази Карън, Карли, или как могат да се свържат с нея?

Деби въздъхна шумно.

— Вече ви казах, че учи в ново училище. Мелиса, Ерика, Моли са приятелки на Лейни от старата махала.

— Лейни? Това умалително от Илейн ли е? — Зо надникна от мястото си на сгъваемия стол до дивана, където бе седял мълчаливо, докато траеше разпитът.

Дебра сви рамене.

— Приятелките й викат така.

— Нова къща, ново училище, нови приятели. Как ли се чувства Лейни при такава промяна? — попита Боби.

Дебра отново подбели очи.

— О, моля, не й е никак приятно. Това ли искате да чуете? Че е нещастна? Добре, нещастна е. Драма, драма, драма. На тази възраст всичко е драма. Трябваше да остави приятелките си на един-два километра оттук, да си смени училището, но на всички ни се налага да правим жертви. Ако това е най-голямото й нещастие като дете, значи е извадила страхотен късмет.

— А някакви приятели момчета? — запита Боби.

— Няма гадже.

— Сигурна ли сте? Може да харесва някое момче?

Деби отхвърли идеята с махване на ръката.

— Напълно съм сигурна.

Зад мястото й на дивана Боби имаше поглед към кухнята. Плотът беше отрупан с празни бутилки от бира. Те стърчаха и от препълнената кофа. Вече беше засякъл хладилната чанта до дивана.

— Илейн употребява ли някакви наркотици? Пие ли алкохол?

Тя го изгледа, сякаш беше триглав.

— Вижте, ако просто се обадите на някое момиче от новото й училище, ще я намерите. Просто си свършете работата като полицаи и се обадете на директора на училището, за да ви даде списък на класа или нещо подобно. Мога и аз да го прегледам и да видя дали няма да разпозная името. Сигурна съм, че Илейн е в дома на онова момиче. Сигурна съм, че не употребява крек или алкохол, и съм сигурна, че мога да се справя с нея, когато се прибере. Просто ми е нужна помощ да намеря онези имена, нали разбирате?

Дори с по-голяма дъщеря, излязла извън всякакъв контрол, дамата продължаваше да носи плътни родителски наочници. Не го беше произнесла гласно, но ако Боби се обзалагаше на долар за всяка чута от него фраза „Моето дете не е такова“, досега щеше да е милионер. Моето дете е само на четиринайсет години и не прави секс. Моето дете не взема амфетамини. Моето дете не пуши. Моето дете не би карало кола в нетрезво състояние. Моето дете не краде. Според статистиките осемдесет процента от юношите са се проявявали в поне една от горните категории, с изключение на Моето Дете. Като невидимия призрак „Не бях аз“, който всяваше бъркотия в комедийния сериал „Семеен кръг“, винаги друг се издънваше или даваше лошия пример. Едва ли щеше да измъкне нещо друго от дамата.

— Къде е съпругът ви? — попита Зо.

— Работи.

— Къде беше в петък вечер? — включи се Боби.

— Не знам и не ме интересува — отвърна с леден глас Деби. — Освен това си мисля, че не е ваша работа, след като Илейн е тази, която не се прибра вкъщи.

Охо. Определено бе напипал нерв, но Дебра Ламана не издаваше нищо на полицаите без бой, дори и мърсуването на съпруга си.

— Налага се да говорим с него — натърти Боби, затваряйки бележника. След това добави: — Няма какво да шикалкавя, госпожо Ламана. Знаем, че сте имали проблеми с по-голямата ви дъщеря, затова ще ви попитам направо има ли причина Лейни да не иска да се прибере вкъщи?

Очите на Деби запламтяха като на заклещено животно.

— Голяма работа сте вие полицаите! Не знам за какви се мислите. Понеже голямата ми дъщеря е лайно, означава, че и малката е такава, тъй ли? Означава, че съм ужасна майка и децата ми нямат търпение да се отърват от мен?

Стенният часовник на дядо й започна да отброява часовете и никой не промълви дума.

Деби гладеше опашката си със забит в скута поглед. Успя да сподави напиращия вопъл. Това беше най-близкото до някаква емоция, освен гнева, която Боби регистрира.

— Просто я намерете. Моля ви — произнесе тя с треперещ глас.

— Това се опитваме да направим — отвърна меко Боби. — Илейн има ли достъп до компютър?

— В стаята й. Тод й даде неговия, когато се преместихме.

— Какъв е имейл адресът й?

— Да ме убият, ако зная. Не й пращам имейли.

— Има ли майспейс? Фейсбук? Акаунт в Американ Онлайн?

— Какво? — попита тя.

Беше очевидно, че Деби не разбира за какво й говори. Повечето родители бяха така. Очевидно досега не й бяха задавали подобен въпрос. Но неочаквано Боби долови нещо повече от объркване в изражението на кафявите й очи. Нещо като внезапен страх, като при майка, чието току-що проходило дете се е изгубило от погледа й в задния двор и тя изведнъж се сеща, че съседът има открит басейн в двора си. Майспейс, фейсбук, АОЛ. В съзнанието на Дебра Ламана се промъкна смътен спомен, може би от вестникарски статии, които беше чела, или от информационните съобщения в телевизионни предавания по темата за опасностите, които дебнат децата по интернет.

— Не, не — изрече предизвикателно тя, без да допуска мислите си по-нататък. — На Илейн й се разрешава да използва компютъра само за домашните си и за някои видеоигри — толкова.

— В такъв случай ще възразите ли да погледнем компютъра и стаята й? — запита Боби.

Тя пак сви рамене. Страхът беше пропъден толкова бързо, колкото се бе появил. Самотната сълза пресъхна. Моето дете няма да направи това. Моето дете няма да влезе в басейна, ако наоколо няма възрастни.

— Влизайте. Вътре е бъркотия. Много е разхвърляна, ако ме разбирате.

— Благодаря за съдействието, Деби — произнесе Боби, като се изправи.

— Третата стая вляво — упъти ги тя, без да вдига поглед, изгасяйки поредната цигара.