Морис Дрюон
Разруха (61)

X

След смъртта на Жаклина Габриел Дьо Воос беше напълно престанал да пие. Човек би могъл да помисли, че това е угризение на съвестта; съвсем не, преди всичко това беше страх да не направи признания в нетрезво състояние.

Но той живееше в някакво затъпяване, което не се дължеше на никакъв наркотик, ако не се смяташе този, неистински, който той сам създаваше в дълбоките гънки на въображението си.

Той се беше състарил изведнъж; раменете му се отпуснаха.

— Колко много страда този човек! — казваха. — И с нищо не можеш да го утешиш!

Габриел живееше почти изключително в Моглев, който управляваше умело.

Той ходеше на лов, следвайки по петите кучетата, говореше колкото може по-малко и оставяше зад себе си селските първенци с дългите носове, които продължаваха да следват екипа.

Ван Хеерен, повален от една криза на подагра и с два крака, завити с памук, не можеше вече да ходи на лов.

Често пъти, когато препускаше по някоя алея, Габриел обръщаше глава встрани, сякаш чуваше как конят на Жаклина го настига.

Шен-Брюле, Алеята на дамите, полянката на Сеньор, насипът на езерото Фонгрел, Комб-о-Лю… толкова места, през които на минаване Габриел не можеше да се въздържи да не каже на първия пикьор:

— Спомняте ли си, Лавердюр, онзи лов… с госпожа графинята…

А по-късно Габриел почна да подхвърля:

— Вие ходехте на лов и с барон Франсоа, нали?…

— И още как, господин графе…

И Лавердюр почувства как гърлото му се свива, без да може да определи каква странна форма добиваше нещастието в душата на Габриел.

Жилон беше единственият, когото Габриел посрещаше с известно задоволство. Те вечеряха заедно почти всяка вечер било в Моглев, било в Монпрели.

— Знаеш ли, драги Габриел — каза му веднъж бившият кавалерист, — ти би трябвало да оставиш да мине малко време и после… един хубав ден… да се ожениш отново. Ако не го сториш, ще станеш като мене, един стар тип с корем, с дребнаво съществуване и нищо в главата.

— О, не! Не! — отвърна Габриел. — Този път аз ще бъда вдовецът… Нямам желание да карам някого да страда.

Габриел беше наредил върху камината в стаята си нещо като олтар със снимки на Жаклина и Франсоа; той ги украсяваше с цветя и прекарваше там дълги часове в безмълвно съзерцание.

Понякога, гледайки избледнялата снимка на Франсоа Шудлер в каска с грива, от 1914 година, Габриел шепнеше с влажни очи:

— Може би вие ще ми простите, вие… може би вие ще ме разберете… може би вие ще ме приемете при вас двамата там горе, даже ако тя не иска…

Една нощ, без някой да забележи, Юрбен дьо Ла Монри почина. Паяжината, която го крепеше към живота, се бе разкъсала в съня.

Гробницата под параклиса на Моглев беше пълна. Преди да положат в нея маркиза, трябваше да я подредят и отчасти да я иззидат. Габриел, в черно пардесю, трябваше да присъства при този ремонт.

Ковчегът на Жаклина не беше загубил още лъскавината си. Габриел опря за няколко мига до него челото си.

„Франсоа е в Пер-Лашез — помисли той, — тя е тук, а къде ли ще бъда аз?“

После каза на работниците:

— Хайде, работете.

Хубавият ковчег на Жан дьо Ла Монри вече беше попукан, до половината изгнил и разпаднат; на места се виждаше оловната риза, в която спеше великият човек на фамилията, затворен в мекия метал, отделен от близките си.

Под другите каменни плочи други разпаднали се дъбови дъски откриваха кухи лица и оголени гърди. В най-долните отделения беше изчезнала всякаква следа от дърво и дебелите изваяни дръжки, гравираните плочици и сребърните кръстове лежаха направо върху скелетите.

Някаква стара дама имаше на краката си учудващо запазени черни чорапи, които, щом ги докоснаха, тутакси се разпаднаха на прах.

Имаше също и останки от дребни кости на деца, няколко малки черепа, които събраха и поставиха в дъното на гробницата, за да направят място. Тук се намираха покойници само от един век насам, защото всички притежатели на Моглев от преди революцията бяха погребани в черквата на селото.

Плочите бяха почистени, поправени и всичко беше подредено както трябва; симетрия зацарува между мъртвите. От дълбочината на гробницата се издигаше хладен и неприятен дъх, който се излъчваше от изчезналите човешки тела.

После Габриел незабавно трябваше да уреди въпросите по наследството; по принцип това би трябвало да стане съвсем просто — цялото имущество трябваше да премине върху децата на Жаклина.

Тогава именно се появиха две намусени личности, наближаващи петдесетте, с изсушени ръце и жълти лица, които предявиха иск, тъй като те бяха синът и дъщерята на госпожа дьо Бондюмон, а майка им се бе омъжила за маркиза при режим на общност на имотите.

— Как? — извика Габриел на Жилон, научавайки това. — Нима ти уреди тази сватба между старци, дойде лично да вземеш стария Юрбен и не помисли да накараш да съставят договор за разделяне на имуществата? При това си знаел, че тия хора съществуват?

Между двамата приятели се разигра бурна сцена и те се разделиха скарани.

„Ето! Ето как ми се отплащат за всичко!“ — повтаряше Жилон, побеснял от ярост най-напред срещу себе си, връщайки се в Монпрели.

Трябваше да се отнесат до съда и Габриел като заместник-настойник води процеса. Той пледираше за нищожност на брака поради нарушаване на брачните формалности, поради липса на свободно волеизявление от страна на един от съпрузите и поради липса на дееспособност на договарящите.

Наследниците Бондюмон доказваха моралната щета, която продължителната връзка на маркиза с майка им беше нанесла на нея и на самите тях; и те поддържаха, че липсата на договор доказваше изрично желанието на маркиза да „поправи това“.

Габриел можа да представи само едно старо завещание от преди десет години, в което Юрбен определяше като наследници братята си, обаче той беше умрял последен.

Противниците твърдяха, че те, като непосредствени потомци на една жена, която в продължение на тридесет години беше приятелка на покойния, имаха същите морални права, както и племенниците от втора степен.

Делото струва твърде скъпо и Габриел го загуби. Наследството беше поделено на две. При все това съдът призна, че замъкът Моглев и всичко, което се намираше в него, трябваше да се падне на наследниците Ла Монри. От морална гледна точка това беше успех, но от финансова представляваше цяла катастрофа. Защото оценката на Моглев, на парка му и на вътрешните му съкровища надхвърли стойността на имуществото в ценни книжа. Освен това на Бондюмон трябваше да се остави една част от земите и горите, както и да се продадат няколко чифлика, за да се заплатят разноските по делото и наследствения данък.

Така Жан-Ноел и Мари-Анж, които се бяха родили като най-богатите бебета в Париж, видяха, едва стигнали до юношество, как рухва втората част от огромното богатство, обещано на техните надежди. Сираци, чиито баща и майка бяха изчезнали при еднакво загадъчни и трагични обстоятелства, те щяха да навлязат в живота сами, усвоили навиците и претенциите на богатството, а получаващи само една огромна полусредновековна и полуренесансова крепост, на която нямаше да бъдат в състояние да поддържат дори и покривите. Сега вече те бяха на възраст да преценят положението си и да почнат да гледат на своята среда и изобщо на всичко с достатъчно суров поглед.

При това щяха да сменят настойничеството вече за четвърти път.

През един октомврийски ден в 1932 година Габриел се яви пред госпожа дьо Ла Монри, за да й предаде сметките си, прегледно изписани и с изтеглени с червено мастило линии.

Той беше решил да се върне отново в армията и се бе обърнал към Силвена да получи подкрепата на Симон Лашом, за да бъде приет в полка, който си бе избрал в Южен Алжир.

На госпожа дьо Ла Монри, колкото и учудващо да беше това, стана малко мъчно, че Габриел ще си отива; тя беше свикнала с него през последните месеци и дори намираше в него доста качества.

„Жалко — мислеше тя, — че той не можа да се разбере с дъщеря ми.“

Леля Изабела беше определена за заместник-настойник на мястото на Габриел.

Затвориха Моглев, където останаха само Флорен и жена му, за да проветряват стаите.

Балюстрадата на балкона не беше поправена. Само събраха настрани съборените камъни.

Споразумяха се да оставят на Лавердюр няколко кучета и два коня, за да запази под вялото ръководство на майор Жилон, с когото Габриел все пак се бе сдобрил, един вид ядката на екипа… „Господин Жан-Ноел ще реши сам, когато стане пълнолетен…“

Освен това Лавердюр получи всички права на управител и доверен човек.

Когато Габриел получи съобщението за назначението си, той дойде за последен път в Моглев, извади от куфара хубавата си червена куртка с редицата ордени и синьото си кепе, които бяха се запазили напълно в нафталина. Куртката беше малко тясна и Габриел имаше чувството, че е напълнял даже и в главата, защото кепето го стягаше.

После той опакова личните си вещи, прибавяйки към тях няколко реликви от Жаклина и Франсоа.

Беше вечер.

За последен път, предвождан от слабата светлина на лампата, която носеше старият Флорен, той премина през огромните стаи, населени с велможи, които изглеждаха вкопани с целия си ръст в хоросана на стените, под високите тавани с малки златни розетки, напомнящи звезди върху нощния небосвод, мина покрай рицарите, държащи в ръцете си прашни хоругви, покрай камините, разтворили в мрака огромните си каменни челюсти, сякаш да погълнат нещо в своята бездна.

Колата чакаше на двора. Последната кола, която Жаклина беше подарила на Габриел — единственото нещо, останало от женитбата му — и която той щеше да продаде, преди да се качи на парахода.

— Добра сполука, господин графе… впрочем… господин капитан… — каза Лавердюр с обърната малко встрани глава, за да скрие вълнението си.

— Благодаря, Лавердюр… ще ви пиша… — отвърна Габриел, стискайки силно ръката на стария пикьор.

И животът му щеше да се изгуби като малък оазис в пясъците на пустинята.