Серия
Грийн Таун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dandelion Wine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 77 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Рей Бредбъри. Вино от глухарчета

Преведе от английски: Жени Божилова

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мери Василева

Американска I издание. ЛГ V. Тематичен № 13 9537621311/6256–32–1979.

Дадена за набор на 21. II. 1979 година. Подписана за печат на 27. VI. 1979 година.

Излязла от печат на 13. VII. 1979 година. Поръчка №97. Формат 84×108/32.

Печатни коли 15,50. Издателски коли 13,02. Цена на книжното тяло 0,59 лева. Цена 0,64 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1979

 

Ray Bradbury. Dandelion Wine, 1957

Bantam Pathfinder edition, 1973


По-долу е показана статията за Вино от глухарчета от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вино от глухарчета
Dandelion wine
Автор Рей Бредбъри
Първо издание 1957 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр автобиографичен роман
Следваща Сбогом лято

Вино от глухарчета е полу-биографичен роман от 1957 на Рей Бредбъри, чието действие се развива през лятото на 1928 в измисления град Грийн Таун (зелен град), Илинойс – псевдоним на дома от детството на Брадбъри в Waukegan, Илинойс.

Заглавието се отнася до виното, направено от листа на глухарчета и други съставки, често цитрусови плодове. В историята, виното от глухарчета, направено от дядото на главния герой, служи като метафора за опаковане на всяка една от радостите на лятото в една бутилка.

Главният герой на историята е Дъглас Споулдинг, 12-годишно момче приличищо донякъде на младия Бредбъри. По-голямата част от книгата е фокусирана върху ежедневието в малък град на Америка, и простите радости на изминалата година.

Предистория и произход

Както пише Бредбъри в есето от 1974 г. „Just This Side of Byzantium“, използвано като въведение към книгата, „Вино от глухарчета“ е пресъздаване на момчешкото детство, преплитайки действителните преживявания на Брадбъри и неговото уникално въображение.

„Сбогом лято“, официалното продължение на „Вино от глухарчета“, е публикуван през октомври 2006 година. Докато „Сбогом лято“ е пряко продължение на сюжета на „Вино от глухарчета“, „Something Wicked This Way Comes“, един роман с напълно различни герои и сюжет, често се свързва с последния поради техните стилистични и тематични сходства. Заедно трите романи оформят трилогията за Зеления Град. А четвъртият том, „Летен ден, Лятна нощ“, ще да бъде публикуван на 31 октомври 2008 година и ще съдържа двадесет и седем истории за Зеления град, седемнадесет от които никога не са били публикувани досега.

Сюжет

Вино от глухарчета е поредица от кратки истории с Дъглас и неговото семейство като повтарящи се герои. Много от главите са били първоначално публикувани като отделни разкази, най-ранният от които е „Нощта“ (1946), а останалите се появяват между 1950 г. и 1957 г. Заглавията на главите, които започват съществуването си като кратки разкази, са посочени в скобите по-долу.

Глава 1 – Дъглас се събужда рано през първия летен ден и извършва последователност на действия, които съвпадат с просветляването на небето и събуждането на жителите на града. Той извършва това по начин, който загатва за магия, като по този начин поставя основата на романа като колекция от житейски случки с привкус на фантазия.

Глава 2 (Просветление) – Дъглас отива с десетгодишния си брат Том и баща им да берат лисиче грозде. Докато Том и баща му се държат сякаш това е най-обикновен ден, то Дъглас усеща необяснимо присъствие около тях. Когато Том приятелски се сборичква с него Дъглас осъзнава какво е: откровението, че е жив. Той намира чувството за славно и освобождаващо.

Глава 3 (Вино от глухарчета) – Виното от глухарчета представлява метафора на лятото, бутилирано за зимния сезон на боледуване и зъзнене. По думите на Дъглас: „Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.“

Глави 4 – 5 (Лято във въздуха) – Дъглас открива, че краката му няма да се движат толкова бързо колкото тези на другите момчета, защото гуменките му са износени. Той остава запленен от един чифт чисто нови „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“ на витрината на обущарския магазин и размишлява как нуждата от „магически“ чифт гуменки за тичане по зелената трева е нещо, което само момчетата могат да разберат когато баща му оспорва необходимостта от закупуването им. Местния продавач на обувки, господин Сандерсън отначало не е склонен да продаде обувките на Дъглас, особено след като разбира, че Дъглас няма достатъчно пари, за да ги плати. Дъглас обаче успява да го убеди да пробва един чифт от собствените си гуменки, което припомня на господин Сандерсън времето когато той е бил дете и е тичал като антилопите и газелите. Той се съгласява да даде на Дъглас гуменките в замяна на извършена в магазина работа, с която да плати сметката. Историята свършва с бързащия в далечината Дъглас и господин Сандерсън прибиращ неговите стари гуменки.

Глава 6 - Дъглас показва на Том тефтерче, което използва за да записва в него лятото, под два раздела, озаглавени „Обреди и навици“ и „открития и откровения“. Съдържанието е каквото може да се очаква от дете, включвайки „откровението“, че децата и възрастните враждуват, „защото са от две различни раси и те никога не ще се срещнат“. Том предлага свое собствено откровение – нощта е създадена от „сенките изпълзяващи изпод петте милиарда дървета“.

Глава 7 - Още един летен ритуал бива извършен с поставянето на висящата люлка на верандата – място за разговори по цяла нощ. Дъглас коментира как седенето на висящата люлка е някак „правилно“, защото човек винаги се чувства успокоен от монотонните, непрестанни гласове на възрастните. В унисон с тази атмосфера с привкус на фантазия на романа, главата плавно се движи от реалистично начало, в което семейството окачва люлката, към завършек, почти наподобяващ сън, в който гласовете на възрастните са персонифицирани като отпътуващи в бъдещето.

Посвещавам на Уолтър И. Бредбъри, но не на чичото и не на братовчеда, а преди всичко на добрия редактор и приятел

Беше тиха ранна утрин, градът тънеше в мрак и блажено кротуваше в леглата. Въздухът вече лъхаше на лято, вятърът галеше приятно, природата дишаше дълбоко, топло и спокойно. Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото.

Дъглас Споулдинг, дванадесетгодишен, отвори сънливо очи и остави лятото да го полюшква на своите утринни вълни. Отпуснат сред завивките в спалнята си, горе, в купола на третия етаж, той усещаше надмощието, което му даваше най-високата кула в града, облъхвана сега от юнския ветрец. Нощем, когато всички дървеса се сливат в едно, от тази кула той обхождаше с фара на погледа си безбрежното море от бряст, от дъб, от клен… А пък сега…

— Ах, чак да не повярваш! — прошепна Дъглас.

Едно цяло, едно дълго лято, което да отмята на календара ден по ден. И той се видя, също като богиня Шива от книгите с пътеписите, с безброй много ръце, които шарят навсякъде, късат ту недозрели ябълки, ту праскови, ту сини сливи. Да стане едно с дърветата, с храстите и с реките. Блажено да се заледи върху скрежната мустаката врата на ледника. Да се пече и препича със стотиците пилета в бабината си пещ.

А сега, хайде бързо напред — чакаше го едно приятно задължение.

Веднъж в седмицата му позволяваха да оставя баща си, майка си и братчето си Том кротко да спят в малката им съседна къщица, а той се измъкваше, изтичваше нагоре по тъмната вита стълба до дядовия купол и тук, в тази магьосническа кула, заспиваше с мълниите, и виденията, за да се вдигне преди звънтящото потракване на бутилките с мляко и да извърши своя магически обред.

Той застана пред отворения прозорец в мрака, дълбоко пое дъх и го изпусна.

Уличните лампи, подобно свещи по празнична шоколадова торта, изгаснаха в миг. Той духна пак, и пак — звездите започнаха да чезнат.

Дъглас се усмихна. Насочи пръст напред.

Тука, после там. Ето сега оттатък, и отвъд…

В здрачния свят на зазоряването блеснаха жълти квадрати — в домовете светваха лампи. Изведнъж полето долу се изпъстри със светлинки.

— Хайде сега — прозейте се! Станете!

Големият дом под него се размърда.

— Дядо, измъквай зъбите от чашата! — Той почака колкото трябваше. — Бабо и стара майко, започвайте да пържите мекиците!

Горещ аромат на пържено тесто се завъртя из ветровитите коридори, за да подмами наемателите и лелите, чичовците и гостуващите братовчеди навън от стаите им.

— Улице на старците, събуди се! Мис Хелин Лумис, полковник Фрийли, мис Бентли! Изкашляйте се, станете, глътнете си лекарствата, размърдайте се! Мистър Джоунъс, впрягайте коня и поемайте с вехтошарския фургон!

Тъмните сгради отвъд дефилето изцъклиха зли змейски очи. След малко долу по утринните улици две старици ще се понесат в тяхната електрическа Зелена машина, ще се усмихват и ще махат дружелюбно на псетата.

— Мистър Тридън, тичайте в депото!

Скоро и градският трамвай, под дъжд от зелени искри, ще заплува по тухлените улици.

— Джон Хъф, и ти, Чарли Удман, готови ли сте? — пошушна Дъглас към Улицата на децата. — Гответе се! За футболни топки, наквасени в росата на ливадите, за празните въжени люлки, провиснали от клоните.

— Мамо, тате, Том — хайде, събуждайте се!

Долетя далечен звън на будилници. Часовникът на Градския съд отекна тежко. Като някаква мрежа, запратена нагоре от ръката му, от дърветата с чуруликане пръкнаха птички. Дъглас размаха ръка като диригент и я насочи на изток.

Слънцето се показа на небето.

Той скръсти ръце и се усмихна загадъчно, като магьосник. Да, драги мой, каза си Дъглас, викна ли, всичко живо скача и се втурва напред. Ще бъде чудно лято.

Накрая той щракна с пръсти над града.

Вратите се отключиха; хората пристъпиха навън.

Започна лято хилядо деветстотин двадесет и осмо.

* * *

Тази сутрин, като минаваше по тревата на предния двор, Дъглас Споулдинг скъса с лицето си една паяжина. Една-единствена невидима паяжинова нишка, опъната във въздуха, докосна челото му и се раздра шумно.

И тъй, от тази уж никаква случка той разбра, че денят няма да е като другите. Този ден щеше да бъде по-различен и за това, защото — както баща им обясняваше, докато ги возеше с брат му Том към гората, имало дни, съставени изцяло от ухания, сякаш природата дъхвала в едната ти ноздра и издухвала из другата. А в други, продължаваше баща им, се чувал всеки звук и всеки шепот на Естеството. Имало дни добри за вкусване, други — за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива. Днешният ден, каза баща им, ухаел тъй, като че ли грамадна и безименна овощна градина била изникнала оттатък хълмовете, за да облъхне всичко наоколо с благодатната си свежест. Въздухът намирисваше на дъжд, ала облаци нямаше. Сякаш ей сега смехът на незнаен странник щеше да проехти откъм гората — а пък навсякъде цареше тишина…

Дъглас наблюдаваше бягащата земя. Не му лъхаше на цъфнали овошки, нито усещаше да идва дъжд, защото знаеше, че без ябълкови дръвчета и без облаци няма ни едното, ни другото. Ами тогава оня, незнайният, който се кискаше там, вдън горите?…

И все пак истината си остава непроменена — трепна Дъглас, — този ден, необяснимо защо, не беше като другите.

Колата спря в самото сърце на тихата гора.

— Стига, момчета, мирувайте.

Те се блъскаха с лакти.

— Да, татко.

Измъкнаха се навън и понесоха синкавите тенекиени кофи далеч от самотния черен път, към дъждовното ухание.

— Пазете се от пчелите — предупреди ги баща им. — Пчелата се навърта около плодовете, както малчуганът край тенджерата. Хей, Дъг?

Дъглас го погледна стреснато.

— Отнесъл си се кой знае къде — смъмри го, баща му. — Събуди се. Ела на себе си.

— Да, татко.

И те се запромъкваха в гората, напред баща им — висок и строен, Дъглас — пристъпящ в неговата сянка, а Том — дребосък, топуркащ по петите му. Изкачиха се на едно малко хълмче и се вгледаха напред.

— Ето там, и оттатък — виждате ли — показа баща им. — Там живеят големите кротки летни ветрове и се провират из зелените дебри, невидими, като призрачни китове.

Дъглас погледна бързо, не съзря нищо и се усети измамен от баща си, който също като дядо му говореше вечно с гатанки. Но чакай… Май все пак… Дъглас замря и се ослуша.

— Да, да, ще има нещо да се случи — каза си той, — зная!

— Ето тук — богородичен косъм. — Баща им крачеше, а тенекиената кофа звънтеше в ръката му. — Усещате ли? — Той провлече крак. — Шума, прогнивала милиони години. Представете си само колко много есени е трябвало да преминат, за да се образува това.

— Виж, стъпвам като индианец — възкликна Том. — Съвсем безшумно.

Дъглас вървеше, но не усещаше трепет от допира с дебелата льосова покривка, защото се ослушваше напрегнато. Обградени сме! — каза си той. Ще се случи! Но какво? Спря се. Хайде, излизай, където и да си, каквото и да си! — провикна се той наум.

Том и баща им се движеха бавно напред по стихналата земя.

— Най-прекрасната дантела на света! — продума баща им замечтано.

И размаха ръце към върхарите на дърветата, да им покаже как са се втъкали в небето, или по-скоро как небесата се били втъкали в дървесата — всъщност той сам не знаел какво било. Но тъй или инак, ето я пред очите ни, усмихна се баща им, тъканта се разстила, зелена и синя, вгледай се само и ще разбереш как гората тъче на своя пеещ стан.

Баща им стоеше, приятно отпуснат, и просто не млъкваше, думите се лееха от устата му. А после, каквото и да кажеше, веднага го омаловажаваше с присмех. Обичал да се вслушва в тишината — ако изобщо тишината можела да се чуе, защото в тази тишина човек долавял как прашецът от дивите цветя се сипел в пчелистия въздух — ама че сравнение! — „пчелист въздух“! Я чуйте водопада от птичи песни отвъд онези дървета!

Този път то ще се появи, потръпна Дъглас. Тича насам! А не го виждам! Тича насам! Ще връхлети връз мене!

— Ха, лисиче грозде! — възкликна баща им. — Имали сме късмет, я погледнете!

Ах, млъкни! — проплака Дъглас.

Но Том и баща им се наведоха и заровиха ръце в бухнатия шубрак. Магията се разруши. Страховитият преследвач, божественият бегач, отличният скачач, смутителят на душите се скри.

И Дъглас, отчаян и обезсилен, се свлече на колене. Той видя как пръстите му потъват в зелената сянка и се измъкват оттам толкова алени, сякаш бе порязал гората и беше бръкнал с ръка в отворената рана.

— Хайде, момчета — време е за обяд!

Помъкнали кофите, до половина пълни с лисиче грозде и диви ягоди, следвани от рояци пчели, които според баща им не били друго, а тананикането на света, те седнаха връз един обраснал с мъх пън и докато дъвчеха сандвичите, опитваха се да чуят гората тъй, както я чуваше баща им. Дъглас усещаше, че баща му го наблюдава крадешком, развеселен. Баща им понечи да каже нещо, което му бе минало през ума, но вместо това отхапа от сандвича и задъвка унесено.

— Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по-ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита.

Дъглас бавно опипа с език кашицата от хляб и шунка с горчица. Ами — сандвич като сандвич.

Том подъвка и кимна.

— Прав си, така е, татко!

За малко да се случи, мислеше си Дъглас. Каквото и да беше, бе нещо Велико, ей богу, нещо Велико! От какво ли се стресна? Къде се потули? Зад оня храст е! Не, не — сега е зад гърба ми! Не, тук е… почти е тука… Той тайно си разтри стомаха.

Ако почакам, ще се върне. Нищо няма да ми направи; усещам, че не е дошло, за да ми стори зло. Но за какво тогава? За какво? За какво?

— Знаеш ли колко футболни мача сме изиграли през тази година, през миналата и по-миналата? — ни в клин, ни в ръкав запита Том.

Дъглас се втренчи в бързо движещите се Томови устни.

— Записал съм си ги! Хиляда петстотин шейсети осем мача! Колко пъти съм си измил зъбите през последните десет години? Шест хиляди! Петнайсет хиляди пъти съм си мил ръцете. Спал съм четири хиляди и няколко пъти, без да се броят следобедните дремки. Изял съм шест хиляди праскови, осем хиляди ябълки. Круши — двеста. Не съм много по крушите. За каквото и да попиташ — имам статистика! До милиарди стигат някои неща, които съм правил през миналите десет години, ако реша да ти ги събера.

Ето го, напрегна се Дъглас, пак е наблизо. Защо? Гласът на Том ли го примамва? Но защо Том? Том дърдори с пълна уста, баща им седи на пъна, нащрек като планинска котка, а думите изскачат из устните на Том като мехурчета от газирана вода:

— Прочетени книги: четиристотин. Сутрешни кинопрожекции: четирийсет филма с Бък Джоунс, тридесет с Джак Хокси, четирийсет и пет с Том Микс, трийсет и девет с Хут Гибсън, сто трийсет и два трикфилма с Котарака Феликс, десет филма с Дъглас Феърбанкс, осем пъти съм повторил Лон Чейни във „Фантомът на операта“, четири — с Милтън Силсиз и един любовен филм с Адолф Менжу, заради който съм престоял деветдесет часа в тоалетната на киното — чаках да минат глезотиите, че да изгледам „Котаракът и канарчето“ или „Прилепът“ — страхотия — всеки стиснал съседа си и крещи от страх с цяло гърло — от началото до края! В това време съм изсмукал четиристотин захарни пръчки, изял съм триста орехови кифли, седемстотин фунийки сладолед…

Том продължи да каканиже монотонно и накрая баща им запита:

— А колко ягоди си набрал досега, Том?

— Двеста петдесет и шест — ни повече, ни по-малко! — незабавно отвърна Том.

Баща им се разсмя, обядът свърши и те поеха отново към сенчестите поляни да търсят лисиче грозде и ситни диви ягоди, приведоха се към земята и тримата, започнаха пак да берат и не спряха, докато кофите не натежаха, а през цялото време Дъглас, затаил дъх, си мислеше: Да, да, пак приближава! Ето на̀, сякаш ми духа във врата! Не се оглеждай! Работи. Бери, пълни си кофата. Погледнеш ли, ще го подплашиш пак. Не го изпускай този път! Но как, как да го примамя тук, пред мене, че да го видя, да се срещнем очи в очи? Как? Как?

— Имам си снежинка в кибритена кутия — обади се Том, вгледан усмихнато в ягодовия сок, обвил ръката му като ръкавица.

О, я млъкни! — поиска да извика Дъглас. Но нали неговият вик щеше да събуди ехото и да пропъди Нещото?

А всъщност — чудна работа! Том бъбреше неспирно, но вместо да побегне, Нещото приближаваше, не се плашеше от Том, Том го примамваше със своя дъх, самият Том бе част от Него!

— Още от миналия февруари — изкиска се Том. — Подадох навън празна кибритена кутия в една снежна буря, кацна тлъста снежинка, затворих кутийката, изтичах в къщи и я бутнах в ледника!

Близко е, съвсем близко. Дъглас следеше захласнато движещите се Томови устни. Щеше му се да избяга оттам, защото знаеше, че отвъд гората се вдига гигантска приливна вълна. След миг тя ще се стовари отгоре им, ще ги помете, ще ги отмие завинаги…

— Да, уважаеми — възхищаваше се Том и продължаваше да бере. — Аз съм единственото момче в цял Илинойс, което си има снежинка посред лято. Скъпоценна като диамант, няма лъжа. Утре ще я отварям. От мен да мине, Дъг, и на теб ще ти я покажа…

Всеки друг ден при тези думи Дъглас би изсумтял, би го плеснал, би го обвинил в нагла лъжа. Но сега, когато голямото Нещо се беше вече втурнало към него, когато вече се спускаше през ясния въздух право отгоре му, той едва кимна, затворил очи.

Учуден, Том спря да бере и се извърна да види брат си.

Превитият към земята Дъглас му се стори чудесна мишена. И Том се метна връз него, полетя с вик и го повали. Паднаха, сбиха се и се претърколиха.

О, не! Дъглас отпъди мислите от ума си. Не! Но отведнъж… Да, всичко е наред! Да! Нито сплитането, ни допирът на телата, нито пък падането на земята — нищо не бе отпратило назад приливната вълна, която се стовари точно в този миг, накваси ги и ги отми с грохот по тревистия бряг, навътре към гората. Юмруче го удари по устата. Усети вкуса на ръждива топла кръв, сграбчи Том, стисна го здраво и останаха да лежат в тишината, сърцата им биеха до пръсване, а въздухът съскаше през ноздрите им. Накрая бавно, почти уверен, че всичко наоколо е изчезнало, Дъглас леко открехна едното си око.

И всяко нещо си беше на мястото.

Светът, като грамаден ирис на едно още по-гигантско око, отворило се също току-що, за да огледа всичко, го наблюдаваше втренчено.

И той разбра какво е било онова, което се бе хвърлило отгоре му, за да остане с него — и вече нямаше да му избяга.

Та аз съм бил жив! — възкликна Дъглас.

Пръстите му трепнаха, обагрени от кръв, като трофей от непознато знаме, забелязано едва сега, до този миг невидяно, а той се питаше на коя страна воюва и каква клетва е дал. Прегърнал Том, но без да осъзнава, че го държи, той допря свободната си ръка до тази кръв, сякаш кръвта би могла да се откърти, да се вземе на длан, да се оглежда от всички страни. След туй пусна Том и остана да лежи по гръб, с ръка протегната към небето, стана само глава, от която очите се взираха като стражи през бойниците на неизвестен замък в един мост — ръката му, и в пръстите, където яркият кървав вимпел трептеше на светлината.

— Лошо ли ти е, Дъг? — запита Том.

Гласът му долиташе от дъното на зелен мъхест кладенец, изпод водата, тайнствен, далечен.

Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножница на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени в кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето. Дъхът му гладеше зъбите, нахълтваше леден и излизаше разжарен. Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма пораснаха с една милионна от инча на главата му. Чуваше ритъма на сърцата-близнаци в ушите си, третото сърце туптеше в гърлото му, двете сърца пулсираха в китките му, истинското сърце блъскаше в гърдите му. Милионите пори по тялото му се разтвориха.

Наистина съм жив! — помисли си Дъглас. — Досега не съм го знаел, или съм го бил забравил!

Извика това гръмко, но безмълвно, поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванайсетгодишен и чак сега! Чак сега да открие този безценен часомер, този светлозлатен часовник, с гаранция за седемдесет години, оставен под дървото и намерен по време на боричкането.

— Хей, Дъг, да не ти е лошо?

Дъглас викна, сграбчи Том и двамата се претърколиха.

— Дъг, ти си луд!

— Луд!

Свлякоха се по нанадолнището, слънцето нахлуваше в устата им, сипеше се в очите им като счупено лимоновожълто стъкло, задъхваха се като пъстърви, изхвърлени на брега, от смях в очите им излязоха сълзи.

— Не си полудял, нали, Дъг?

— Не, не, не, не, не!

Затворил очи, Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.

— Том! — викна той, а сетне прошепна: — Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи?

— Сигурно. Да, дявол да го вземе!

Леопардите затичаха безшумно към още по-тъмни гори, където очите не можеха да се извъртят, за да ги проследят.

— Дано да знаят — промълви Дъглас. — О, дано да го знаят.

Дъглас отвори очи. Високо над него в изпъстреното със зелени листа небе, баща му стоеше засмян, с ръце на кръста. Очите им се срещнаха. Дъглас се развълнува. Татко знае, каза си той. Всичко е било замислено. Довел ни е тука нарочно, за да преживея това! Той отдавна е в този заговор, познава всичко това. А сега вече знае, че и аз го знам.

Ръка се плъзна надолу и го изправи във въздуха. Стъпил на нозе, застанал до Том и баща им, изподран и размъкнат, Дъглас нежно притискаше ъгловатите си лакти и ближеше наранената си устна със задоволство. А после погледна към баща си и Том.

— Сам ще отнеса кофите — заяви той. — Поне този път, моля ви аз да занеса всичко.

Подадоха му кофите с лукави усмивки.

И той стоеше, поклащаше се леко, а в здраво стиснатите му, изпънати ръце беше събрана цялата гора — тежка, натегнала от сладък сок. Искам да почувствам всичко, което може да се чувства, казваше си той. Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден.

След него литнаха пчелите, по дирите му се понесе дъх на лисиче грозде и златно лято, а той вървеше натоварен и полупиян, с чудотворно заздравели пръсти, с изтръпнали ръце, с нозе, които тъй се препъваха, че баща му го хвана за рамото.

— Не, остави ме — промърмори Дъглас, — нищо ми няма, добре съм.

Мина половин час, а споменът за допира на тревата, на корените, на камъните, на влажната мъхеста кора на дънера не изчезваше оттам, където го бяха допирали — от ръцете, от краката и от гърба му. Докато размишляваше над това, докато изчакваше чувството да отмине, да се измъкне, да се стопи, брат му и мълчаливият му баща го следваха отдире, даваха му време сам да открие брод през гората към оня невероятен път, който щеше да ги отведе обратно в града.