Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

V

В малкия кабинет на „Театр де Дьо-Вил“ секретарката госпожа Летан, изправена пред Вилнер, четеше дълги списъци с имена.

Наведен над един печатан план на театъра си, Вилнер слушаше, клатеше глава и подхвърляше по някоя дума.

— Маркиз дьо Гьотвил?

— Две места. Където искате, но по-добре някъде в дъното.

— Барон Глюк?

— О, едно място, даже половин. Той е толкова дребен. Един допълнителен стол! И само при условие, че цялата критика бъде настанена. По един или друг начин, поканен или не, той ще бъде тук.

Пиесата, в която Силвена Дюал беше играла второстепенната роля на Естер Могар, беше снета. Замести я „Витриол“, в която Силвена този път играеше главната роля; Вилнер разпределяше сега местата за генералната репетиция на тази пиеса.

Деликатна операция, за която той полагаше толкова грижи, колкото и за самата постановка. Никой не умееше по-добре от него да разпръсне ентусиастите на различни места из салона, да настани любовниците до семейства, да постави хубавите шии на първия ред на балкона и преди всичко — да се погрижи за директорите на вестниците и големите критици.

— Госпожа Етерлен?… Защо тя е в буквата „Л“? — запита госпожа Летан.

— Вие го знаете много добре. Защото беше любовница на Ла Монри, а после на Лашом. Не представлява интерес, зачеркнете я! Тя вече не е любовница на никого.

Вилнер се изправи, разпери ръце и подхвърли:

— Sic transit… така преминава славата на подлеците!… Също и госпожа дьо Ла Монри — добави той. — Не се бойте! Тя е стара, а при това и глуха. Трите реда за глухите са вече заети.

При всяка нова пиеса на Вилнер списъците се изпъстряха с няколко задраскани имена, „изпращани в гробищата преди смъртта“, както казваше драматургът; на тяхно място се вписваха нови, „изгряващи светила“; с помощта на тия списъци човек лесно можеше да проследи курса на славата през последните четиридесет-петдесет години в Париж.

— А, добре, че се сетих — възкликна Вилнер. — Барон Шудлер ми каза, че ще доведе и Стринберг. Това е събитие. Изглежда, че Стринберг през целия си живот не е стъпвал в театър. Дайте им дясната ложа над авансцената. Вярно е, че оттам не ще виждат добре, но затова пък всички ще виждат тях.

В кабинета се втурна Силвена — възбудена, нервна, щастлива, в син жакет и със сребърна лисица. Младата актриса всецяло бе завладяна от вълнението пред първата си голяма роля.

— Едуард, мили! — възкликна тя.

Студеният и зъл поглед на Вилнер я прикова на място.

— … Извинете, скъпи маестро — продължи тя с престорено уважение, — колко места ще дадете за приятелите ми?

— Нито едно.

— Как?

— Нито едно! Нямам нужда от приятелите ти, те имат нужда от мене.

— Така ли? А ти имаш нужда от всичките си стари любовници…

— Успокой се, успокой се — отвърна Вилнер с тон, който предвещаваше гневно избухване. — В салона ще има, ако това ти прави удоволствие, най-малко десетина мъже, с които си спала, без да влизам в тая сметка и самият аз…

— Мръсник! — процеди през зъби Силвена.

Но в тая едва сдържана обида имаше по-скоро възхищение, отколкото яд, и даже известна нежност, която не е несъвместима с омразата. Всеки път, когато почваше да рита, Вилнер я смазваше само с един удар и Силвена изпитваше нужда едновременно да хапе и да лиже.

В тоя момент съобщиха за редакторите на театралната хроника. Вилнер им бе определил обща среща подобно министър, който свиква пресконференция. Малкият кабинет се изпълни с журналисти и фотографи. Госпожа Летан се отдръпна дискретно в един ъгъл.

Няколко минути светкавиците на фоторепортерите осветяваха стаята на Вилнер. Старият Юпитер се надуваше, вдигаше веждата си, благоволяваше да се усмихне или се преструваше, че се гневи срещу безвредните светкавици на магнезия. Снимаха „Едуард Вилнер прав“, „Едуард Вилнер седнал“, „Едуард Вилнер пишещ“, „Едуард Вилнер, дръпнал завесите, съзерцава Париж“…

— Още една за мене, господин Вилнер, за „Вог“… Мога ли да ви помоля за една в профил, маестро — за „Комедия“…

Преструвайки се, че й трябва запалката, оставена на бюрото, Силвена се приближи до Вилнер, за да запечата образа си до неговия. В движението й имаше колкото тщеславие, толкова и сантименталност. Но с голямата си месеста ръка драматургът я отблъсна, ръмжейки:

— Назад, комедиантке! Ти ще се снимаш на сцената с артистите.

Този път Силвена наистина беше оскърбена.

После Вилнер Отговори на въпросите на редакторите, и обясни сюжета на пиесата. „Витроил“ — това бяха парите; парите, хвърлени в лицето на човека, които като киселината, плисната от някоя гибелна чаша, разлагат всичко — чувства, любов, семейство, и които като нея разяждат и убиват ония, които боравят с тях. Действието се развиваше в някакво банкерско семейство.

— Изпълнителката на главната женска роля, за щастие, е млада актриса, която вече е играла в моя театър; мисля, че в тази пиеса тя ще бъде едно истинско откритие…

Човек никога не би повярвал, че Силвена се намира само на няколко стъпки от него.

Отвлечена в другия край на кабинета от някакъв млад журналист, който търсеше по-оригинална информация, Силвена отговаряше превзето:

— А… добре… ето… Играя в театъра от осем години… Да, започнах много млада. Играх във „Вариете“, в „Ар“…

Колкото повече се отдалечаваше от първите си дебюти, толкова по-сигурна ставаше тя, споменаваше дати, украсяваше фактите.

— Но едва откакто работя с Едуард Вилнер, към когото изпитвам безкрайно възхищение, безгранична благодарност — продължи тя, хвърляйки кос поглед към тирана, — аз имам чувството, че съм разбрала какво значи театър. Дължа му много… И тъй… аз съм му безкрайно благодарна, че ми възложи прекрасната роля на Ема във „Витриол“, за която се надявам да бъда достойна…

Макар и банална, тя беше искрена и даже развълнувана. Пристъпът на яд, който я бе завладял само преди няколко минути, беше изчезнал; сега тя говореше пред представителите на печата и нещата се поставяха в друга, по-възвишена светлина.

Вилнер, който я наблюдаваше крадешком и долавяше някои откъслечни фрази, помисли: „Нещастна идиотка!“

Както всеки път, когато Вилнер й отправяше тоя строг и неодобрителен поглед, така и сега радостта й тутакси се изпари и тя се запита: „В какво още съм сгрешила?“

Всъщност драматургът вече се бе пренаситил на Силвена. Всичко в нея, което в началото му се струваше очарователно и освежаващо, сега му беше непоносимо. Силвена прекалено много се бе настанила в живота му.

Той пресмяташе времето, което още му оставаше, за да използва, макар и умерено, мъжеството си и броя на новите жени, които още можеше да открие, да проучи и да люби. Присъствието на тая оса Силвена му пречеше да открие тия непознати, тия последни бисери или мъниста, които можеха да порадват старините му.

Силвена бе престанала да го забавлява; вече не беше достатъчно тя да застане до него стройна и тънка, за да успокои тревогите, които му причиняваше гледката на собствения му корем, цъфнал като купол на джамия и със сбръчкана кожа, преходна и тленна.

Въпреки годините си той продължаваше да се придържа към мъдрия принцип, че от момента, когато една жена престава да бъде желана, трябва веднага да се напуска. А той вече не желаеше Силвена.

Но Вилнер беше допуснал младата актриса да се залепи за него като краста; освен това тя му трябваше за пиесата. Силвена му струваше много време и до известна степен средства, а той не беше човек, който така лесно можеше да губи капиталовложенията си.

— Ах, добричка ми Летан — казваше той на секретарката, — знаете ли, аз винаги съм бил жертва на чувствата си.

Журналистите бяха напуснали кабинета.

— Значи… велики ми Едуард… местата… нали ще ми дадеш десет места — отново поде Силвена.

— Казах ти, не! — изгърмя Вилнер. — Те ще си купят местата, приятелчетата ти! Хайде, изпарявай се веднага. Няма какво да търсиш тук. Ти си нищо. Ти съществуваш благодарение на мене; и ако аз поискам, няма повече да съществуваш! Помни това: „Аз те създадох с ръцете си и аз те издигнах!“… Кой беше казал това? Аз или Есхил?

И леко хващайки я за раменете, той я избута през вратата. После се върна и с въздишка се отпусна в креслото, размисляйки няколко секунди.

— Всъщност — каза той, гледайки секретарката, без да я вижда — същата съдба, която тласка двама любовници един към друг, един ден ги разделя.

Той остана за един миг замислен, после взе бележника си.

— Та това, което току-що казах… е цял сюжет за пиеса…

И скоро, завладян отново от текущите въпроси, попита:

— И тъй, Летан, колко души трябва да предвидим за приема след генералната репетиция? Шестдесет или седемдесет… Три чаши шампанско на глава. Не повече. Знаете, че винаги се намират такива, които не пият… Можете да изчислите, като смятате по осем чаши от бутилка.