Включено в книгата
Оригинално заглавие
El amor en los tiempos del cólera, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 104 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Любов по време на холера

ДИ „Народна култура“, София, 1987

Рецензент: Виолета Миланова Колумбийска

Редактор: Мариана Китипова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Библиотечно оформление: Филип Малеев

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Ана Тодорова, Лиляна Малякова


На Мерседес, разбира се.

Към напредък вървят тези земи:

те имат вече свойта коронована богиня.

Леандро Диас

Беше неизбежно: мирисът на горчиви бадеми винаги му напомняше съдбата на невъзможната любов. Доктор Хувенал Урбино го долови още с влизането си в тънещата в сумрак къща, където бе дошъл по спешност, за да се заеме със случай, който за него от години бе престанал да бъде спешен. Изгнаникът от Антилските острови Херемия де Сент Амур, инвалид от войната, фотограф на деца и негов най-въодушевен противник на шах, бе намерил спасение от терзанията на паметта в па̀рите на циановия аурит.

Завари трупа, покрит с одеяло върху походното легло, където винаги бе спал, близо до една табуретка с ваничка, в която бе изпарявана отровата. На пода, завързано за крака на походното легло, лежеше изпружено тялото на куче — голям пиренейски вълк със снежнобяла гръд, а до него — патериците. Задушливата, претъпкана с всевъзможни вещи стая, служеща едновременно за спалня и лаборатория, едва почваше да светлее от сиянието на зората в разтворения прозорец, но тази светлина беше достатъчна, за да се разпознае веднага владението на смъртта. Другите прозорци, както и всички пролуки в стаята, бяха затъкнати с парцали или облепени с черни картони, което усилваше потискащата й претрупаност. Върху голямата маса под обикновена електрическа крушка, обвита в червена хартия, безразборно бяха струпани празни бурканчета и шишенца от лекарства и две олющени калаени ванички. Третата ваничка, за фиксажа, се намираше до трупа. Навсякъде из стаята бяха разпилени стари списания и вестници, купчини негативи на стъклени плаки, счупени мебели, но нечия грижлива ръка бе почистила праха от всичко. Въпреки че нахлуващият през прозореца въздух беше проветрил помещението, все още се усещаше — за човек, който умееше да я разпознава — изтлялата жар на нещастна любов с дъх на горчиви бадеми. Доктор Хувенал Урбино неведнъж си бе помислял, без да пророкува, че това място съвсем не е подходящо човек да умре по божията воля. Но с течение на времето взе да допуска, че този безпорядък може би се подчинява на някаква закодирана повеля на провидението.

Един полицейски инспектор заедно със съвсем млад студент медик, стажант по съдебна медицина в градския диспансер, бяха дошли по-рано и бяха проветрили стаята и покрили трупа в очакване на доктор Урбино. Двамата поздравиха доктора с тържественост, която този път изразяваше повече съболезнование, отколкото благоговение, защото на всички беше известна дружбата му с Херемия де Сент Амур. Видният маестро се ръкува с двамата, както правеше винаги с всеки свой ученик преди започване на ежедневните практически занятия, после хвана крайчеца на одеялото с палец и показалец, сякаш беше цвете, и откри трупа бавно, със свещенодействена акуратност. Беше напълно гол, вдървен и сгърчен, с отворени очи, посинял и сякаш с петдесет години по-стар от предишната вечер. Зениците му бяха разширени, брадата и косите жълтеникави, а коремът — пресечен от стар белег, шит с рибарско тире. Гръдният кош и ръцете му бяха яки — като на каторжник гребец, поради употребата на патериците, но безжизнените му нозе бяха като на сираче. Доктор Хувенал Урбино се загледа известно време в него с изпълнено от болка сърце, както много рядко му се бе случвало през дългите години на безплодна борба със смъртта.

— По дяволите! — каза му той. — Най-лошото вече е минало.

Докторът отново го покри с одеялото и си възвърна академичната осанка. Предишната година бе отпразнувал осемдесетгодишния си юбилей с тридневни официални тържества и в благодарствената си реч той отново устоя на изкушението да се пенсионира. Беше казал: „Време ще имам предостатъчно за почивка, когато умра, но тази възможност все още не е в плановете ми.“ Въпреки че чуваше все по-зле с дясното ухо и се подпираше на: бастун със сребърна дръжка, за да прикрие несигурността на крачките си, докторът продължаваше да носи с напетостта на младежките си години ленения костюм с жилетка, украсена със златен ланец. Брадичката му ала Пастьор в седефен цвят и косата в същия тон, добре пригладена на прав път, вярно отразяваха неговия характер. Все по-обезпокояващата ерозия на паметта докторът компенсираше, доколкото му бе възможно, с бележчици, бързо надраскани на хвърчащи листчета, които накрая се объркваха из всичките му джобове също както инструментите, шишенцата с лекарства и толкова други неща в претъпканото му куфарче. Той беше не само най-старият и известен лекар, но и най-изисканият мъж в града. Въпреки това прекалено показните му знания и съвсем не наивният начин да се възползува от влиятелното си име му бяха спечелили по-малко обич и признателност, отколкото заслужаваше.

Разпорежданията към инспектора и стажанта бяха бързи и точни. Нямало нужда да се прави аутопсия. Стигал мирисът в къщата, за да се определи, че причината за смъртта са изпаренията на цианова сол, активизирана във ваничката с някоя фотографска киселина, а Херемия де Сент Амур бил достатъчно вещ, за да го направи случайно. Докторът възпря една недомлъвка на полицейския инспектор с присъщия си рязък нетърпящ възражения тон: „Не забравяйте, че аз подписвам смъртния акт.“ Младият лекар остана разочарован: никога не бе имал късмета да изследва по труп въздействието на циановия аурит. Доктор Хувенал Урбино се учуди, че не го е виждал в Медицинския факултет, но веднага разбра причината, щом забеляза как лесно се изчервява и чу андинското му произношение: навярно беше пристигнал съвсем наскоро в града. Каза му: „Тук няма да ви липсва някой полудял от любов, който в най-скоро време да ви предостави тази възможност.“ И докато го казваше, докторът си даде сметка, че измежду безбройните самоубийства с цианова сол, които помнеше, това е първото, чиято причина не е нещастна любов. Тогава нещо в обичайния му тон се промени.

— А когато ви се предостави, обърнете внимание — каза той на стажанта медик: — Те обикновено имат пясък в сърцето.

После се обърна към полицейския инспектор, сякаш говореше на подчинен. Нареди му да заобиколят всички инстанции, за да се състои погребението още същия следобед, и то по възможно най-безшумния начин. Каза: „Аз после ще говоря с кмета.“ Знаеше, че Херемия де Сент Амур бе живял твърде бедно и със занаята си печелеше много повече, отколкото му бе нужно, за да живее, така че в някое чекмедже из къщата трябваше да има предостатъчно пари за погребението.

— Но и да не намерите парите, няма значение — каза той. — Аз поемам всичко.

Нареди да кажат на вестниците, че фотографът е умрял от естествена смърт, макар да считаше, че новината изобщо няма да ги заинтересува. Каза: „Ако е необходимо, аз ще говоря с губернатора.“ Инспекторът, сериозен и скромен служител, знаеше, че гражданската доблест на маестрото обезсърчава и най-близките му приятели, и се учуди от лекотата, с която той прескачаше законните инстанции, за да ускори погребението. Не се съгласи единствено да разговаря с архиепископа Херемия де Сент Амур да бъде погребан на осветена земя, в гробището. Инспекторът, притеснен от собствената си дързост, опита да се извини.

— Бях чул, че този човек е светец — каза той.

— Нещо още по-странно — отвърна му доктор Урбино, — светец атеист. Но това е божа работа.

Далечни, от другия край на града, се дочуха камбаните на катедралата за главната литургия. Доктор Урбино си сложи очилата с полукръгли стъкла в златни рамки и погледна джобния си часовник с ланец; беше квадратен и изящен, а капакът му се отваряше с пружина: още малко и щеше да изпусне литургията за Петдесетница.

В стаята имаше огромен фотоапарат на колела като в градските паркове, тъмносиня като здрач завеса, изрисувана непохватно, а стените бяха покрити със снимки на деца от паметни дати: първо причастие, с маска на зайче, щастлив рожден ден. Година след година, по време на съсредоточеното размишление през шахматните следобеди, доктор Урбино беше свидетел на постепенното покриване на стените и много пъти си бе мислил с горчива прозорливост, че в тази галерия от случайни портрети се намира зародишът на бъдещия град, управляван и покваряван от тези непознати деца, град, в който нямаше да остане дори пепелта от неговата слава.

Върху писалището, до буркан с няколко лули от морска пяна, се намираше шахматната дъска с незавършена партия. Въпреки че бързаше и беше в мрачно настроение, доктор Урбино не можа да устои на изкушението да проучи партията. Знаеше, че е от предишната вечер, защото Херемия де Сент Амур играеше всеки следобед поне с трима различни противници, но винаги завършваше партията, след което прибираше дъската и фигурите в едно чекмедже на писалището. Знаеше, че той играе с белите, но този път беше ясно, че само след четири хода е щял да бъде неспасяемо разгромен, „Ако беше престъпление, това щеше да е добра следа — каза си той. — Познавам само един човек, способен да направи тази майсторска засада.“ Докторът нямаше да живее спокойно, ако не узнаеше по-късно защо този непокорен воин, свикнал да се бие до последна капка кръв, е оставил недовършена последната битка в живота си.

В шест часа сутринта, при последната си обиколка, нощният пазач беше видял бележката, забодена на външната врата: „Влизайте, без да чукате, и съобщете в полицията.“ Скоро след това бяха дошли полицейският инспектор и стажантът медик и двамата бяха претърсили къщата за някаква улика срещу безпогрешния мирис на горчиви бадеми. Но в кратките минути, докато траеше проучването на партията, полицейският инспектор откри сред книжата на писалището плик, адресиран до доктор Хувенал Урбино и с толкова много печати червен восък, че трябваше да го натрошат, за да извадят писмото. Докторът отдръпна черната завеса на прозореца, за да влезе повече светлина, хвърли първо бегъл поглед върху единадесетте страници, изписани от двете страни с прилежен почерк, и щом прочете първите редове, разбра, че ще изпусне литургията за Петдесетница. Прочете писмото задъхан, като се върна няколко пъти назад, за да не загуби връзката, и когато свърши, изглеждаше, сякаш се връща от много далеч и от много отдавна. Покрусата му беше съвсем явна, колкото и да се мъчеше да я прикрие: устните му посиняха като трупа и не можеше да спре треперенето на пръстите си, докато сгъваше и прибираше писмото в джоба на жилетката си. Тогава се сети за инспектора и младия лекар и им се усмихна през мъглите на кошмара.

— Нищо особено — каза той. — Последните му разпореждания.

Беше половината истина, но те я сметнаха за цялата, защото той им заповяда да повдигнат една откъртена плоча от пода и там намериха много овехтяло тефтерче със сметки, в което беше и шифърът за желязната каса. Нямаше толкова пари, колкото предполагаха, но бяха достатъчни за разноските по погребението и някои по-дребни разходи. Тогава доктор Урбино осъзна, че няма да стигне до катедралата преди четенето на Евангелието.

— За трети път, откак се помня, изпускам неделна литургия — каза той. — Но бог разбира.

Затова предпочете да се забави още няколко минути, за да уточни всички подробности, въпреки че едва се сдържаше от нетърпение да сподели със съпругата си разкритията от писмото. Пое задължението да извести многобройните бежанци от Карибието, които живееха в града, ако пожелаеха да отдадат последна почит на човека, който се бе държал като най-достойния от всички, най-дейния и най-силния, дори и след като съвсем очевидно се бе поддал на отчаянието. Щеше да съобщи също и на партньорите му по шахмат — между тях имаше както изтъкнати личности, така и безименни занаятчии, щеше да извести и други, по-далечни приятели, които навярно също биха пожелали да присъствуват на погребението. Преди да прочете предсмъртното писмо, той бе решил да присъствува сред първите, но сега вече не беше сигурен в нищо. Въпреки всичко щеше да изпрати венец от гардении, в случай че Херемия де Сент Амур се бе покаял в последния си миг. Погребението да бъде в пет часа, най-подходящия час за тези горещи месеци. Ако им потрябва, той ще бъде след дванадесет на обяд във вилата на доктор Ласидес Оливеля, любимия му ученик, който дава галаобяд по случай двадесет и пет годишната си служба.

Откакто останаха назад бурните години на началните изпитания и доктор Хувенал Урбино спечели уважение и престиж, които нямаха равни в цялата област, той имаше лесно за следване ежедневие. Ставаше с първи петли и от този час започваше да пие тайните си лекарства: калиев бромид за ободряване на духа, салицил за болките в костите по дъждовно време, капки от ръжени гъбички против световъртеж, беладона за здрав сън. Непрекъснато взимаше по нещо, но все тайно от другите, защото в дългия си живот на лекар и преподавател винаги се бе въздържал да предписва успокоителни за старостта: по-лесно понасяше чуждите болки, отколкото своите. В джоба си винаги носеше торбичка с камфор, от която вдишваше дълбоко, когато никой не го виждаше, за да прогони страха от объркването на толкова много лекарства.

В продължение на един час подготвяше в кабинета си лекциите по обща медицина, които изнасяше във факултета всяка сутрин точно в осем от понеделник до събота, чак до деня преди смъртта си. Четеше усърдно и всички нови книги, които му изпращаше по пощата неговият книжар от Париж или тукашният му изписваше от Барселона, въпреки че не следеше испаноезичната литература с такова голямо внимание както френската. Във всеки случай той никога не четеше романите сутрин, а подир следобедния сън в продължение на един час и вечер, преди да заспи. Като завършеше подготовката на лекциите, докторът правеше петнадесет минути дихателни упражнения в банята пред отворен прозорец, като дишаше винаги в посоката, откъдето пееха петлите, защото именно там бил най-чистият въздух. После се къпеше, сресваше брадата си и слагаше помада на мустаците сред облак автентичен одеколон „Farina Gegenüber“, слагаше си бял ленен костюм с жилетка, мека шапка и обуща от шевро. На осемдесет и една години докторът беше запазил изисканите маниери и приповдигнатия дух от времето, когато се завърна от Париж, малко след голямата епидемия от холера; косата му, прилежно сресана на път по средата, беше същата като на младини, само цветът й бе станал металически. Закусваше със семейството си, но имаше своя лична диета: настойка от пелин — за спокоен стомах, и една глава чесън, чиито скилидки белеше и изяждаше една по една, като ги сдъвкваше прилежно със залък хляб — за предотвратяване на бодежите в сърцето. Рядко се случваше след лекциите да не е зает било с общински дела и с църковното настоятелство или пък с художествена и обществена дейност.

Обядваше почти винаги в дома си, дремваше десетина минути, седнал на терасата към двора, като чуваше в просъница песните на слугините под манговите дървета и виковете от улицата и долавяше шума на моторите и вонята откъм залива, която през горещите следобеди пърхаше из въздуха на къщата като ангел, осъден на тленност. После четеше в продължение на час новополучените книги, по-специално романи и исторически изследвания, и даваше уроци по френски и пеене на домашния папагал, който от години вече беше местна атракция. В четири следобед излизаше да посети своите пациенти, след като бе изпил една голяма чаша лимонада с лед. Въпреки възрастта си все още не приемаше пациентите в кабинета си, а продължаваше да ги преглежда по домовете, както беше правил винаги от времето, когато градът беше толкова малък, че можеше навсякъде да се стигне пеш.

След първото си завръщане от Европа той се движеше във фамилното ландо с два златисточервеникави коня, а след като остаря, замени го с открит файтон с един кон, който продължи да употребява, пренебрегвайки модата, дори когато файтоните започнаха да изчезват от света и единствените, останали в града, служеха само да разхождат туристи и да карат венците на погребенията. Все още отказваше да се оттегли от практика, макар да съзнаваше, че го викат само за безнадеждни случаи, но пък смяташе това за своего рода специализация. Той беше способен да определи какво има болният само по вида му, все по-малко се доверяваше на патентованите лекарства и гледаше с тревога на все по-широкото прилагане на хирургията. Казваше: „Ланцетът е най-голямото доказателство за провала на медицината.“ Смяташе, че строго погледнато, всяко лекарство е отрова и седемдесет на сто от обичайните храни ускоряват смъртта. „Във всеки случай — обичаше да казва на лекции — малкото изобщо позната медицина я знаят само малък брой лекари.“ От ентусиазма на младежките си години беше преминал към позиция, която сам определяше като фаталистичен хуманизъм: „Всеки човек е стопанин на собствената си смърт и единственото, което можем да направим, когато удари часът му, е да му помогнем да умре без страх и болка.“ Но въпреки тези крайни възгледи, станали вече част от местния медицински фолклор, старите ученици на доктора продължаваха да се консултират с него дори когато бяха вече авторитетни лекари, защото му признаваха това, което по онова време се наричаше „клинично око“. Във всеки случай той винаги бе смятан за скъп, луксозен лекар и клиентелата му бе предимно от аристократичните къщи в квартала Лос Вирейес.

Денят му беше така методично разпределен, че съпругата му знаеше къде да прати някое известие, в случай че възникне нещо спешно по време на следобедната му обиколка. Като млад се задържаше в Енорийското кафене, преди да се прибере вкъщи, и там усъвършенствуваше шахмата със съдружниците на тъста си и с няколко бежанци от Карибието. Обаче от зазоряването на новия век той повече не стъпи в Енорийското кафене, а се опита да организира национални турнири под патронажа на клуб „Социал“. Именно по това време се появи Херемия де Сент Амур, вече с безжизнените си колена и все още без занаята детски фотограф, но не минаха три месеца, и вече беше познат на всеки, който умееше да мести офицер по шахматната дъска, тъй като никой не успя да го победи нито веднъж.

За доктор Хувенал Урбино срещата беше истинско чудо, защото тогава шахматът се беше превърнал за него в необуздаема страст, а вече не му оставаха много противници, за да я задоволи.

Благодарение на него Херемия де Сент Амур можа да стане сред нас това, което беше. Доктор Урбино се превърна в негов безрезервен покровител, в негов гарант за всичко, без дори да си даде труда да провери кой е, с какво се занимава, нито от какви безславни войни се завръщаше тъй осакатен и объркан. На всичко отгоре му даде пари на заем за обзавеждането на фотографското ателие, които Херемия де Сент Амур му изплати с неизменна точност до последното петаче, откакто снима първото дете, стреснато от магнезиевата светкавица.

И всичко това заради шахмата. В началото играеха в седем часа, след вечерята, със справедлива преднина за лекаря поради видимото превъзходство на противника, но всеки път с все по-малко преднина, докато се изравниха като партньори. По-късно, когато дон Галилео Даконте откри първото кино, Херемия де Сент Амур стана един от най-редовните му посетители и шахматните партии се сведоха само до вечерите, когато не прожектираха нов филм. По това време вече бяха станали такива големи приятели, че докторът го придружаваше в киното, но винаги без съпругата си, отчасти защото тя нямаше търпение да следи нишката на сложните сюжети и отчасти защото нюхът винаги му беше подсказвал, че Херемия де Сент Амур не е добра компания за никого.

Само неделният ден на доктора бе различен. Тогава ходеше на тържествена литургия в катедралата, после се връщаше и си оставаше вкъщи да почива и чете на терасата към градината. Рядко посещаваше някой пациент в почивния ден, освен ако не беше крайно спешен случай, и от много години вече не поемаше никакъв обществен ангажимент, освен ако не беше много задължаващ. В този ден, на Петдесетница, по някакво рядко стечение на обстоятелствата се бяха случили две особени събития: смъртта на приятел и юбилеят на изтъкнат негов ученик. Но вместо да се прибере направо вкъщи, както бе решил, след като установи смъртта на Херемия де Сент Амур, той се остави да го поведе любопитството.

Щом се качи във файтона, пак прегледа набързо предсмъртното писмо и заповяда на кочияша да го откара на един труден адрес в стария Квартал на робите. Това решение беше толкова необичайно за неговите навици, че кочияшът поиска да се увери дали няма някаква грешка. Не, нямаше: адресът беше съвсем ясен, и този, който го бе написал, явно е имал причини да го знае много добре. Тогава доктор Урбино се върна към първия лист и се потопи отново в този извор на нежелани разкрития, които биха могли да променят живота му, дори на неговата възраст, ако успееше да убеди сам себе си, че не са бълнувания на изпаднал в пълно отчаяние човек.

Небето много отрано бе развалило настроението си и беше облачно и хладно, но нямаше опасност да завали преди обяд. Стараейки се да намери по-кратък път, кочияшът се навря в кривите калдъръмени улички на колониалния град и се наложи няколко пъти да спира, за да не се подплаши конят от шумните тълпи ученици, и енориаши, които се завръщаха от литургията за Петдесетница. По улиците имаше книжни гирлянди, музика и цветя, а момичета с пъстри чадъри и муселинени волани наблюдаваха от балконите празничното шествие. На площад Катедралата, където статуята на Освободителя едва се различаваше сред африканските палми и новите улични стълбове с глобуси, имаше задръстване от автомобили, тъй като черквата бе пуснала, а в почтеното и шумно Енорийско кафене не се намираше никакво местенце. Единствената кола с кон тук беше на доктор Урбино и се отличаваше от малкото, останали в града, по винаги блестящия си лачен гюрук и по обковките от бронз, за да не ги разяжда селитрата, а колелата и стръките бяха боядисани в червено с позлатени ръбове като на галапредставления във Виенската опера. Освен това, докато и най-превзетите фамилии се задоволяваха кочияшите им да бъдат облечени в чисти ризи, докторът продължаваше да изисква от своя ливреята от излиняло кадифе и цилиндъра на цирков дресьор, които бяха не само анахронизъм, но и се смятаха за липса на милосърдие в карибските горещници.

Въпреки своята почти маниакална любов към града, който познаваше по-добре от всеки друг, доктор Хувенал Урбино много рядко бе имал повод, както тази неделя, да се впусне без колебание във врявата на стария Квартал на робите. Кочияшът трябваше много да обикаля и често да пита, за да намери адреса. Доктор Урбино разпозна отблизо унинието на блатата, потискащото им безмълвие, задушливите газове, които в толкова безсънни утрини стигаха до спалнята му, смесени с уханието на жасмини в двора, и чиято миризма той възприемаше като полъх от миналото, без връзка с неговия живот. Но смрадта, толкова пъти идеализирана от носталгията, се превърна в нетърпима действителност, когато файтонът заподскача из калта, където лешояди се биеха за отпадъците от кланицата, довлечени от разбуненото море. За разлика от квартала Лос Вирейес, където къщите бяха от каменна зидария, тук те бяха от обезцветили се дъски и с ламаринен покрив, като повечето бяха наколни, за да не нахлува приливът през откритите клоаки, наследени от испанците. Всичко имаше мизерен и жалък вид, но откъм потъналите в мръсотия лавки гърмеше музиката от необуздания пир на бедняшката Петдесетница. Когато най-сетне намериха адреса, подир файтона тичаше банда голи хлапаци, които се подиграваха на театралните одежди на кочияша, и той трябваше да ги сплашва с камшика. Доктор Урбино, подготвен за потайно посещение, разбра прекалено късно, че няма по-опасна наивност от наивността на неговата възраст.

Външността на къщата без номер нямаше нищо, което да я отличава от най-мизерните къщи наоколо, с изключение на дантелените пердета на прозореца и голямата врата, откачена от някоя стара черква. Кочияшът похлопа с чукчето на вратата и след като се увери, че това е търсеният адрес, помогна на доктора да слезе от файтона. Вратата се бе отворила безшумно и в полумрака стоеше жена на зряла възраст, облечена цялата в черно и с червена роза на ухото. Въпреки годините си, не по-малко от четиридесет, тя все още беше внушителна мулатка, със златисти, жестоки очи и с коса, прибрана по формата на черепа, сякаш беше с каска от железен памук. Доктор Урбино не я позна, въпреки че я беше виждал няколко пъти сред дима на шахматните партии в ателието на фотографа и веднъж й бе дал рецепта за хининови листа против хронична треска. Той й подаде ръка и тя я пое, но не толкова в знак на поздрав, колкото за да го въведе вътре. Стаята носеше атмосферата и невидимия шепот на магазин за украшения и беше претъпкана с мебели и красиви вещи, всяка на своето естествено предназначение. Доктор Урбино си спомни без горчивина бутика на един антиквар в Париж, в един есенен понеделник през миналия век, на улица Монмартр номер 26. Жената седна срещу него и му заговори на неправилен испански.

— Чувствувайте се като у дома си, докторе — каза тя. — Не ви очаквах толкова скоро.

Доктор Урбино се почувствува предаден. Вгледа се в нея със сърцето си, вгледа се в дълбокия й траур, в достойнството на мъката й, и тогава разбра, че посещението му е ненужно, защото тя знаеше повече от него за всичко казано и доказано в предсмъртното писмо на Херемия де Сент Амур. Така беше. Тя бе останала с него броени часове преди смъртта му, както го беше придружавала почти двадесет години с преданост и покорна нежност, които твърде много приличаха на любов, без никой да узнае за това в сънения, провинциален град, където дори държавните тайни бяха публично достояние. Били се запознали в един приют за странници в Порт-о-Пренс, където тя бе родена и където той прекарал първите си дни на бежанец, и година по-късно тя дошла тук при него да го види за малко, макар и двамата да знаели, без да се уговарят, че тя идва, за да остане тук завинаги. Един път в седмицата тя почистваше и подреждаше лабораторията, но дори и най-злонамерените съседи не можаха да видят истината в привидността, защото всички предполагаха, че Херемия де Сент Амур е инвалид не само в краката. Доктор Урбино също мислеше така по добре обосновани медицински причини и никога нямаше да повярва, че е имал жена, ако самият той не му го бе разкрил в писмото. И все пак трудно му бе да разбере как въпреки предразсъдъците на едно затворено в себе си общество двама възрастни хора, свободни и без минало, бяха избрали риска на забранената любов. Тя му обясни: „Така искаше той.“ Освен това и на нея не й бе неприятна тази нелегалност, споделена с мъж, който никога не й бе принадлежал напълно, и в нея неведнъж бяха познали моментния взрив на щастието. Напротив, животът й бе доказал, че това е може би идеалното положение.

Предната вечер били на кино, поотделно и на различни места, както ходели поне два пъти месечно, откакто италианският емигрант дон Галилео Даконте отвори киносалон на открито сред развалините на един манастир от XVII век. Гледали филм, направен по една книга, много модна през миналата година, която доктор Урбино бе прочел със сърце, опустошено от скръб пред варварството на войната: „На Западния фронт нищо ново“. После се срещнали в лабораторията и тя забелязала, че той е разсеян и тъжен, но помислила, че е от жестоките сцени с ранените, умиращи в калта. Стараейки се да го развлече, тя му предложила да играят шах и той приел, за да й направи удоволствие, но играл невнимателно, с белите фигури, разбира се, докато открил преди нея, че след четири хода ще бъде победен, и безславно се предал. Тогава докторът разбра, че противникът в последната партия е била тя, а не генерал Херонимо Арготе, както бе предположил. Прошепна учуден:

— Беше майсторска партия!

Тя настоя, че заслугата не била нейна, а просто Херемия де Сент Амур, залутан вече в мъглите на смъртта, местел фигурите без любов. Когато прекъснал партията — към единадесет и четвърт, — музиката от градското увеселение вече била замлъкнала и той я помолил да го остави сам. Искал да напише писмо на доктор Хувенал Урбино, най-уважавания човек, когото бил срещал през живота си, и освен това приятел по душа, както обичаше да казва, независимо че единственото сходство между двамата бе увлечението по шахмата, разбиран като диалог на разума, а не като наука. Тогава тя разбрала, че Херемия де Сент Амур е стигнал до края на агонията и че не му остава повече живот, отколкото е необходимо, за да напише писмото. Докторът не можеше да повярва…

— Значи вие сте знаели! — възкликна той.

Не само го знаела, потвърди тя, но му помагала да понася агонията със същата любов, с която му помагала да открие щастието. Защото последните му единадесет месеца били именно това: една жестока агония.

— Ваш дълг бе да съобщите — каза докторът.

— Не можех да направя такова нещо — възмути се тя. — Прекалено много го обичах.

Доктор Урбино, сигурен, че е чувал всичко на този свят, никога не беше чувал подобно нещо, и то изречено така простичко. Той се взря внимателно в лицето й, за да я запечата в паметта си такава, каквато беше в онзи миг: приличаше на речен идол, неустрашима в черната си рокля, с очи на змия и розата над ухото. Години преди това, на един самотен плаж в Хаити, където двамата лежали голи, след като се любили, Херемия де Сент Амур въздъхнал неочаквано:

„Никога няма да бъда стар.“ Тя разбрала думите му като героично намерение да се бори на живот и смърт против разрухата на времето, но той уточнил: бил взел безвъзвратното решение да отнеме живота си на шестдесет години.

И действително, беше ги навършил на 23 януари тази година и тогава определил като последен срок навечерието на Петдесетница, най-големия празник на града в прослава на Светия дух. Нямало нито една подробност предната вечер, която тя да не знаела от по-рано, защото често били говорили за това, изстрадвайки заедно невъзвратимото течение на дните, което вече нито той, нито тя можели да задържат. Херемия де Сент Амур обичал живота с безразсъдна страст, обичал морето и любовта, обичал кучето си и нея и колкото повече наближавала датата, той отстъпвал пред отчаянието, сякаш смъртта му не била негово собствено решение, а неумолима съдба.

— Снощи, когато го оставих сам, той вече не беше от този свят — каза тя.

Тя поискала да отведе кучето, но той го загледал как дреме до патериците и го погалил с върха на пръстите. Казал: „Съжалявам, но мистър Удроу Уилсън си отива е мен.“ Помолил я да го върже за крака на походното легло, докато той пишел, а тя го завързала с фалшив възел, за да може да се освободи. Това била единствената й изневяра, но била оправдана от желанието й да продължи да си спомня господаря по зимните очи на неговото куче. Но доктор Урбино я прекъсна, за да й каже, че кучето не се беше отвързало. Тя каза: „Значи не е поискало.“ И се зарадва, защото предпочиташе да запази в паметта си покойния любим така, както той я помолил предишната нощ, когато прекъснал започнатото писмо и я погледнал за последен път.

— Спомняй си за мен с една роза — й казал.

Дошла си вкъщи малко след полунощ. Хвърлила се на леглото с дрехите и запушила, палейки цигара от цигара, за да го изчака да свърши писмото, което тя знаела, че ще бъде дълго и трудно, и малко преди три часа, когато завили кучетата, сложила на огъня вода за кафе, облякла се в пълен траур и отрязала в двора първата роза, разцъфнала в утринта. От известно време доктор Урбино бе разбрал колко много щеше да ненавижда спомена за тая неповторима жена и му се струваше, че знае защо: само човек без принципи можеше да се отдаде с такава наслада на мъката.

До края на посещението тя му даде още потвърждения за това. Нямало да отиде на погребението, защото така била обещала на любимия, въпреки че доктор Урбино бе разбрал точно обратното от писмото. Нямало да пролее нито една сълза, нямало да похаби остатъка от годините си, варейки се на бавен огън в бульона от ларвите на паметта, нямало да се погребе жива сред тези четири стени, за да шие савана си, както повеляваше добрият тон на местните вдовици. Мислела да продаде къщата на Херемия де Сент Амур, която отсега й принадлежеше с цялото си имущество, както бе посочено в писмото, и щяла да продължи да живее както преди и без да се оплаква от нищо, в този пъкъл за нищи, където е била толкова щастлива.

Тази фраза преследваше доктор Хувенал Урбино през целия път до дома му: „Пъкъл за нищи“. Определението не беше неоснователно. Защото градът, неговият град, продължаваше да е същият, сякаш извън времето, все този изгарящ и сух град на неговите нощни ужаси и самотните наслади на пубертета, където цветята ръждясваха и солта гниеше, град, на който за четири века не му се беше случило нищо, освен дето беше остарял полека сред увехнали лаврови дървета и гниещи блата. През зимата от внезапните поройни и опустошителни дъждове нужниците преливаха и превръщаха улиците във вонящи блата. Лятно време един невидим, тръпчив като нажежена креда прахоляк проникваше и през най-закътаните пролуки на въображението, гонен вихрено от полудели ветрове, които отнасяха покривите на къщите и вдигаха децата във въздуха. В съботните дни беднорията мулати напускаше на тълпи бараките от картон и ламарина по бреговете на блатото и с все домашните животни и съдовете си завземаха ликуващи каменистите плажове на колониалния район. Някои от най-старите мулати доскоро носеха кралския печат за роби, жигосан с нажежено желязо на гърдите. В събота и неделя танцуваха безжалостно, напиваха се до смърт с домашна ракия, любеха се най-свободно сред храсталаците икако и в неделната нощ проваляха собствената си веселба с кървави свади на всички срещу всички. Същата поривиста тълпа през делничните дни проникваше по уличките и площадите на старинните квартали, пълни с магазинчета за всичко, което може да се купи и продаде, и вдъхваха на мъртвия град безразсъдството на човешки панаир, миришещ на пържена риба: вливаха нов живот.

Независимостта от испанското владичество, а по-късно отменянето на робството ускориха достолепния упадък, в който се бе родил и израснал доктор Хувенал Урбино. Големите стари фамилии потъваха в тишината на своите излинели дворци. По тесните и стръмни павирани улички, някога тъй сполучлива защита срещу ненадейните нападения и набезите на морски разбойници, сега бурени провисваха от балконите и отваряха цепнатини по варосаните каменни зидове и на най-поддържаните къщи, а единственият признак на живот в два часа по пладне бяха унилите упражнения на пиано в сумрака на следобедната почивка. Вътре, в прохладните спални, наситени с мирис на тамян, жените се криеха от слънцето като от някаква непристойна зараза и дори на утринните служби покриваха лицето си с дантелени шалове. Любеха се бавно и трудно, често обезпокоявани от злокобни предзнаменования, а животът им се струваше, че няма край. По здрачаване, в този потискащ преходен миг, от блатата се надигаше вихрушка от кръвожадни комари и лек полъх на човешки изпражнения. Топъл и тъжен, той разтърсваше затаилото се в дъното на душите чувство за неизбежността на смъртта.

Така че животът, характерен за колониалния, град, който младият Хувенал Урбино имаше склонност да разкрасява в меланхоличните си настроения в Париж, още тогава беше илюзия на паметта. Търговията на града беше най-доходната в Карибието през XVIII век, особено поради неблагодарната му привилегия да бъде най-големият пазар на африкански роби в двете Америки. Освен това беше обичайна резиденция на вицекралете на Новото кралство Гранада, което те предпочитаха да управляват оттук, с лице към световния океан, а не от далечната и мразовита столица, чийто многовековен дъждец объркваше чувството им за реалност. Няколко пъти годишно в залива се събирали флотилии галеони, натоварени със скъпоценности от Потоси, Кито, Веракрус, и тогава градът заживявал своите славни времена. В петък, 8 юни 1708 година, в четири часа следобед, галеонът „Сан Хосе“, току-що потеглил за Кадис, натоварен със скъпоценни камъни и метали за петстотин хиляди песос от тогавашната епоха, бил потопен от една английска ескадра срещу входа на пристанището и два дълги века по-късно все още не беше изваден. Това съкровище, почиващо на кораловото дъно заедно с трупа на капитана, плуващ извърнат настрани до командния си пост, често биваше припомняно от историците като символ на града, удавен в спомените.

От другата страна на залива, в жилищния квартал Ла Манга, къщата на доктор Хувенал Урбино се намираше в друго време. Тя беше голяма и прохладна, едноетажна и с покрита тераса с дорийски колони, от която погледът обхващаше блатото с миазми и отломки от корабокрушения в залива. Подът бе покрит с шахматно наредени бели и черни плочи от входната врата до кухнята и това неведнъж се приписваше на безподобната страст на доктор Урбино, без да се помни, че беше просто слабост, присъща на каталонските майстори, които в началото на века бяха строили този квартал на новобогаташи. Салонът бе обширен, с много висок таван както цялата къща, с шест прозореца с човешки бой към улицата и бе отделен от трапезарията с огромна стъклена врата в бронзова рамка, украсена пищно с лози, гроздове и девици, съблазнявани от флейтите на фавни. Мебелите в гостната, чак до часовника с махало, който приличаше на жив страж, бяха оригинална английска изработка от края на XIX век, полилеите бяха с висулки от скален кристал, навсякъде имаше севърски вази и кани и алабастрови статуетки на езически идилии. Но тази издържаност в европейски стил прекъсваше в останалата част на къщата, където плетени кресла се смесваха с виенски люлеещи се столове и кожени табуретки, производство на местните занаятчии. В спалните освен креватите имаше великолепни хамаци от Сан Хасинто с името на собственика, избродирано с готически букви от копринени конци, и с цветни пискюли по края.

Пространството до трапезарията, предназначено поначало за галавечери, се използуваше за малка музикална зала, където гостуващите знаменити изпълнители изнасяха задушевни концерти. Плочите бяха покрити с персийски килими, купени от световното изложение в Париж, за да се подобри акустиката, имаше и фонограф, последен модел, до поставка с изрядно подредени плочи, а в един ъгъл, покрито с шал от Манила, беше поставено пианото, което доктор Урбино от години не беше отварял. В цялата къща се забелязваше благоразумието и волята на жена, здраво стъпила на земята.

Но никое друго място в къщата не притежаваше старателната тържественост на библиотеката, която беше светилището на доктор Урбино, преди да го надвие старостта. Там, около писалището от орехово дърво на баща му и удобните кожени кресла, той поръча да покрият всички стени, та чак и прозорците с остъклени лавици и постави във влудяващо точен ред три хиляди книги, еднакви по големина, подвързани в телешка кожа и със златните му инициали на гръбчето. За разлика от другите помещения, оставени на волята на грохота и вонята откъм пристанището, в библиотеката цареше винаги приглушеност и мирис на абатство. Родени и възпитани в карибската заблуда да се разтварят врати и прозорци, за да нахлуе прохлада, каквато в действителност не съществуваше, на доктор Урбино и съпругата му отначало им се стягаше душата от затвореното пространство. Но накрая се убедиха в предимствата на римския метод срещу жегата, при който къщите се държаха напълно затворени през августовските жеги, за да не влиза горещият въздух от улицата, и са разтваряха напълно за нощните ветрове. Оттогава домът им стана най-прохладният под свирепото слънце в Ла Манга и беше истинско щастие да прекараш следобедния сън в сумрака на спалните, а след това да поседнеш на покритата тераса да гледаш как минават товарните кораби от Ню Орлиънс, тежки и пепелявосиви, или речните кораби с дървено колело и запалени светлини в здрача, които пречистваха със струя музика застоялата нечистотия в залива. Беше същевременно най-добре защитената къща от декември до март, когато северните пасати разрушаваха покривите и по цяла нощ обикаляха като гладни вълци, търсейки пролука да нахлуят вътре. Никой никога не помисли, че бракът, положен върху такива здрави основи, би могъл по някаква причина да не е щастлив.

Във всеки случай доктор Урбино не беше щастлив въпросната сутрин, когато се върна вкъщи преди десет часа, потресен от двете посещения, които не само му попречиха да отиде на литургията за Петдесетница, но дори заплашваха да го преобразят, на една възраст, когато изглеждаше, че всичко вече е изпитано. Докторът се гласеше да подремне, докато дойде време за галаобяда на доктор Ласидес Оливеля, обаче завари слугините в суматоха, опитвайки се да хванат папагала, излетял до най-горния клон на манговото дърво, когато го бяха извадили от клетката, за да му подрежат крилата. Това беше един проскубан, прихватничав папагал, който проговаряше не когато го караш, а в най-невъобразими моменти, но така намясто и смислено, както не много хора умееха. Обучавал го бе лично доктор Урбино и това бе дало на папагала привилегии, каквито не бе имал никой в семейството, дори децата като малки.

Папагалът живееше в дома повече от двадесет години и никой не знаеше колко беше живял преди това. Следобед, като станеше от сън, доктор Урбино сядаше с него на терасата в двора, най-прохладното място в къщата, и прибягваше до най-суровите методи в своята педагогическа страст, докато папагалът не се научи да говори френски като академик. После, в пристъп на благочестивост, го научи да казва съпровода на литургията на латински и някои избрани части от евангелието на Матея и се постара, но без сполука, да му втълпи механично понятието за четирите аритметични действия. От едно от последните си пътувания до Европа докторът донесе първия фонограф с фуния заедно с много плочи — и от модните, и от любимите му класически композитори. Ден след ден, не веднъж и дваж в продължение на месеци, докторът караше папагала да слуша песните на Ивет Жилбер и Аристид Брюан, доставяли наслада на Франция миналия век, докато папагалът ги научи наизуст. Пееше ги с женски глас, ако бяха нейни, и с тенор, ако бяха негови, като завършваше с разюздан кикот — изкусно подражание на смеха на слугините, в който та изпадаха, като го чуеха да пее на френски. Славата на номерата му бе стигнала толкова далеч, че понякога искаха разрешение да го видят именити гости, дошли от вътрешността на страната с речните кораби, а веднъж някакви английски туристи — едни от мнозината, които минаваха по онова време с банановите кораби от Ню Орлиънс — се опитаха да го купят на каквато и да било цена. Но върхът на славата му настъпи, когато президентът на републиката дон Марко Фидел Суарес заедно с всички министри от кабинета дойдоха в къщата да проверят достоверността на неговата известност. Пристигнаха към три часа следобед, задушени в цилиндрите и сукнените си сюртуци, които не бяха сваляли през трите дни на официалното си посещение под жежкото августовско слънце, но трябваше да си отидат тъй заинтригувани, както бяха дошли, защото папагалът не рачи да каже дори една думичка в продължение на два мъчителни часа, въпреки молбите, заплахите и публичния срам на доктор Урбино, заинатил се с тази дръзка покана въпреки благоразумните предупреждения на съпругата си.

Фактът, че папагалът запази привилегиите си след тази историческа наглост, бе окончателно доказателство за неговите свещени права. Никакво друго животно не беше разрешено в къщата, с изключение на костенурката, появила се отново в кухнята след три-четири години, през които я мислеха изчезнала завинаги. Но на нея никой не гледаше като на живо същество, а по-скоро като на минерален талисман за късмет, без никога да се знае къде точно се намира. Доктор Урбино не искаше да признае, че мрази животните, и се прикриваше с всякакви научни истории и философски претексти, които убеждаваха доста хора, но не и съпругата му. Докторът казваше, че който обича прекалено много животните, е способен на най-големи жестокости към хората. Казваше, че кучетата не са верни, а сервилни, че котките са използвачи и предатели, че пауните са възвестители на смъртта, че гуакамаите[1] са само досадни украшения, че зайците насърчават алчността, че маймуните мико заразяват със сладострастна треска и че петлите са прокълнати, защото са спомогнали за трикратното отричане от Христос.

За разлика от него Фермина Даса, съпругата му — тогава беше на седемдесет и две години и вече бе загубила някогашната си походка на сърна, — беше безразсъдна поклонничка на екваториални цветя и домашни животни и в началото на брака се беше възползувала от новотата на любовта, за да напълни къщата с много повече, отколкото позволяваше здравият разум. Първи бяха три далматинеца с имена на римски императори, които се разкъсваха помежду си за благосклонността на една женска, оправдаваща името си Месалина, като повече се бавеше да роди девет кученца, отколкото да зачене нови десет. После дойдоха абисинските котки с орлов профил и фараонска осанка, разногледите сиамки, дворцовите персийски котки с оранжеви очи, които се разхождаха из спалните като призрачни сенки и смущаваха нощите с любовните си писъци. Няколко години държаха в двора, вързана през корема за манговото дърво, една амазонска маймуна самец, която предизвикваше известно състрадание, защото имаше скръбното изражение на архиепископ Обдулио-и-Рей, същия плам в очите и изразителност на ръцете, но не за това Фермина Даса се отърва от него, ами заради лошия му навик да се самозадоволява в чест на госпожите.

В клетки из коридорите имаше всякакви видове птици от Гватемала и алкаравани-предвещатели[2], и блатни чапли с дълги жълти крака, и един млад елен, който надничаше през прозорците и ядеше цветята от саксиите. Малко преди последната гражданска война, когато за първи път се заговори за възможно посещение на папата, донесоха от Гватемала една райска птица, на която й трябваше повече време да пристигне, отколкото после да се върне в страната си, когато се узна, че съобщението за папското пътуване е било лъжа на правителството, за да сплаши съзаклятието на либералите. Друг път купиха от платноходите на контрабандистите от Кюрасао телена клетка с шест парфюмирани гарвана, същите, каквито Фермина Даса бе имала като малка в бащината си къща и искаше да има и като омъжена. Но никой не можеше да понася непрестанното им прелитане, изпълващо къщата с аромата на погребални венци. Докараха също така и една четириметрова анаконда, чиито въздишки на безсънен ловец смущаваха нощем покоя на спалните, въпреки че с нея постигнаха целта си: да сплашва със смъртоносния си дъх прилепите, саламандрите и многобройните видове вредни насекоми, които нахлуваха в къщата през дъждовните месеци. На доктор Хувенал Урбино, изцяло отдаден на професионалните си задължения и погълнат от делата си в обществения и културен живот, му стигаше мисълта, че сред всички тези гнусни твари жена му е не само най-красивата в цялото Карибие, но и най-щастливата. Но един дъждовен следобед, след изтощителна програма през деня, той завари в дома си бедствие, което го накара да се сепне. От салона за гости чак докъдето поглед стигаше бе пълно с мъртви животни, плувнали в локви кръв. Слугините се бяха покачили сащисани по столовете и още не можеха да се съвземат от ужаса на това масово изтребление.

Една от немските овчарки, във внезапен пристъп на бяс, бе разкъсала всяко животно, попаднало на пътя й, докато градинарят от съседната къща проявил храбростта да й излезе насреща и я съсякъл с мачете. Не се знаеше колко беше изпохапала или заразила със зелената пяна от устата си, затова доктор Урбино нареди да убият оцелелите животни и да изгорят труповете им в отдалечено поле и поиска услугите на Болницата на милосърдието за основно дезинфекциране на цялата къща. Спаси се единствено костенурката талисман, защото никой не се сети за нея.

Фермина Даса за първи път послуша мъжа си по домашен въпрос и дълго време избягваше да говори за животни. Утешаваше се с цветните илюстрации от „Естествената история“ на Линей, които нареди да сложат в рамки и закачат по стените на салона, и може би накрая щеше да загуби всякаква надежда да види отново животно в къщата, ако една ранна утрин крадци не бяха разбили прозорчето на банята и отнесли сребърния сервиз, наследяван от пет поколения подред. Доктор Урбино сложи двойни катинари на прозорците, подсигури вратите отвътре с железни резета, прибра по-ценните вещи в огнеупорна каса и придоби закъснелия военен навик да спи с револвер под възглавницата. Но се противопостави да купят зло куче, било ваксинирано или не, вързано или свободно, та ако ще крадците голи да ги оставят.

— В тази къща няма да влезе нищо, което не говори — каза той.

Каза го, за да сложи край на хитрините на жена си, заинатила се отново да купи куче, без изобщо и през ум да му мине, че това прибързано обобщение щеше да му струва живота. Фермина Даса, чийто непреклонен характер бе започнал да се смекчава с годините, се хвана веднага за необмислените думи на мъжа си: няколко месеца след кражбата тя отново отиде на платноходите от Кюрасао и купи един кралски папагал от Парамарибо, който знаеше да казва само моряшки ругатни, но пък ги произнасяше с толкова човешки глас, че напълно си струваше високата цена от дванадесет сентавос[3].

Беше добронравен, по-лекомислен, отколкото изглеждаше, с жълта глава и черен език, по което единствено се различаваше от папагалите манглеро[4], които не се научаваха да говорят дори с терпентинов супозиториум. Доктор Урбино, който умееше да губи, склони пред находчивостта на жена си и сам се учуди от удоволствието, което му доставяше напредъкът на папагала, подстрекаван от слугините. В дъждовните следобеди, когато радостта от подгизналите от вода крила му развързваше езика, произнасяше фрази от своето минало, които не би могъл да е научил вкъщи и които подсказваха, че може би е по-стар, отколкото изглеждаше. И последното предубеждение на доктора се разсея една нощ, когато крадците пак опитаха да се промъкнат през капандурата на покрива и папагалът ги изплаши с лай на овчарско куче, който, ако беше истински, нямаше да е толкова правдоподобен, и с викове „джебчии, джебчии, джебчии“ — два спасителни номера, които също не бе научил вкъщи. Тогава доктор Урбино почна да го обучава и нареди да сложат под мангото един прът за него със съдинки за вода и за зрелия му банан, освен това и трапец за акробациите му. От декември до март, когато нощите застудяваха и не можеше да се живее на открито заради северните ветрове, внасяха папагала да спи вътре, в клетка, покрита с шал, въпреки опасението на доктор Урбино, че хроничната му гуша може да е вредна за дишането на хората. Години наред му подрязваха крилата и го пускаха от клетката да си ходи на воля с полюшващата се походка на стар кавалерист. Но един ден взе да прави акробатически номера по напречните греди в кухнята и падна в тенджерата със санкочо[5], надал моряшкия вик „Спасявай се кой как може“, и има късмет, че готвачката успя да го извади с черпака, попарен и без пера, но все още жив. Оттогава го оставяха в клетката и денем, противно на разпространеното мнение, че затворени в клетка, папагалите забравят наученото, и го изваждаха само в прохладата в четири следобед за уроците му с доктор Урбино на терасата към двора. Никой не забеляза навреме, че крилата му прекалено са пораснали, и тъкмо се канеха сутринта да ги подрежат, когато той се изскубна и кацна в короната на мангото.

Вече три часа се мъчеха безуспешно да го заловят. Слугините, подпомогнати от съседските, бяха опитали всякакъв вид хитрини, за да го накарат да слезе, но той упорито стоеше на мястото си, заливаше се от смях и крещеше колкото му глас държи: „Да живее либералната партия, да живее либералната партия, по дяволите“, дързък възглас, който бе струвал живота на не един развеселен пияница. Доктор Урбино едва го различи сред клоните и опита на испански и френски, та дори на латински да го убеди да слезе, а папагалът му отговаряше на същите езици, със същия патос и същата интонация, но не помръдваше от клона. Уверил се, че няма да успее с добро, доктор Урбино заповяда да извикат на помощ пожарникарите, които бяха най-новото му обществено увлечение.

Доскоро пожарите бяха погасявани от доброволци със зидарски стълби и ведра вода, донасяни кой откъдето може, но суматохата при този способ беше толкова голяма, че понякога нанасяше повече вреди от огъня. Обаче от миналата година насам, благодарение на волни пожертвования, събрани по инициатива на Дружеството за социални подобрения, чийто почетен председател бе доктор Хувенал Урбино, вече имаше отряд професионални пожарникари и камион-цистерна със сирена, камбана и два маркуча под налягане. Бяха на мода до такава степен, че щом камбаните на църквата забиеха на тревога, в училищата прекъсваха часовете, та децата да гледат как пожарникарите се борят с огъня. В началото се занимаваха само с това. Но доктор Урбино разказа на общинските власти как в Хамбург видял пожарникари да връщат към живота дете, което намерили замръзнало в едно мазе след тридневен снеговалеж. Видял също така на една тясна уличка в Неапол как свалят ковчег с мъртвец от балкона на десетия етаж, защото стълбите на зданието били толкова извити, че семейството не можело да го изкара на улицата. По този начин тукашните пожарникари научиха да оказват и други спешни услуги, като да разбиват ключалки или да убиват отровни змии, а Медицинският факултет организира за тях специален курс за оказване на първа помощ при по-леки произшествия. Така че не беше нелепо да помолят пожарникарите да свалят от дървото един прославен папагал с повече достойнства и от рицар. Доктор Урбино рече: „Кажете им, че от мое име.“ И отиде в спалнята да се преоблече за галаобяда. Истината бе, че в този момент, както беше зашеметен от писмото на Херемия де Сент Амур, съдбата на папагала не го вълнуваше много.

Фермина Даса бе облякла копринена рокля шемизет, широка и права, с ниска талия, бе сложила огърлица от истински перли в шест дълги наниза и атлазени обувки с висок ток, които носеше само в много тържествени случаи, защото годините й вече не позволяваха толкова да ги надлъгва. Този моден тоалет не изглеждаше подходящ за една достолепна баба, но стоеше много добре на тялото й с дълги кости, все още стройно и изправено, на гъвкавите й ръце без нито една старческа луничка, на стоманеносинкавата й коса, подстригана на венец на височината на бузите. От сватбената й снимка се бяха запазили единствено очите като прозрачни бадеми и вродената й достолепност, но това, което й отнемаше възрастта, тя наваксваше с характера, та дори й оставаше в повече чрез грижите за себе си. Чувствуваше се добре, далеч бяха останали вековете на железните корсети, на пристегнатите талии, на задниците, изкуствено повдигнати с подплънки. Освободени, телата дишаха на воля и се показваха такива, каквито са. Дори на седемдесет и две години.

Доктор Урбино я завари седнала пред тоалетката, под бавните перки на електрическия вентилатор, да си наглася шапката камбана, украсена с филцови теменужки. Спалнята беше широка и светла, с английско легло, покрито с розова мрежа против комари, и два прозореца, отворени към дърветата в двора, откъдето нахлуваше писъкът на щурците, възбудени от предзнаменования за дъжд. Още с връщането от сватбеното пътешествие Фермина Даса започна да подбира облеклото на мъжа си в зависимост от времето и случая и да го подрежда на един стол от предната вечер, за да го намери готово, като излезе от банята. Не си спомняше откога бе започнала да му помага да се облича, а накрая изцяло да го облича и съзнаваше, че в началото го беше правила от любов, но от пет години насам трябваше да го прави така или иначе, защото той не можеше сам да се облече. Наскоро бяха отпразнували златната си сватба и не знаеха какво е да живеят един без друг нито за миг или да не мислят един за друг и то им се струваше все по-невъзможно с напредването на старостта. Нито той, нито тя можеха да кажат дали взаимната им грижовност се дължи на любовта или на удобството, а и никога не бяха се запитвали за това с ръка на сърцето, защото и двамата открай време предпочитаха да не знаят отговора. Тя малко по малко бе откривала неувереността в крачките на мъжа си, промените в настроението му, пукнатините в паметта му, скорошния му навик да хлипа насън, но не ги възприе като безспорни признаци на окончателната ръжда, а като щастливо завръщане към детството. Затова не се отнасяше с него като с труден старец, а като с възрастно дете и тази измама беше като провидение за двамата, защото ги спасяваше от съжалението.

Съвсем различен би бил животът за двамата, ако навреме бяха узнали, че по-лесно се избягват големите брачни катастрофи, отколкото дребните неприятности на ежедневието. Но и двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо. В продължение на години Фермина Даса бе понасяла с раздразнение жизнерадостното разсъмване на мъжа си. Тя се вкопчваше в последните нишки на съня, за да не се изправи пред неизбежността на една нова сутрин, изпълнена със злокобни предзнаменования, докато той се събуждаше с невинността на новородено: всеки нов ден беше за него още един спечелен ден. Чуваше го да се събужда с петлите и първият му знак за живот беше едно съвсем безпричинно кашляне, което сякаш имаше за цел да я разбуди. Чуваше го да мърмори, само за да я обезпокои, докато търсеше опипом чехлите си, които трябваше да са до леглото. Чуваше го как се запътва към банята, залитайки в тъмното. След един час, който той прекарваше в кабинета си, а тя отново заспиваше, го чуваше как се връща да се облече, все още без да пали светлината. Веднъж в една салонна игра го попитаха как би определил сам себе си и бе отвърнал: „Аз съм човек, който се облича на тъмно.“ Тя го чуваше и знаеше, че той може да избегне всеки от тези шумове, но го прави нарочно и нарочно се преструва, тъй както тя беше будна, а се преструваше, че спи. Мотивите му бяха оправдани: той най-много се нуждаеше от нея — жива и съобразителна — именно в тези неспокойни мигове.

Никой не умееше да спи така изящно като нея: сякаш изобразяваше движение от танц, вдигнала ръка на челото, но и нямаше по-свиреп човек от нея, когато прекъснеха усещането й, че спи, макар вече да не спеше. Доктор Урбино знаеше, че тя следи и най-малкия негов шум и дори може да му е благодарна, че има кого да обвинява за такова ранно събуждане в пет сутринта. Това до такава степен беше вярно, че в редките случаи, когато той трябваше да опипва, понеже не намираше чехлите си на обичайното място, тя изведнъж се обаждаше с глас като от просъница: „Снощи ги остави в банята.“ И веднага, с разбуден от гняв глас, негодуваше:

— Най-голямото нещастие в тази къща е, че не може да се спи.

После се обръщаше в леглото, запалваше светлината без никаква пощада към себе си, доволна от първата си победа за деня. Всъщност то беше игра и на двамата, митична и извратена, но тъкмо затова укрепваща: едно от многото опасни удоволствия на опитомената любов. Но точно заради една от тези простички игри тридесетте години съвместен живот за малко да свършат, защото един прекрасен ден в банята нямаше сапун.

Започна се обичайно, както всяка сутрин. Доктор Хувенал Урбино се бе върнал в спалнята — тогава той още се къпеше без чужда помощ — и започна да се облича, без да пали светлината. Тя, както винаги в този час, се намираше в своето топло ембрионално състояние, дишаше незабележимо, със затворени очи и с ръка, вдигната на челото като в свещен танц. Полуспеше, и той го знаеше. След дълго шумолене на колосан лен в тъмнината доктор Урбино заговори на себе си:

— Вече цяла седмица се къпя без сапун — каза.

Тогава тя се разбуди напълно, сети се и се изпълни с ярост срещу целия свят, защото наистина бе забравила да сложи сапун в банята. Преди три дена бе забелязала, че няма, но вече беше под душа и реши да сложи след това, но забрави до другия ден. На третия ден стана същото. И всъщност не беше минала цяла седмица, както той твърдеше, за да утежни вината й, но все пак три непростими дни, и яростта, че я бяха хванали в грешка, я изкара извън кожата. Както винаги, тя се защити чрез нападение.

— Ами аз пък се къпах всичките тези дни и сапун винаги имаше — изкрещя тя, извън себе си.

Въпреки че той прекалено добре познаваше методите й на война, този път не можа да ги понесе. Намери някакъв служебен претекст и отиде да живее във вътрешното отделение на Болницата на милосърдието и се появяваше вкъщи само следобеда, за да се преоблече преди посещенията по домовете. Усетеше ли го да идва, тя отиваше в кухнята и се правеше, че върши нещо, докато не чуеше по улицата тропота на конете с файтона. През следващите три месеца, всеки път щом се опитваха да изяснят недоразумението, те само го изостряха още повече. Той не се съгласяваше да се върне вкъщи, докато тя не признае, че сапун в банята не е имало, а тя не се съгласяваше да го приеме, докато той не признае, че нарочно е лъгал, за да я тормози.

Инцидентът, разбира се, им даде възможност да си припомнят и много други дребни спорове от толкова други безпокойни утрини. Едно озлобление предизвикваше друго, отваряха стари белези и ги превръщаха в нови рани, докато се сепнаха от съкрушителното разкритие, че през дългите години на съпружеска борба бяха отглеждали единствено ненавист. Накрая той предложи да се изповядат заедно, ако трябва и пред господин архиепископа, и нека сам бог реши като последен арбитър дали е имало сапун, или не в сапуниерата на банята. Тогава тя, която винаги имаше здрави нерви, този път ги изпусна с един исторически вик:

— По дяволите господин архиепископа!

Ругатнята разтърси града из основи, породи приказки, които не беше лесно да се опровергаят, и бе включена в народния говор като припев от сарсуела[6]: „По дяволите господин архиепископа!“ Осъзнала, че е минала границата, тя изпревари очакваната реакция на съпруга си и го заплаши, че ще се пренесе сама в старата къща на баща си, все още нейна, въпреки че я даваха под наем за канцеларии. Не беше преструвка: тя наистина искаше да си отиде, без да я интересува публичният скандал, и мъжът й навреме го разбра. Той нямаше смелост да се опълчи срещу предразсъдъците си: отстъпи. Не в смисъл да признае, че е имало сапун в банята, защото би било извращение на истината, а да продължи да живее в същата къща, но в отделна стая и без дума да си продумват. Така се и хранеха, като заобикаляха положението умело и си предаваха съобщения по децата от единия до другия край на масата, без те да усетят, че родителите им не си говорят.

Тъй като кабинетът нямаше баня, споразумението разреши и конфликта с утринните шумове, защото той влизаше да се къпе, след като подготви лекциите си, и действително внимаваше да не събуди съпругата си. Много пъти се сблъскваха пред банята и се редуваха да си измият зъбите преди лягане. Бяха изминали четири месеца. Веднъж той се излегна на брачното легло да почете, докато тя излезе от банята, както често се бе случвало, и заспа. Тя си легна до него доста нехайно, за да го събуди и го накара да си отиде. Той се поразбуди наистина, но вместо да стане, загаси нощната лампа и се намести по-удобно на възглавницата си. Тя го разтърси за рамото, за да му напомни, че трябва да си отиде в кабинета, но той се чувствуваше така добре отново в пухеното легло на дедите си, че предпочете да се признае за победен.

— Нека да остана — каза той. — Да, имаше сапун.

Когато си спомняха този епизод, вече в подножието на старостта, нито той, нито тя можеха да повярват в смайващата истина, че това е било най-сериозният раздор в половинвековния им съпружески живот и единственото нещо, което бе вдъхнало и у двамата желание да се спогодят и да заживеят по нов начин. Дори вече остарели и укротени, те избягваха да извикват този спомен, защото едва зарасналите рани отново почваха да кървят, сякаш бяха от вчера.

Той беше първият мъж, когото Фермина Даса чу да уринира. Чу го през сватбената нощ, в каютата на кораба за Франция, докато лежеше просната от морската болест, и звукът от конския му гейзер й се стори толкова мощен и внушителен, че засили ужаса й пред бедата, която очакваше със страх. Този спомен се връщаше в паметта й по-често, откакто гейзерът започна да спада с годините, защото все повече я дразнеше намокреният ръб на клозетната чиния, след като той я ползуваше. Доктор Урбино се мъчеше да я убеди с доводи, лесноразбираеми за човек, който искаше да ги чуе, че този инцидент се повтаря ежедневно не поради невнимание от негова страна, както тя твърдеше, а по органически причини: гейзерът му като млад така безпогрешно улучваше всякаква цел, че в колежа бе печелил състезания по точност за напълване на бутилка, обаче от дългогодишната употреба не само взе да запада, но почна да дава отклонения и разклонения, докато накрая се превърна в прихватничав, невъзможен за управляване извор, въпреки всичките му усилия да го заякчи. Казваше й: „Клозетната чиния трябва да е измислена от някой, дето нищо не разбира от мъже.“ Поддържаше домашния мир с ежедневно покорство, което обаче не стигаше до унижение: забърсваше с тоалетна хартия чинията след ползуване. Тя знаеше, но не казваше нищо, докато не станеха прекалено явни амонячните изпарения в банята и тогава заявяваше с тон, сякаш разобличаваше престъпление: „Тук вони на зайчарник.“ В навечерието на старостта самите затруднения на тялото подсказаха на доктор Урбино окончателното разрешение: уринираше седнал, като нея, при което клозетната чиния оставаше чиста, а той — невинен.

По това време той вече не можеше да разчита на себе си и едно подхлъзване в банята, което за малко не се оказа фатално, го накара да внимава с душа. Понеже къщата беше модерна, в нея нямаше цинкова вана с лъвски лапи, каквато обикновено се използуваше в големите къщи на стария град. Той сам бе наредил да я махнат по хигиенични съображения: ваната беше една от многото свинщини на европейците, които се къпеха само в последния петък от месеца и при това го правеха в бульон от мръсотията, която искаха да свалят от тялото си. Затова поръчаха едно много огромно корито от масивно гуаяко[7], където Фермина Даса къпеше съпруга си, сякаш е новородено. Банята продължаваше повече от час в специално приготвена вода, в която бяха варили листа от слез и портокалови кори и която оказваше над него толкова успокояващо въздействие, че понякога заспиваше в ароматизираната отвара. След като го изкъпеше, Фермина Даса му помагаше да се облече, наръсваше го с пудра между краката, намазваше с какаово масло охлузените места, слагаше му долните гащи с такава любов, сякаш бяха пелени, и така го обличаше дреха след дреха, от чорапите до възела на вратовръзката с иглата от топаз. Съпружеските утрини се успокоиха, защото той подхвана детинщините, от които го бяха лишили децата им. Тя от своя страна най-сетне влезе в унисон със семейната програма, защото и за нея годините минаваха: спеше все по-малко и преди да навърши седемдесетте, вече се будеше преди съпруга си.

В неделята на Петдесетница, когато вдигна завивката, за да види трупа на Херемия де Сент Амур, доктор Урбино прозря нещо, което досега му бе убягвало и в най-просветлените странствувания на лекар и вярващ. Сякаш след толкова години на фамилиарност със смъртта, след като толкова много се бе борил с нея и бе я опипвал от лице и от опаки, сега за първи път той се бе осмелил да я погледне в лицето, а и тя също го гледаше. Не беше страхът от смъртта. Не: страхът се беше загнездил в него от много години, съжителствуваше с него, беше сянка върху неговата сянка, откакто една нощ се събуди потиснат от лош сън и осъзна, че смъртта е не само една постоянна вероятност, както винаги го бе чувствувал, но и една непосредствена реалност. А това, което видя в онзи ден, бе физическото присъствие на нещо, което дотогава беше неминуемо само в рамките на въображението. Той се зарадва, че инструмент на провидението за това смайващо прозрение бе станал Херемия де Сент Амур, когото той винаги бе имал за светец, непознаващ собствената си светост. Но когато писмото разкри истинската му същност, зловещото му минало, невъобразимата му способност за измама, докторът усети, че в живота му се бе случило нещо окончателно и безвъзвратно.

Фермина Даса обаче не се остави да я зарази мрачното му настроение. Той естествено се помъчи да й го предаде, докато тя му помагаше да пъхне крака в панталоните и закопчаваше многобройните копчета на ризата му. Но не успя, защото Фермина Даса не се впечатляваше лесно, а още по-малко от смъртта на човек, когото не обичаше. Знаеше само, че Херемия де Сент Амур беше инвалид с патерици, когото никога не бе виждала, че бе избягал от разстрел по време на един от многобройните бунтове на някой антилски остров, че бе станал фотограф на деца по необходимост, но беше най-търсеният в областта, и че бе спечелил шахматна партия срещу някой си, когото тя помнеше като Торемолинос, а в действителност се казваше Капабланка.

— А се оказа не друго, ами беглец от Кайена, осъден на доживотен затвор заради жестоко престъпление — каза доктор Урбино. — Представяш ли си, дори е ял човешко месо.

Даде й писмото, чиито тайни смяташе да отнесе в гроба, но тя прибра сгънатите листове в скрина, без да ги прочете, и заключи чекмеджето. Бе свикнала с бездънната възможност на съпруга си да се учудва, с крайните му преценки, които с годините ставаха все по-строги, с тесногръдия му светоглед, който не съответствуваше на образа му в обществото. Но този път той бе преминал собствените си граници. Тя предполагаше, че мъжът й ценеше Херемия де Сент Амур не за миналото му, а за това, което бе станал, след като беше пристигнал тук изгнаник, само с раница на гръб, и не разбираше защо така силно го бе поразило закъснялото разкритие на неговата самоличност. Не разбираше защо той намира за отвратително, че е имал тайно жена, след като това беше атавистичен навик на мъжете от неговия тип, та дори и на него в един неприятен момент, а освен това й се струваше поразително доказателство за любов фактът, че тя му е помогнала да изпълни решението си да умре. Каза: „Ако и ти решиш да го направиш по такива сериозни причини като неговите, мой дълг ще бъде да постъпя като нея.“ Доктор Урбино се озова за пореден път на кръстопътя на неразбирането, което половин век го бе довеждало до отчаяние.

— Не, не е това — каза той. — Възмущава ме не какъв е бил и какво е правил, а заблудата, в която ни държа толкова години.

Очите му започнаха да се замрежват от лесни сълзи, но тя се направи, че не ги забелязва.

— Добре е сторил — отвърна тя. — Ако беше казал истината, нито ти, нито оная бедна жена, никой в града не би го обичал, както го обичаха.

Тя закачи часовника с ланеца в петлицата на жилетката. Оправи възела на вратовръзката му и сложи иглата с топаз. После попи сълзите му и изсуши мократа му брада с кърпичка, напръскана с цветна вода, и му я сложи в горното джобче с разтворени краища като магнолия. Единадесетте удара на часовника с махалото отекнаха в басейна на двора.

— Побързай — каза тя, като го поведе под ръка. — Ще закъснеем.

Аминта Дечампс, съпругата на доктор Ласидес Оливеля, и седемте им дъщери най-старателно бяха предвидили всичко, щото обядът в чест на юбилея да бъде светското събитие на годината. Семейната резиденция в самия исторически център беше някогашната монетарница, преустроена от един флорентински архитект, минал оттук като пагубен вятър на обновлението и превърнал във венециански базилики поне четири светини от XVII век. Къщата имаше шест спални и два салона за хранене и за приеми, широки и добре проветриви, но не стигаха за гостите от града, а само за най-отбраните, които пристигаха от другаде. Вътрешният двор приличаше на манастирска градина, с каменен фонтан, пеещ в средата, и зелени площи с хелиотропични растения, които изпълваха с аромат къщата привечер, но пространството под арките не беше достатъчно за многобройните именити личности. Така че решиха да дадат обяда в семейната вила извън града — на десет минути с автомобил по главния път, — която имаше двор няколко декара, огромни лаврови дървета от Индия и местни водни лилии в една река с тихи води. Мъжете от хана на дон Санчо, ръководени от госпожа Оливеля, поставиха навеси от цветни платнища на местата, където нямаше сянка, и подредиха под лавровите дървета правоъгълник от масички за сто двадесет и два прибора, с ленени салфетки за всички и свежи утринни рози за почетната маса. Издигнаха също така подиум за духовия оркестър, който щеше да изпълни кратка програма от национални танци и валсове, и за един струнен квартет от Училището за изящни изкуства — сюрприз на госпожа Оливеля за дълбокоуважаемия учител на съпруга й, който щеше да заема почетното място на обяда. Въпреки че годишнината от дипломирането му не беше точно на тази дата, избраха неделята на Петдесетница, за да подсилят значимостта на празника.

Подготовката бе започнала отпреди три месеца от страх да не би по липса на време да пропуснат нещо изключително важно. Поръчаха да докарат живи кокошки от Сиенага де Оро, известни по цялото крайбрежие не само с едрината и вкуса си, но и защото в колониалните времена кълвели от наносни почви и в гушите им намирали зрънца чисто злато. Лично госпожа Оливеля, придружена от няколко дъщери и слугини, се качваше на борда на луксозните презокеански кораби, за да избере най-доброто отвсякъде в знак на почит към заслугите на съпруга си. Тя бе предвидила всичко, с изключение на това, че тържеството бе в една юнска неделя в година на закъснели дъждове. Даде си сметка за този риск сутринта на същия ден, когато тръгна за литургията, уплаши се от влажността на въздуха и видя, че небето е облачно, прихлупено и не се съзира хоризонтът на морето. Въпреки тези злокобни признаци директорът на обсерваторията, с когото се срещна на литургията, й напомни, че в цялата изпълнена с превратности история на града, даже и през най-жестоките зими, никога не е валяло на Петдесетница. И все пак точно в дванадесет, когато мнозина от поканените пиеха аперитива на открито, трясъкът на една самотна гръмотевица накара земята да потрепери, вятърът откъм разбушуваното море преобърна масите и понесе платнищата из въздуха, а небето рухна в унищожителен порой.

Доктор Урбино едва успя да пристигне през хаоса на бурята заедно с последните гости, които застигна по пътя; понечи като тях да отиде от колата до дома, подскачайки от камък на камък през наводнения двор, но накрая прие унижението да го пренесат на ръце хората на дон Санчо под покривало от жълто платнище. Разделените маси бяха отново подредени криво-ляво вътре в къщата, та дори и в спалните, а гостите не правеха никакви усилия да прикриват настроението си на корабокрушенци. Беше горещо като в котелното на кораб, защото трябваше да затворят прозорците, за да не влиза дъждът, тласкан косо от вятъра. На двора пред всяко място на масите имаше картичка с името на госта и беше предвидена една страна за мъжете и друга за жените, какъвто беше обичаят. Но вътре в къщата картичките с имената се объркаха и всеки седна където свари, смесени по принуда, с което поне веднъж бяха надделени нашите обществени предразсъдъци. Посред този погром Аминта де Оливеля се намираше сякаш едновременно навсякъде, с мокра коса и с опръскана от кал разкошна рокля, но за да не позволи на бедствието да тържествува, понасяше нещастието с непобедима усмивка, която бе научила от своя съпруг. С помощта на дъщерите, калени в същата ковачница, тя успя да опази местата на почетната маса за доктор Хувенал Урбино в центъра и за архиепископ Обдулио-и-Рей от дясната му страна. Фермина Даса седна до съпруга си както обикновено от страх той да не заспи по време на обяда или да не разлее супа по ревера си. Насреща им зае място доктор Ласидес Оливеля, петдесетгодишен, малко женствен и много добре запазен мъж, чийто веселяшки дух нямаше нищо общо с точните му диагнози. Нататък масата се запълни с провинциални и градски официални лица, както и царицата на красотата от миналата година, която губернаторът доведе под ръка и я постави да седне до себе си. Въпреки че нямаше обичай в поканите да се изисква специално облекло, а още по-малко на обяд във вила, жените бяха във вечерни тоалети с накити от скъпоценни камъни и повечето мъже бяха облечени в тъмни костюми с черни вратовръзки, а някои със сукнени сюртуци. Само много светските личности, между които и доктор Урбино, бяха в ежедневно облекло. Пред всяко място имаше лист с менюто, отпечатано на френски и с позлатени винетки.

Госпожа Оливеля, уплашена и от другата беда — горещината, обиколи къщата с предложение мъжете да си свалят саката, докато обядват, но никой не се осмели да даде пример. Архиепископът обърна внимание на доктор Урбино, че този обяд е в известна степен исторически: тук за първи път бяха събрани на една маса — зараснали вече раните и разсеяни враждите — двете страни на гражданските войни, обезкървявали страната от независимостта насам. Тази мисъл съвпадаше с ентусиазма на либералите, преди всичко на по-младите, които бяха успели да изберат президент от своята партия след четиридесет и пет годишна хегемония на консерваторите. Доктор Урбино не беше съгласен: един президент от либералите за него беше досущ като президент консерватор, само че по-зле облечен. Но той не искаше да противоречи на архиепископа. Обаче с удоволствие би му посочил, че никой не е поканен на този обяд заради това, което мисли, а заради заслугите на произхода си, а той винаги бе стоял над превратностите на политиката и ужасите на войната. Погледнато по този начин, тук наистина никой не липсваше.

Пороят секна изведнъж, както бе започнал, и слънцето веднага пламна в безоблачното небе, но бурята бе толкова силна, че бе изтръгнала из корен някои дървета и прелялото езеро бе превърнало двора в блато. Най-голямо бе опустошението в кухнята. В задната част на двора бяха стъкмили от тухли няколко огнища и готвачите едва успяха да скрият котлите от дъжда. Загубиха известно време, за да изгребат спешно наводнената кухня и да импровизират нови огнища в задната покрита галерия. Но в един часа вече се бяха справили с бедственото положение и липсваше само десертът, поръчан на монахините от „Санта Клара“, обещали да им го проводят преди единадесет. Опасяваха се да не би потокът край главния път да е прелял от коритото, както бе ставало и в по-меки зими, и в такъв случай можеха да се надяват на десерта най-рано след два часа. Щом дъждът спря, разтвориха прозорците и в къщата нахлу свеж въздух, пречистен от бурята. После наредиха оркестърът да изпълни предвидените валсове на покритата тераса, но това само повече засили напрежението, защото медните инструменти така отекваха вътре в къщата, че разговарящите трябваше да се надвикват. Аминта Оливеля се умори да изчаква и усмихвайки се почти през сълзи, нареди да сервират обяда.

Групата от Училището за изящни изкуства започна своя концерт сред учтива тишина, която продължи само до първите тактове на „Ловът“ от Моцарт. Въпреки че гласовете все повече се извисяваха и преплитаха, а му пречеха и негрите на дон Санчо, които едва се провираха между масите с димящите блюда, доктор Урбино успя да изслуша музиката до края на програмата. Способността му да се съсредоточава отслабваше с всяка изминала година до такава степен, че трябваше да си записва всеки ход в шахмата, за да знае докъде е стигнал. Но все още можеше да води сериозен разговор, без същевременно да губи нишката на слушания концерт, но и без да стига до невероятните крайности на един германски диригент на оркестър, голям негов приятел от времената му в Австрия, който четеше партитурата на „Дон Жуан“, докато слушаше „Танхойзер“.

Втората пиеса от концерта — „Смъртта и девойката“ от Шуберт, според него оркестърът изпълни с повърхностен драматизъм. Докато правеше върховни усилия да я слуша през новопоявилия се шум — тракането на приборите по чиниите, — той гледаше втренчено един момък с поруменяло лице, който му кимна за поздрав. Несъмнено го беше виждал някъде, но не помнеше къде. Това му се случваше доста често, предимно с имената на хората, дори и на познатите, или с някоя мелодия от минали времена, и го хвърляше в такива страшни терзания, че една нощ едва не предпочете да умре, отколкото да ги търпи до съмнало. И сега щеше да стигне до същото състояние, но милостив проблясък озари паметта му: младежът беше негов ученик от миналата година. Учуди се, че го вижда тук, в царството на избраниците, но доктор Оливеля му припомни, че това е синът на министъра на хигиената, дошъл тук да подготви дисертация по съдебна медицина. Доктор Урбино му махна зарадвано с ръка за поздрав и младият лекар стана прав и му отвърна с поклон. Но нито в този миг, нито когато и да било докторът си спомни, че това беше стажантът, с когото сутринта се бяха видели в дома на Херемия де Сент Амур.

Ободрен от още една победа над старостта, той се унесе в бистрия, въздушен лиризъм на последната пиеса от програмата, която не можа да разпознае. По-късно младият челист от състава, току-що завърнал се от Франция, му каза, че е било квартетът за струнен оркестър от Габриел Форе, на когото доктор Урбино дори не беше чувал името, въпреки че винаги следеше новостите в Европа. Вечно нащрек до него и особено като го видеше да се вглъбява в себе си пред хора, Фермина Даса престана да се храни и сложи земната си ръка върху неговата. Каза му: „Не мисли повече за това.“ Доктор Урбино й се усмихна от другия бряг на захласа и чак тогава се сети за това, от което тя се опасяваше. Спомни си за Херемия де Сент Амур, изложен сега в ковчега, с фалшивата си униформа на воин и оръдията на труда му вместо ордени, под обвинителния поглед на децата от снимките. Обърна се към архиепископа, за да му съобщи за самоубийството, но той вече знаеше. Много се говорило за това след тържествената литургия и дори полковник Херонимо Арготе го помолил от името на бежанците от Карибието да бъде погребан на осветена земя, в гробището. Архиепископът каза: „Самата молба ми се стори липса на уважение.“ После с по-мек тон запита дали е известна причината за самоубийството. Доктор Урбино му отвърна с една точна дума, която реши, че е измислил в този момент: геронтофобия[8]. Доктор Оливеля, зает със съседите си по маса, ги остави за миг и се намеси в разговора на учителя си. Каза: „Жалко е, че все още се среща самоубийство, което да не е от любов.“ Доктор Урбино не се изненада да чуе собствените си мисли от устата на любимия си ученик.

— И нещо по-лошо — каза той, — било е с цианов аурит.

Докато го казваше, усети, че състраданието отново взима връх над горчивината от писмото, но благодари за това не на жена си, а на някакво чудо на музиката. Заговори на архиепископа за непосветения светец, когото бе опознал в бавните свечерявания над шахмата, говори как бе посветил изкуството си на щастието на децата, за рядката му начетеност по всички въпроси, за спартанските му навици и сам се учуди на душевната чистота, с която успя да го отдели тъй бързо и изцяло от миналото му. Говори после с кмета, че е добре да се закупи архивът от фотографски плаки, за да се съхранят образите на едно поколение, което едва ли повече щеше да бъде щастливо, както на тези портрети, и в чиито ръце е бъдещето на града. Архиепископът бе възмутен, че този толкова деен и образован католик се осмелява да мисли за светост при един самоубиец, но беше съгласен да се направи архив на негативите. Кметът се заинтересува от кого трябва да се купят. Доктор Урбино усети жарта на тайната да изгаря езика му, но изтърпя, без да издаде нелегалната наследница на архивите. Каза: „Аз ще се заема с това.“ И се почувствува оневинен от собствената си вярност към жената, която преди пет часа бе отхвърлил. Фермина Даса забеляза това и го накара тихичко да обещае, че ще отиде на погребението. Разбира се, че щял да отиде, каза той облекчено, нямало място за съмнения.

Речите бяха кратки и ясни. Духовият оркестър подхвана народна музика, непредвидена в програмата, и гостите се разхождаха по терасите, докато чакаха хората на дон Санчо да отводнят двора, та ако някой пожелае, да може да потанцува. В салона останаха само гостите на почетната маса, приветствувайки дон Урбино, задето при последния тост бе изпил наведнъж половин чашка бренди. Никой не помнеше да е правил това дотогава, най-много една чаша изтънчено вино към някое много специално ястие, обаче в този ден душата му си бе поискала и слабостта му бе добре възнаградена: сега отново, след толкова много години, той имаше желание да пее. И явно щеше да го стори по настояване на младия челист, който предложи да му акомпанира, ако не беше се появил един автомобил от новите, който внезапно прекоси плочника на двора, опръска с кал музикантите, разкряка патиците в курника с патешкия си клаксон и спря пред портала на къщата. Доктор Марко Аурелио Урбино Даса и съпругата му слязоха от автомобила, заливащи се от смях, понесли в ръце табли, покрити с дантела. Други такива табли се намираха по седалките и дори на пода до шофьора. Това беше закъснелият десерт. Когато стихнаха сърдечните аплодисменти и шеги, доктор Урбино Даса обясни сериозно, че монахините го помолили още преди бурята да докара десерта, но той се върнал от главния път, защото някой му казал, че къщата на родителите му гори. Доктор Хувенал Урбино наистина се уплаши, преди да изслуша докрай разказа на сина си. Но жена му своевременно му напомни, че сам той бе наредил да извикат пожарникарите, за да хванат папагала. Аминта Оливеля, грейнала от радост, реши да сервира десерта на терасите, макар и след кафето. Но доктор Хувенал Урбино и жена му си тръгнаха, без да го опитат, защото едва оставаше време за свещения следобеден сън на доктора преди погребението.

И той подремна, но кратко и зле, защото, като се върна вкъщи, установи, че пожарникарите са нанесли повече щети и от огън. В старанието си да подплашат папагала те бяха изпотрошили клоните на едно дърво с маркуча под налягане, а една зле насочена струя бе нахлула през прозорците на главната спалня и бе нанесла непоправими вреди на мебелите и на портретите на незнайни прадеди, окачени по стените. Съседите дотичали, щом чули камбанката на пожарната кола, като мислели, че има пожар, и ако нямаше още по-големи вреди, то бе, защото в неделя училищата са затворени. Когато разбрали, че няма да стигнат папагала дори и с наставените стълби, пожарникарите взели да секат клоните на дървото с мачете и щели да го осакатят до дънер, ако доктор Урбино Даса не бе пристигнал тъй навреме. Казали, че ще дойдат пак след пет часа, ако им разрешат да го окастрят съвсем, и пътьом оплескали в кал вътрешната тераса и салона и раздрали един персийски килим, любимия на Фермина Даса. Разрушенията се оказаха на всичко отгоре напразни, защото според общото мнение папагалът се бе възползувал от суматохата, за да забегне из съседските дворове. Доктор Урбино взе да го търси из храсталаците, но не получи отговор на никакъв език, нито на подсвиркване и песни, накрая го сметна за изгубен и се прибра да поспи почти в три часа. Преди това си позволи краткотрайната наслада от уханието на потайна градина, което имаше урината му, пречистена от топлите аспержи.

Събуди го тъгата. Не тази, която бе изпитал сутринта пред трупа на приятеля си, а невидимата мъгла, която изпълваше душата му подир следобедния сън и която той възприемаше като божествено вещание, че изживява последните си привечери. До петдесетте си години той не бе усещал размера, тежестта и състоянието на вътрешните си органи. Малко по малко, докато лежеше със затворени очи подир следобедната дрямка, той започна да ги усеща в себе си един по един, усещаше дори формата на безсънното си сърце, на загадъчния черен дроб, на херметичния панкреас и откриваше, че и най-старите хора бяха по-млади от него и че всъщност той е единственият останал жив от легендарните групови портрети на своето поколение. Когато установи, че почва да забравя, прибягна към една мярка, която бе научил от един свой учител в Медицинския факултет: „Който няма памет, да си направи от хартия.“ Но и това беше само краткотрайна илюзия, защото стигна до крайността да забравя какво пише в напомнителните бележки, които пъхаше по джобовете си; обикаляше къщата да търси очилата си, които му бяха на носа, превърташе още веднъж ключа, след като вече бе заключил вратата, и губеше нишката на четивото, защото забравяше сюжетната линия или връзката между героите. Но най-много се безпокоеше, че не може да има вяра на собствения си разум: малко по малко, като в непредотвратимо корабокрушение, усещаше, че губи чувство за справедливост.

Само от опит, без да се опира на научна основа, доктор Урбино знаеше, че смъртоносните болести имат своя собствена миризма, но никоя не е така специфична, както миризмата на старостта. Усещаше я от труповете, отворени на масата за аутопсия, разпознаваше я дори у пациенти, които отлично прикриваха възрастта си, откриваше я и в потта на собствените си дрехи, и в беззащитното дишане на спящата си съпруга. Ако не беше дълбоко в същността си един старомоден християнин, навярно би се съгласил с Херемия де Сент Амур, че старостта е неприлично състояние, което трябва навреме да се прекратява. Единствената утеха дори за човек като него, който е бил добър мъж в леглото, беше бавното и милостиво угасване на еротичния апетит: сексуалният покой. На осемдесет и една години разумът му беше достатъчно ясен, за да разбира, че е завързан за този свят с крехки нишки, които можеха да се скъсат безболезнено, просто при промяна на положението по време на сън, и правеше всичко възможно да ги поддържа здрави единствено от страх да не би да не срещне бога в мрака на смъртта.

Фермина Даса се бе погрижила да възстанови опустошената от пожарникарите спалня и малко преди четири часа нареди да занесат на съпруга й всекидневната чаша лимонада с натрошен лед и му напомни, че трябва да се облича за погребението. Този следобед доктор Урбино имаше две книги за четене: „Човекът — неизвестна величина“ от Алексис Карел[9] и „Сан Микеле“ от Аксел Мунте[10]. Втората книга още стоеше неразтворена и той помоли готвачката Дигна Пардо да му донесе мраморния нож за разрязване на хартия, който бе забравил в спалнята. Но когато му го донесоха, той вече четеше „Човекът — неизвестна величина“ от страницата, отбелязана с плика на едно писмо: оставаше му съвсем малко до края. Четеше бавно, отваряйки си път посред лъкатушенето на една болка в главата, която той придаде на половината чашка бренди от последния тост. От време на време прекъсваше четенето, за да отпие глътка лимонада или да посмуче парченце лед. Беше си сложил чорапите и ризата, на без подвижната яка, а тирантите на зелени райета висяха на кръста му, и самата мисъл, че трябва да се преоблича за погребението, го дразнеше. Скоро престана да чете, постави книгата върху другата и взе да се люлее бавно в плетеното кресло люлка, съзерцавайки угнетено банановите дръвчета в разкаляния двор, окастреното манго, летящите след дъжда мравки, ефимерния блясък на още един следобед, който завинаги си отиваше. Съвсем беше забравил, че някога е имал папагал от Парамарибо, който обичаше като човешко същество, когато внезапно го чу: „Кралско папагалче!“ Чу го съвсем близо, почти до себе си, и в същия миг го видя на най-ниския клон на мангото.

— Безсрамник! — извика му той.

Папагалът отвърна с абсолютно същия глас:

— По-голям безсрамник си ти, докторе!

Докторът продължи да говори с него, без да го изпуска от поглед, докато обуваше обувките си съвсем внимателно, за да не го подплаши, пъхна ръце в тирантите и заслиза към още калния двор, опипвайки с бастуна, за да не се подхлъзне по трите стъпала на терасата. Папагалът не помръдваше от мястото си. Беше толкова ниско, че докторът му подаде бастуна да кацне на сребърната дръжка, както беше свикнал, но папагалът го отбегна. Подскочи на съседния клон, където бе опряна домашната стълба отпреди да дойдат пожарникарите. Доктор Урбино изчисли височината и реши, че ако изкачи две пречки на стълбата, ще може да го хване. Покачи се на първата, запял една съзаклятническа песенчица, за да отвлече вниманието на вироглавата твар, която повтаряше думите без мелодията, обаче се отместваше бавно настрана по клона. Докторът изкачи без усилие и втората пречка, хванал се с две ръце за стълбата, а папагалът, без да променя мястото си, взе да повтаря цялата песничка. Докторът изкачи една след друга третата и четвъртата пречка, защото бе преценил зле височината на клона, вкопчи се за стълбата с лявата ръка и се опита да хване папагала с дясната. Дигна Пардо, старата слугиня, която идваше да го предупреди, че закъснява за погребението, видя в гръб покачилия се на стълбата мъж и нямаше да повярва, че е самият той, ако не бяха зелените райета на тирантите.

— Ах, пресвета Дево! Ще се убиете! — извика тя.

Доктор Урбино сграбчи папагала за врата с победното изпъшкване ça y est[11]. Но веднага го пусна, защото стълбата се изплъзна изпод краката му, той увисна за миг във въздуха и успя да помисли, че умира без последно причастие, без да има време да се покае за нищо, нито да се сбогува с някого, в четири часа и седем минути следобед в неделята на Петдесетница.

Фермина Даса беше в кухнята и тъкмо опитваше супата за вечеря, когато чу ужасения вик на Дигна Пардо, глъчката на домашните слуги и веднага след това на съседските. Тя захвърли лъжицата и се помъчи да тича колкото можеше с непреодолимата тежест на възрастта си, крещейки като полудяла, преди още да знае какво е станало под клоните на мангото, и сърцето й се пръсна на хиляди частички, като видя мъжа си проснат възнак в калта, вече мъртъв приживе, но удържайки все още една последна минута пред крайния плясък на смъртта, за да даде време на съпругата си да стигне. Успя да я различи в бъркотията, през сълзите, бликнали от неповторимата болка, че умира без нея, погледна я за последен път с толкова сияйни, печални и благодарни очи, каквито тя никога не бе виждала у него за половин век съвместен живот, и успя да й каже с последното си издихание:

— Само бог знае колко те обичах.

Смъртта на доктора бе паметно събитие, и не без основание. Веднага щом завърши специализацията си във Франция, доктор Хувенал Урбино се прочу в страната, задето бе предотвратил своевременно с най-нови и драстични методи поредната епидемия от холера, която бе обхванала областта. Предишната, избухнала, когато той още беше в Европа, бе причинила смъртта на една четвърт от населението на града за по-малко от три месеца, от нея почина и баща му, също много ценен лекар. С незабавния си престиж и като внесе солидна сума от семейното наследство, докторът основа Медицинското общество, първото и единственото в Карибската област в продължение на много години, и стана негов пожизнен председател. Организира изграждането на първия водопровод, на първата канализационна мрежа и на първия покрит пазар, благодарение на което бе очистена помийната яма, която представляваше заливът Лас Анимас. Освен това той беше президент на Езиковата академия и на Академията по история. Епископът на римокатолическата църква в Йерусалим го направи кавалер на ордена „Божи гроб“ за заслугите му към църквата, а френското правителство го удостои със степента командор на Почетния легион. Беше активен вдъхновител на всевъзможните религиозни и светски дружества в града и особено на Патриотичния съвет, съставен от влиятелни граждани без политически интереси, които оказваха натиск над местните власти и търговия с прогресивните си хрумвания, прекалено дръзки за времето. От тях най-паметно беше изпробването на аеростатичния балон, който в първия си полет отнесе едно писмо до град Сан Хуан де ла Сиенага, много преди да се помисли за въздушната поща като за разумна възможност. Пак по идея на доктора бе създаден и Художественият център, който основа Училището за изящни изкуства в същата къща, където и досега се намира, и дълги години беше патрон на априлския поетичен конкурс.

Единствен той постигна нещо, цял век изглеждало невъзможно: реставрацията на Театъра на комедията, превърнат в арена за бой на петли в колониалните времена и в развъдник на петли. Това бе върхът на една невиждана градска кампания, обхванала всички слоеве на населението в такъв мащаб, който мнозина сметнаха достоен за по-възвишена кауза. При все това новият Театър на комедията бе открит, когато още нямаше ни столове, ни осветление и присъствуващите трябваше да си носят на какво да седнат и с какво да се осветяват в антрактите. Наложи се етикетът на големите европейски премиери и дамите се възползуваха, за да покажат дългите си тоалети и кожените си палта в карибската жега, но трябваше да допуснат в театъра и слугите, които носеха столовете, лампите и всякакви неща за ядене, каквито се смятаха необходими, за да издържи публиката безкрайните програми, една от които продължи чак до часа за утринната литургия. Театралният сезон бе открит от френска оперна трупа, чиято новост бе арфата в оркестъра, а незабравимата му знаменитост — непорочният глас и драматичен талант на едно турско сопрано, която пееше боса и с пръстени със скъпоценни камъни по пръстите на краката. След първото действие сцената вече едва се виждаше от дима на маслените лампи, но хроникьорите на града грижливо заличиха тези дребни пречки, а превъзнесоха паметните моменти. Несъмнено това беше най-заразителната инициатива на доктор Урбино, защото оперната треска обхвана слоеве от града, за които най-малко можеше да се допусне, и породи цяло поколение Изолди и Отеловци, Анди и Зигфридовци. И все пак никога не се стигна до нивото, желано от доктор Урбино, а именно — в антрактите да се развихрят сражения с бастуни между привържениците на италианската опера и на Вагнер.

Доктор Хувенал Урбино никога не прие официални постове, каквито често и без условия му предлагаха, и беше ожесточен противник на лекарите, които се възползуваха от професионалния си престиж, за да се издигат на политически постове. Въпреки че винаги го смятаха за либерал и той обикновено гласуваше за кандидатите на тази партия, правеше го по-скоро по традиция, отколкото по убеждение, и беше може би единственият човек от видните фамилии, който коленичеше пред каляската на архиепископа. Той сам се определяше като роден пацифист, привърженик на окончателното помирение между либерали и консерватори за благото на отечеството. Но поведението му в обществото бе толкова независимо, че никой не го смяташе за свой: либералите го мислеха за таен консерватор, консерваторите казваха, че му липсва само да стане масон, а масоните го отблъскваха като прикрит духовник в служба на Ватикана. По-малко върлите му противници мислеха, че той не е нищо повече от аристократ, захласнат в прелестите на поетичните конкурси, докато кръвта на нацията се пролива в нескончаема гражданска война.

Само две негови действия изглеждаха в разрез с този му образ. Първото беше преместването в нова къща в квартала на новобогаташите в замяна на старинния дворец на маркиз Де Касалдуеро, който повече от век беше фамилната им къща. Другото беше бракът му с една красавица от народа, без име и състояние, на която тайно се присмиваха госпожите с дълги фамилни имена, докато не се убедиха против волята си, че стои по-високо от тях с представителността и характера си. Доктор Урбино винаги си бе давал сметка за тези и много други, пропуски в светския си образ и никой по-добре от него не съзнаваше, че е последният представител на един изчезващ род. Децата му бяха два бледи завършека на този род. Марко Аурелио, синът, бе лекар като него и като всички първородни, не бе направил нищо забележително, та дори и един син, а вече минаваше петдесетте. Офелия, единствената дъщеря, омъжена за добър банков чиновник в Ню Орлиънс, бе стигнала до критическата възраст с три дъщери и нито едно момче. Въпреки че го болеше от прекъсването на собствената кръв в извора на историята, преди смъртта доктор Урбино се боеше най-вече за самотния живот на Фермина Даса без него.

Трагедията потресе не само близките му, но като зараза засегна целия град, който наизлезе по улиците с илюзията да види поне отблясъка на славата му. Обявиха три дни траур, знамената на обществените сгради бяха спуснати наполовина, а камбаните на всички църкви биха безспир, докато не бе запечатана криптата на семейната гробница. Група ученици от Училището за изящни изкуства снеха маска от трупа, за да послужи за калъп на бюст в естествен ръст, но проектът бе отхвърлен, защото никому не се стори достойна точността, с която бе отпечатан ужасът от последния миг. Един именит художник, случайно отседнал тук на път за Европа, нарисува гигантско платно, на което с патетичен реализъм изобрази доктор Урбино, покачен на стълбата в смъртоносния момент, когато бе протегнал ръка да хване папагала. Единственото противоречие със суровата истина бе, че на картината докторът не носеше ризата без яка и тирантите на зелени райета, а бомбе и чер сукнен сюртук, взети от снимка в пресата от годините, когато върлуваше холерата. Картината стоя изложена няколко месеца след трагедията в просторната галерия на „Златната жица“, магазин за вносни стоки, през който се извървя целият град, така че не остана човек, който да не я е видял. После вися по стените на всички обществени и частни институции, сметнали за свой дълг да отдадат дан на паметта на прославения патриций, и накрая с повторна церемония бе окачена в Училището за изящни изкуства, откъдето много години по-късно я махнаха самите студенти по живопис, за да я изгорят на Университетския площад като символ на презрени времена и естетика.

От първия миг на вдовството пролича, че Фермина Даса не е толкова безпомощна, колкото се бе опасявал съпругът й. Тя твърдо отстоя решението си да не допусне използуването на трупа в интерес на каквато и да било кауза, непреклонна остана дори пред почетната телеграма на президента на републиката, който нареждаше да бъде изложен за поклонение в ритуалната зала на областната управа. Със същата невъзмутимост тя се противопостави на архиепископа, който лично я помоли да бъде устроено бдение в катедралата, и позволи тленните му останки да бъдат изложени там само по време на заупокойната литургия. И пред настояването на сина си, зашеметен от толкова различни искания, Фермина Даса държеше здраво на селското си убеждение, че мъртвите принадлежат единствено на семейството и че бдението ще се извърши вкъщи, с горчиво кафе и пшеничени питки със сирене, и всеки да може свободно да го оплаква както и колкото иска. Нямаше да правят традиционното бдение от девет нощи: вратите на дома се затвориха след погребението и се отваряха за посещение само на най-близки хора.

Къщата заживя под знака на смъртта. Всички ценни предмети бяха прибрани на сигурно място, а на голите стени останаха само петната от снетите картини. Столовете — и собствените, и взетите на заем от съседите — бяха наредени покрай стените навсякъде — от салона до спалните, от което празните пространства изглеждаха огромни, а гласовете отекваха призрачно, защото бяха изнесени всички големи мебели с изключение на рояла, който почиваше в своя ъгъл, покрит с бял чаршаф. В средата на библиотеката, върху писалището на баща си, бе изложен без ковчег о бозе почившият Хувенал Урбино де ла Кале с вкаменено от ужас лице, с черната пелерина и с бойната шпага на кавалер на ордена „Божи гроб“. Застанала до него, в пълен траур, потръпваща, но отлично владееща се, Фермина Даса приемаше съболезнованията без драматизъм, почти без да помръдва, до единадесет часа на следващия ден, когато се прости със съпруга си на главния вход, като му помаха с кърпичка за сбогом.

Не й беше лесно да си възвърне самообладанието от минутата, в която чу вика на Дигна Пардо в двора и завари стареца на своя живот да агонизира в калта. В първия миг тя се обнадежди, защото очите му бяха отворени и излъчваха една сияйна светлина, каквато тя никога не беше виждала в зениците му. Помоли се на бога да му отпусне поне един миг, за да не си отиде, без да узнае колко го беше обичала, въпреки съмненията на двама им, и усети неудържим порив да започне отново живота си с него, от самото начало, за да си кажат всичко, което остана неизречено, и да извършат отново и добре всяко нещо, което бе зле сторено в миналото. Но трябваше да се предаде пред неумолимостта на смъртта. Мъката й избухна в сляп гняв срещу целия свят, дори срещу самата себе си, и именно това й вдъхна волята и смелостта да се изправи сама срещу самотата си. Оттогава нямаше ни минута покой, но не допусна нито един жест, който да изнесе на показ мъката й. Единственият патетичен момент, при това съвсем неволен, беше в единадесет часа вечерта в неделя, когато докараха ковчега като за епископ, още миришещ на корабен трюм, с медни дръжки и тапициран с коприна. Доктор Урбино Даса нареди веднага да го затворят, защото къщата се задушаваше от мириса на толкова много цветя в нетърпимата жега, а и му се бе сторило, че забелязва първите морави петна по врата на баща си. В тишината се чу един невнимателен глас: „На тази възраст човек и приживе е вече полуразложен.“ Преди да затворят ковчега, Фермина Даса свали венчалния си пръстен и го сложи на покойния си съпруг, после покри ръката му със своята, както правеше винаги когато го усетеше, че се е замечтал сред хора.

— Ще се видим много скоро — каза му тя.

Флорентино Ариса, невидим сред тълпата от знатни хора, усети болка, сякаш копие се заби в ребрата. Фермина Даса не беше го забелязала в смута на първите съболезнования, макар че никой друг нямаше да присъствува тъй неотклонно, нито да бъде тъй полезен като него в спешните проблеми онази нощ. Именно той сложи ред в разбърканата кухня, та да има винаги приготвено кафе. Намери допълнителни столове, когато и съседските се оказаха недостатъчни, и нареди да се слагат на двора излишните венци, когато в къщата не остана място за ни един повече. Погрижи се да не липсва бренди за гостите на доктор Ласидес Оливеля, които бяха научили лошата новина в разгара на празненството и се изсипаха накуп да продължат гуляя тук, насядали в кръг под манговото дърво. Единствен той съумя да реагира навреме, когато избягалият папагал се появи в полунощ в трапезарията с вдигната глава и отпуснати криле, от което в къщата настъпи вцепенение от ужас, защото това приличаше на обет за покаяние. Флорентино Ариса го стисна за врата, без да му даде време да изкряска някоя от нелепите си фрази, и го занесе в конюшнята в покритата му клетка. Така правеше и всичко останало — толкова незабележимо и оправно, че никой не го възприе като намеса в чужди работи, а обратно — като неоценима помощ на дома, изпаднал в беда.

Беше такъв, какъвто изглеждаше: услужлив и сериозен старец. Тялото му беше кокалесто и изправено, кожата му — тъмна и без косми, очите му гледаха жадно зад кръглите очила в рамка от бял метал, а романтичните му мустачки с напомадени краища бяха вече малко демоде за времето. Последните кичури коса над слепоочията бяха заресани нагоре и прилепени с помада в средата на лъскавия череп като последно спасение от абсолютната плешивост. Естествената му доброта и сдържани маниери пленяваха моментално, но пък бяха и две подозрителни добродетели за един закостенял ерген. Беше му струвало много пари, много изобретателност и много усилия на волята, за да не му личат седемдесет и шестте години, които бе навършил през март, и бе убеден в самотата на душата си, че е обичал мълком много по-силно от който и да е човек на света.

Нощта след смъртта на доктор Урбино той бе облечен както го завари вестта, тоест — както се обличаше винаги, въпреки адските юнски горещини: тъмен сукнен костюм с жилетка, копринена връзка под целулоидната яка, филцова шапка и черен чадър, който му служеше едновременно и за бастун. Но призори изчезна от бдението за два часа и се върна с първите слънчеви лъчи освежен, добре обръснат и ухаещ на одеколон. Бе облякъл сюртук от черно сукно, каквито вече не се носеха освен на погребения и на литургиите през Страстната седмица, висока корава яка, артистична лента вместо връзка и бомбе. Носеше си и чадъра, но този път не само по навик, а защото бе сигурен, че ще вали преди дванадесет, и съобщи това на доктор Урбино Даса, та ако може, да ускори погребението. Опитаха действително, защото Флорентино Ариса произлизаше от корабовладелски род и сам той беше председател на Карибската речна компания, а това предполагаше, че разбира от прогнози за времето. Но не можаха да съберат навреме цивилните и военните управници, обществените и частните корпорации, военния оркестър и оркестъра на Училището за изящни изкуства, както и училищата и религиозните конгрегации, които вече бяха известени за единадесет часа, така че погребението, предвидено като историческо събитие, завърши в безредно бягство под плющящия проливен дъжд. Съвсем малко хора стигнаха, шляпайки през калта, до семейната гробница, над която сейбата още от колониални времена разперваше клони чак над зида на гробището. Под същата тази корона, но в парцела извън гробището, отреден за самоубийци, карибските емигранти бяха погребали предния ден Херемия де Сент Амур, а до него кучето, според последната му воля.

Флорентино Ариса беше един от малцината, които останаха до края на погребението. Беше се измокрил до кости и се прибра вкъщи обзет от ужас да не хване някоя пневмония, след толкова години старателни грижи и прекалени предпазни мерки. Направи си топла лимонада с малко бренди, изпи я в леглото с две таблетки фенаспирин и обилно се поти, загърнат във вълнено одеяло, докато не усети отново тялото си в добро състояние. Като се върна на бдението, вече се чувствуваше напълно възстановен. Фермина Даса отново бе поела управлението на къщата, пометена и подготвена да посреща посетители, и бе поставила пред олтара в библиотеката портрет на покойния си съпруг, нарисуван с пастел и обрамчен с черна траурна лента. В осем вечерта имаше пак толкова много хора и горещината бе тъй непоносима, както и предната вечер, но след молитвата някой предаде молбата да се оттеглят по-рано, за да може вдовицата да си отпочине за първи път от неделя следобед.

Фермина Даса се сбогува с повечето хора, застанала до олтара, но последната група от най-близки приятели придружи до пътната врата, за да я затвори тя самата, както винаги бе правила. Тъкмо се готвеше да го стори, вече на края на силите си, когато видя Флорентино Ариса, облечен в траур, изправен в средата на пустия салон. Тя се зарадва, защото отпреди много години го бе заличила от паметта си и сега за първи път го виждаше добронамерено, пречистен от забравата. Но преди да успее да му благодари за посещението, той опря шапка до сърцето си, тръпнещо и гордо, и пукна абсцеса, който бе представлявал опора на живота му.

— Фермина — каза й той, — очаквах този случай повече от половин век, за да ти повторя още веднъж клетвата си във вечна вярност и любов завинаги.

Фермина Даса щеше да помисли, че пред нея стои луд, ако нямаше причини да смята, че Флорентино Ариса в този миг е осенен от милостта на Свети дух. Понечи да го прокълне, задето бе осквернил дома, когато трупът на съпруга й бе още топъл в гроба. Но не й позволи достойнството на гнева. „Махай се — каза му тя. — И да не те виждат очите ми през годините, които ти остават да живееш.“ Върна се, отвори докрай пътната врата, която бе почнала да заключва, и добави:

— Които, надявам се, няма да бъдат много.

Когато чу как стъпките му заглъхнаха из пустата улица, тя много бавно затвори вратата, залости я, заключи и се изправи сама пред съдбата си. Никога до този момент не бе осъзнавала напълно тежестта и дълбочината на драмата, която самата тя бе предизвикала едва осемнадесетгодишна и която щеше да я преследва до смъртта. Заплака за първи път след нещастието онзи следобед, без свидетели, както единствено си позволяваше да плаче. Плака заради смъртта на мъжа си, от самота и гняв, а когато влезе в празната спалня, заплака заради самата себе си, защото много рядко бе спала сама в това легло, откакто престана да бъде девствена. Всяка вещ на мъжа й разпалваше сълзите: пантофите с пискюли, пижамата под възглавницата, празното пространство в огледалото на тоалетката, неговият мирис по кожата й. Разтърси я една блуждаеща мисъл: „Хората, които човек обича, би трябвало да умират заедно с всичките си вещи.“ Не пожела никой да й помогне, като си лягаше, не пожела да хапне нищо преди заспиване. Смазана от скръбта, тя помоли бог да й изпрати смъртта през нощта, докато спи, и си легна с тази надежда, боса, но с дрехите, и в същия миг заспа. Спа, без да съзнава това, но усещаше, че продължава да е жива в съня, че другата половина на леглото й е в излишък, че лежи както винаги на левия край, но й липсва тежестта на другото тяло в отсрещния край. Мислейки насън, тя разбра, че никога вече нямаше да спи така, и се разрида насън, и спа в ридания, без да променя позата си, в своя край на леглото много след като пропяха първи петли и я събуди нежеланото слънце на утринта без него. И чак тогава си даде сметка, че беше спала дълго, без да умре, че бе ридала насън и че в риданията на съня беше мислила повече за Флорентино Ариса, отколкото за покойния си съпруг.

Бележки

[1] Вид папагали. — Б.пр.

[2] Дългокраки птици с черно-бели крила, червено тяло и тъмнозелена глава. — Б.пр.

[3] Сентаво — медна монета, равна на една стотна част от песото. — Б.пр.

[4] От мангле — широколистно дърво с голяма корона, среща се в тропическите латиноамерикански страни. — Б.пр.

[5] Ястие с месо, юка, банани и други зеленчуци. — Б.пр.

[6] Вид испанска оперета. — Б.пр.

[7] Вид дърво с твърда дървесина, която се използува за изработка на мебели. — Б.пр.

[8] Страх от старостта. — Б.пр.

[9] Алексис Карел (1873—1944) — френски философ и лекар, извършил значителни изследвания по присаждане на тъканите. Носител на Нобелова награда от 1912 г. — Б.пр.

[10] Аксел Мунте (1857—1949) — шведски писател и лекар. — Б.пр.

[11] Готово (фр.). — Б.пр.