Морис Дрюон
Разруха (16)

III

Трябваше да се пренесат личните вещи на Жаклина, които се намираха в дома на Шудлер, тоест всички спомени от общия й живот с Франсоа.

Габриел веднага се съгласи да повика преносвачи: това влизаше в задълженията му.

На уговорената сутрин обаче Жаклина, която иначе не беше предразположена към тоя вид неразположения, получи ужасна мигрена, причината на която беше без съмнение психическа, но от това не беше по-малко болезнена.

— Габриел — каза тя с отслабнал глас, — ще ви помоля да ме придружите до авеню Месина. Простете ми. Знам, че няма да ви бъде приятно, но аз наистина не съм добре, а това трябва да стане. После всичко ще бъде свършено; не ще се говори вече никога за нищо… което ви е неприятно — завърши тя с неопределено движение, обещаващо всякакви бъдещи отстъпки.

Габриел искаше да й откаже направо, да отвърне, че тя би могла да си избере друг ден, когато няма да бъде неразположена. Но въпреки това той се насили да прояви и тая добрина и каза:

— Разбрано, ще дойда.

Жаклина му беше безкрайно признателна, че я разбира.

Още в ранните часове на същата сутрин барон Шудлер прегледа основно всички стаи, от които се състоеше някогашният апартамент на Франсоа и Жаклина, претършува всяко чекмедже и задигна всички книжа, които смяташе, че трябва да останат у него, взе даже и бисерите от нагръдника на сина си.

После, вместо да отиде в банката си както обикновено, старият исполин се затвори в кабинета си на първия етаж и нареди да не бъде смущаван по какъвто и да е повод.

Когато Габриел и Жаклина пристигнаха на авеню Месина, работниците вече бяха там. Жаклина нареди каквото трябваше, после се изтегна с компрес на челото върху някогашното си легло. Тя имаше чувството, че потъва в някаква черна мъгла, прорязвана от златни кръгове; всяка дума, и най-малкият шум мъчително отекваха в слепоочията й. Питаше се дали действително това не е началото на някаква сериозна болест. Но същевременно чувстваше смътно, че болките притъпяват вълнението, което й причиняваше това място, и й спестяват мъката да се връща към неумолимите спомени.

„Бедният Габриел… колко е мил…“ — мислеше в същото време тя.

„Бедният Габриел“ със стиснати устни и мрачно чело наглеждаше в съседната стая опаковането на книгите и някои дребни неща; беше се оказало, че няма за вдигане никакви по-тежки мебели и неща.

От време на време той се осведомяваше през широко отворената врата:

— А лампата от бял порцелан?

— Не, тя остава — отвърна немощно Жаклина.

Тя виждаше същата тая бяла лампа, която се намираше на три крачки от нея, отново запалена в дълбочината на миналото. Колко вечери, колко малко вечери Франсоа и тя бяха стояли при нейната светлина! А сега, мислеше Жаклина, имаше друга лампа на улица Любек за двойката Жаклина-Габриел и още една — в Моглев. И тя попридръпна мократа кърпичка още по към очите си, негли да прикрие сълзите, предизвикани от мисълта за повторение на тия щастливи мигове в живота й.

Долу в един празен гардероб Габриел откри чифт официални обуща. Да, те бяха там, лачени, малко прашни, с обърнати към стаята връхчета. Сякаш сянката на мъртвия, изправена в тия обуща, беше останала в гардероба и сега също наглеждаше опаковането на багажа. Габриел машинално затръшна вратата. Сърцето му заби по-силно.

— А това… тия обуща?… — извика той на Жаклина. — Държите ли непременно да ги запазите?

— Нека ги дадат на слугите — отвърна тя, без да се помръдне.

— Уверявам ви, Жаклина — рязко поде Габриел, — вие изглеждате много болна. — Не знам дали ще понесете умората от наближаващия ловен сезон. Трябва да се лекувате.

— Да, да — прошепна тя примирително.

Габриел наблюдаваше жена си, изтегната, с глава, потънала във възглавницата.

„Там, върху това легло, я е притежавал той. Тя го е очаквала тръпнеща, както в тоя момент…“

Гореща вълна нахлу в тялото му и ръцете му се свиха. Той се извърна и се опита да съсредоточи цялото си внимание към носачите, към големите им прашни и бързи ръце, които правеха гнезда сред сламата в сандъците, за да поставят там чупливите неща. Но очите му отново се върнаха към рамката на вратата, към леглото.

„Тя съвсем няма мигрена, лъже; готова е отново да се люби с него. И то в мое присъствие… пред мене!“

Той закрачи из стаята, безсилен да се освободи от кошмарното видение. Погледът му всеки път се блъскаше в тоя компрес над очите, под който като под някаква маска жена му отдаваше страстта си на друг.

„Най-сетне нека се вълнува край един труп, щом това й се харесва!… А аз се ожених за нея само заради парите й. Когато ми се поиска, ще я…“

Най-непристойни мисли и думи от казармите и бордеите го възбуждаха като алкохол, който би пил, за да прогони истината, която не искаше да признае: че обича Жаклина и че гордостта и плътта му страдат от ревност към миналото.

Пред него, натрапвайки му се като puzzle^[1], мъртвият, другият, Франсоа, този, който беше вече само останки в един дъбов ковчег, се възстановяваше фрагмент по фрагмент с точната мярка на обущата си, със следите, останали по облегалките на фотьойла, с отпечатъка на бюста му върху някакъв стар портфейл, на пръстите върху перодръжката.

Една друга врата се отвори внезапно и на нея се появи барон Шудлер. Той не беше успял да се подчини на запрещението, което сам си бе наложил.

Баронът изпълваше цялата рамка на вратата, червеникави огънчета припламваха между дебелите му клепачи, а ръката му, притисната до жакета, търкаляше невидимата топчица хляб.

— Браво, господине, поздравявам ви! — каза той на Габриел. — Вие не само отнехте внуците ми, но идвате сега да изтръгнете от един старец и последните реликви от сина му. Да, поздравявам ви. Отлично!

Объркан от това внезапно появяване, от това нападение, Габриел отвърна с достойнство, но все пак запъвайки се:

— Но, господине… не разбирам… Струва ми се… най-сетне аз съм тук само за да…

При шума от гласовете Жаклина стана и побърза да защити съпруга си с такава енергия, на каквато Габриел никога не би допуснал, че тя е способна в такъв момент. Изглеждайки още по-дребна и по-крехка до великана, тя се опълчи смело срещу него.

— Татко — извика тя, — Габриел е тук, защото аз го помолих да дойде; аз съм болна и той беше толкова добър да не ме оставя сама в един тъй мъчителен за мене миг. Той знае това и го разбира. Не мога да допусна, че сега ще стигнете дотам да ме упреквате, че съм се омъжила повторно, като се има пред вид отговорността, която вие отчасти носите за смъртта на Франсоа.

Тя си пое дъх и завърши:

— Аз мисля, татко, че при обстановката, която се създаде, ние няма повече да се виждаме освен при най-необходимите срещи във връзка с имуществените ни отношения.

В същия миг тя се сети, че баронът управлява имуществото й, и веднага съжали за последните си думи.

— Точно това исках да ви кажа и аз — отвърна Ноел Шудлер със студена усмивка. — Но не забравяйте, че аз съм настойник на внуците си и че вие сте зависима от мене много повече, отколкото предполагате. Впрочем пилейте, господине, прахосвайте, докато още можете! — обърна се той сега към Дьо Воос и напусна стаята.

Жаклина не се върна в леглото, мигрената й беше преминала изведнаж. Тя остана права, облегнала се на рамката на вратата, с мократа кърпичка в ръка.

— Моля ви, простете ми. Отчаяна съм заради вас, мили — кротко каза тя.

Габриел не отговори. Той беше ядосан, че за първи път в живота си бе позволил да го обиждат, без да отговори; ядосваше се, че бе изпаднал в неудобно положение. Всичко беше по вина на Жаклина. И на това отгоре сега тя изглеждаше грозна и той я мразеше.

От един тъмен ъгъл на малката библиотека с преградки един от носачите извади автоматичен пистолет и по лицето му се изписа едновременно учудване и насмешка — израз, който добиват простите хора при вида на оръжие. Носачът се канеше да пусне някаква шега, когато Габриел видя жена си да побледнява, нервно да протяга, ръка, да взема пистолета и да го пуска в чантата си като някаква реликва, която не искаше да остави на поруганието на нечисти пръсти.

Той отново почувства как парливият вкус на гнева завладява, този път неукротимо, мускулите му. Сграбчи първото нещо, което му попадна под ръка — един албум със снимки, и с все сила го запрати върху килима. Страниците се разкъсаха, снимките се разпиляха… И Габриел разпозна Рим, Флоренция, Венеция… същите басейни, същите фонтани и канали, същите фасади на дворци… все с другия, почти на всички снимки.

— Никога не се насилвайте да бъдете добър, защото не сте способен да издържите докрай — каза Жаклина. — Вие карате да ви се заплаща твърде скъпо.

Той се обърна и излезе, тръшвайки вратата.