Морис Дрюон
Разруха (53)

II

В навечерието на коледните празници Жаклина и Габриел посетиха пансиона за млади девици, където се учеше Мари-Анж, за да присъстват на традиционното представление по случай приключване на годината. Мари-Анж се появи най-напред на сцената и издекламира една поема от дядо си — „Птичката над езерото“, после излезе с хора, който изпя „Шестото блаженство“ от Франк.

Мари-Анж на петнадесет години и половина беше по-висока от майка си. Тя имаше пренебрежителната увереност, която често проявяват момичетата на тази възраст и което не е нищо друго освен потиснато желание за живот. Златистокестенявата й коса, сресана на път, падаше до раменете й, където се извиваше в руло; Мари-Анж ценеше флорентинските портрети.

Жаклина, гледайки дъщеря си, не забелязваше нито една от чертите, по които тя приличаше на нея, а търсеше неволно ония характерни белези — полегатост на клепачите, формата на устата, дължината на бюста, — с които Мари-Анж напомняше Франсоа.

Този ден Габриел не беше зле настроен; той бе изтрезнял от вечерта и досега още не бе успял да се напие. „Блаженството“ на Франк го отегчаваше, но гледката на всички тия момичета и може би най-много на Мари-Анж му бе приятна… Той имаше чувството, че се потапя в освежителна и съвсем леко благоуханна вода.

„Ето на — мислеше той, — това е единственият начин да бъдеш щастлив. Да се ожениш за някое шестнадесетгодишно красиво момиче, да го задържиш на село и да му направиш деца, а после сам да си покоцкаруваш малко.“

Жаклина се бе опасявала за този следобед. За нейна приятна изненада не се случи нищо.

Вечерта тя се сбогува с Жан-Ноел и Мари-Анж, които, придружени от леля си Изабела, заминаваха да спортуват през зимния сезон. Жаклина предпочиташе да се лиши от децата си през ваканцията, отколкото да ги изправи пред кризите на доведения им баща.

Тя с радост сама би отишла с тях в планината, вместо да плаща това пътешествие на Изабела: „О, колко добре би било да си почина малко… Но бог знае какво може да направи Габриел в мое отсъствие…“ И същата причина, поради която искаше да замине, я караше да остане.

Тя използва един момент, когато Габриел не беше в стаята, за да каже бързо на децата си, гледайки непрекъснато към вратата:

— Не забравяйте да се молите за баща си, милички… Аз никога не го забравям, да го знаете добре.

Мари-Анж погледна майка си изкосо, с известно пренебрежително равнодушие. Тя всецяло бе погълната от желанието да узнае дали в планинската хижа щеше да има момчета; беше уверена, че скоро ще покаже на всички как трябва да се живее. Но колко дълги бяха за чакане двадесет и четирите часа на денонощието! Сънят за нея също беше чакане.

Още същата вечер Габриел и Жаклина заминаха за Моглев, отвеждайки със себе си госпожа дьо Ла Монри.

Тъй като кюрето на Шанту-Моглев обслужваше едновременно няколко енории, между които държеше да разпростре наравно своята благосклонност, стана така, че тази година полунощната литургия не можа да се състои в Моглев и целият замък заспа както обикновено рано.

На другия ден Жаклина отиде в училището, където беше поканена да председателства коледната елха.

Габриел завърши кръстословиците в списанията „Гренгоар“ и „Кандид“, после отиде в кучкарника да обсъди с Лавердюр лова, определен за следващия ден. Лавердюр трябваше да „вдигне“ дивеча откъм Шен-Брюле, където, както бяха съобщили горските, имало елени.

— Няма ли да ме поканите на чаша бяло, Лавердюр? — попита неочаквано Габриел.

— Но, разбира се, господин графе… Леонтина! — извика пикьорът. — Донеси ни едно шише… ти знаеш от кое.

— Ах, господинът греши! Така само си съсипва здравето! Не се стеснявам да го кажа — заяви Леонтина Лавердюр.

— Хайде, не говори така — отсече пикьорът. — Щом господин графът ми прави честта…

Малко по-късно Габриел слезе в селото. Той срещна кмета, който го покани да опита новата му плодова ракия.

— Наистина тя е малко силна, господин графе — каза кметът, — но има букет; и после вкусът й остава дълго на езика; вие, като познавач, ще почувствате това.

Кметът, мислейки за следващите общински избори, беше възхитен, че новият господар на замъка вече се ползваше сред селяните със славата на пияч…

В замъка началото на вечерята мина без инцидент. Габриел намери само веднъж повод да подметне една враждебна забележка. Госпожа дьо Ла Монри говореше за някакъв човек, който останал вдовец преди няколко години. Обръщайки се към Жаклина, Габриел подхвърли:

— Трябваше да се омъжите за него; така можехте да ожените и вашите мъртви.

Жаклина, която едва се докосваше до пюрето от кестени и дори не хапваше от пуйката — толкова се бе свил стомахът й от мъчително безпокойство, — не отговори нищо.

Голямата трапезария на Моглев беше украсена изцяло и единствено с еленови рога. По стените, над вратите, чак до гредите на тавана бяха закачени един до друг две или три хиляди рога. Тук имаше рога, вече побелели, на елени, уловени преди сто и повече години. Тази плетеница от челни кости и рога, които окото срещаше навсякъде под оскъдната светлина и безкрайните сенки, които хвърляха газовите лампи и свещниците, приличаше едновременно на някакво магьосническо свърталище и на стая за мъчения.

Слепият, чиито сили отпадаха непрекъснато, приличаше сред този декор повече на някакъв призрак, задържан от паяжини, отколкото на живо същество. Госпожа дьо Ла Монри с напредване на възрастта оглушаваше все повече и говореше на себе си, без да я е грижа дали я слушат и дали й отговарят.

Флорен, носейки блюдата, хриптеше и от дълбочината на гърдите му се чуваше същинско бръмчене на стар чекрък.

Никога досега Жаклина не беше почувствала както тази вечер колко обезпокояващо, враждебно и зловещо е това място и никога досега срещата на присъстващите не й се бе струвала толкова злокобна.

— Някога вие сте празнували Бъдни вечер в Париж с… хм… моя предшественик, нали? — каза внезапно Габриел с оня безучастен глас, от който Жаклина винаги се опасяваше най-много.

— Да… може би… понякога… — отвърна тя.

— Всъщност това е съвсем лесно да се запомни, не мислите ли? И тъй, да или не?

— Да, вярно е, че празнувах Бъдни вечер — каза тя кротко.

— Тогава защо вчера не останахме да празнуваме Бъдни вечер?

— Защото не помислих за това; защото вие не ми казахте нищо.

— Не, аз ви предложих да останем!

— Сигурно не съм чула.

— Вие пак лъжете!

Габриел избухна. Да, той бил добър да надзирава само работниците, пикьорите и кучетата. Затваряли го на село. Не искали да споделят с него никакви удоволствия, защото били ги споделяли с другия… Слуга на вдовица, ето какво бил той; слуга на вдовица…

Жаклина почувства, че ще припадне от слабост, изтощение и отчаяние.

Слепият търсеше с лъжицата разрязаното на малки късчета месо в чинията си и целият свят за него се състоеше в разстоянието, което отделяше масата от устата му.

Госпожа дьо Ла Монри говореше за фризите на Партенона, които се намираха в Лувър.

— Е добре, и така да е! — извика внезапно Жаклина. — В миналото аз бях щастлива на Коледа, чудно щастлива, както никога няма да бъда. И всичко, което искам от вас сега, е да ме оставите да забравя, че е Коледа.

Габриел стана изведнъж, събаряйки зад себе си стола.

— Така ли! — изкрещя той. — Много добре. Това урежда всичко. Така или иначе всичко това един ден трябваше да свърши. Ето че стана. Свърши се. Няма да ви дотягам нито тази вечер, нито никога. Заминавам за Париж и за мен започва друг живот.

Той се отправи към вратата, закачи рамото си в рогата на един елен, измърмори: „Бордей!“ и излезе.

— Къде отиват? Какво става? — попита слепият.

— Няма нищо, бедни ми Юрбен — отвърна госпожа дьо Ла Монри. — Нали е дошъл от колониите! Сигурно получи тропически удар!

Жаклина загърна раменете си с едно наметало и настигна мъжа си в двора.

Габриел, в шуба, се качваше в колата.

— Прави каквото искаш, Габриел — каза тя. — Единственото нещо, което те моля, е да не караш като луд.

Тя едва успя да дръпне ръката си, която той щеше да смаже, затръшвайки вратата.

— Не се безпокойте — подхвърли й той. — Ако се убия, ще можете да измъчвате третия си съпруг със спомените си за мен. Какъв шанс!

Когато той излезе от оградата, мисълта да измине самичък такъв дълъг път в тъмната и студена нощ, никак не му хареса. Ето защо той мина през Монпрели и се опита да повлече със себе си Жилон. Бившият майор беше вече в леглото, в дебела бархетна пижама на райета и с очила върху набраздения си с жилки нос.

— А не, стари ми Габриел! — отвърна той. — Гулях целия месец. Боли ме черният дроб; боли ме кръстът. По-добре ще направиш и ти да се върнеш и да си легнеш.

— Добре, много добре. Значи, ме изоставяш, зарязваш ме, така ли? — запита Габриел. — Казвам ти, трябва да почна нов живот.

Минавайки през трапезарията, за да си отиде, Габриел отвори шкафа с пикьорите и глътна на крак три чаши ракия.

От Монпрели до Крепостта 1880, където живееше Ван Хеерен, имаше само три километра.

— Какъв вятър ви носи насам? — провикна се грамадният холандец.

Той беше облечен в домашна дреха от синьо кадифе с галони, която му придаваше вид на началник на барабанчиците от времето на Империята или на артилериста Мариол.

— Ван Хеерен! Вие сте единственият ми приятел, чувате ли. Облечете смокинга си. Ще го ударим на живот!

— Ако става дума за „живот“ с пищни бедра, дадено, там съм — отвърна холандецът, леко намигайки и кривейки в гримаса червеното си лице.

Вестибюлът на „крепостта“ миришеше на сладка — „домашно производство“; тапицериите на столовете бяха също „домашно производство“…

Появи се баронеса Ван Хеерен в домашна роба; тя имаше плосък бюст, рядка коса и мършав ханш; бузите й сякаш бяха трити с „гюдерия“.

Лицето й имаше едновременно неспокоен, виновен и страдалчески израз, какъвто имат всички жени на пияници; израз, който започваше да придобива и самата Жаклина.

— Не е хубаво, господин Дьо Воос, никак не е хубаво това, което вършите — каза тя. — Вие, вие сте още млад. Но на мъжа ми един ден ще се случи някое нещастие.

Но тя съзря във втренчения поглед на Габриел такъв цинизъм, че се уплаши и млъкна.