Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

IV

Горите ухаеха на теменуги. Селските първенци с дългите носове, които изпитваха удоволствие само през лошо време, отстъпиха пред благоуханието на цветята и пролетния въздух. Кучетата бяха в кучкарника, ловците — в замъците си. Гората, напусната от жълтите сюртуци, се връщаше за няколко месеца към мълчанието на тревите, към напора на соковете и напълването на растенията.

Маркиз дьо Ла Монри, изненадан, че е още жив и тази година — „смъртта ме кара дълго да чакам“ — отвръщаше той, когато го питаха за здравето му, — беше прекъснал зимния ритъм на живот и дългите часове на дрямка или очакване пред камината с грифоните, за да поеме ритъма на лятото.

Всяка вечер, когато температурата позволяваше това, слепият вечеряше рано с малко млечна храна и после караше да отнесат креслото му пред тъжната фасада на Моглев, върху естествената тераса, която се издигаше над селото.

Там, с едно одеяло върху коленете, опрял короната си от бяла коса на облегалото, маркизът слушаше по цели два часа глъчката от полето и селото. Последните коли се прибираха; синджирите подрънкваха по хълбоците на разпрегнатите коне; трионите на майсторите на мраморни паметници спираха. После ковачът се караше с жена си; чуваше се плачът на децата, на които се караха, шумът на лъжиците в паниците и силният плисък на помията, лисната от коритото върху земята по дворовете. После въздухът ставаше по-прохладен, по-рядък и гласовете по-ясни в настъпилото спокойствие. Стръмният наклон на Моглев, подобен на кариерата на Сиракуза, донасяше шепота на семействата, седнали на прага на къщурките си, до ушите на стария благородник, настанил се там, горе, пред портата на крепостта си. От тия гласове, които се издигаха във вечерния здрач, Юрбен дьо Ла Монри научаваше много неща за живота на селото — за сватбите, за болестите, за възрастните и за новородените; той знаеше какво беше казало кюрето на жената Гранжом и по колко щеше да се продава сеното; чуваше селяните да говорят и за него, и за Жаклина и Габриел, и за слугите… Нищо от това впрочем нямаше никакво значение за него; това беше само едно развлечение, което можеше да се повтаря безкрайно, защото още на следващата сутрин той вече забравяше това, което бе чул предишната вечер. И когато все по-често и по-често долавяше тия шумове и гласове само като глух, нестроен глъч, в който той не успяваше да различи нито отделни думи, нито отделни звуци, маркизът се питаше дали след зрението нямаше да загуби и слуха си. Той чувстваше, че умира на части едновременно със загубването на разсъдъка и на сетивата си. Загубване на паметта, загубване на част от разсъдъка, слепота, а утре може би и глухота, един ден парализиране на крайниците.

„Питам се — мислеше си старецът тогава — какво ни остава, за да се познаем един друг там, горе… Но в края на краищата добрият бог сигурно ще ни даде нещо, някакъв друг начин…“

В такива дни той се задоволяваше да се наслаждава на въздуха, който вдишваше с носа си, със старите си дробове, със стеснените си и втвърдени артерии; и това беше достатъчно да му достави задоволство. Съзнанието, че съществува, беше единственото щастие, което оставаше на маркиза. Но тъй като по природа беше добре уравновесен, вместо да се огорчава от това крайно ограничение, напротив, бързаше да се възползва от тоя последен източник на щастието си.

Една вечер, когато се намираше в това състояние на дрямка, на едновременно внимателно и разсеяно съзерцание, към терасата се приближиха стъпки, които не принадлежаха на никого от прислугата. Беше майор Жилон; той идваше малко задъхан и маркизът си представи един голям стършел, който цялата нощ щеше да бръмчи около него.

— Мили мой приятелю, нося ви една не особено приятна новина — започна веднага бившият кавалерист.

— А-ха, да!… Какво се е случило? — попита маркизът.

— Ето… нашата прекрасна приятелка госпожа дьо Бондюмон.

Жилон беше казал „нашата“, едновременно от дискретност и за да прояви съучастничество.

— Одил, да — рече маркизът. — Наистина мина много време, откакто не съм я виждал. Кога беше тя тук за последен път? Не знам вече.

— Тя е много болна — каза Жилон.

— А!… Какво и е?…

— Сърцето… Впрочем… всичко по малко.

Маркизът се изкашля.

— Починала ли е?

— Не, скъпи ми приятелю, не. Бих ви го казал, бъдете сигурен! — отвърна Жилон бавно и добави: — Не… Не още.

После зачака неспокоен как ще реагира старецът. Но той не реагира.

— … Може би е въпрос на часове. Мисля, че би трябвало да отидете там — поде Жилон.

„Всъщност отвратително е да се налага такава умора на тоя стар човек — помисли си майорът. — Пък и той никак не е развълнуван в момента. Но може би ще получи сътресение там…“

Още един път съдбата караше Жилон да се намесва в работите на ближния си като посредник по деликатни въпроси, за които елементарната му дипломация беше далеч недостатъчна.

— Да, да… имате право. Трябва да отида — съгласи се маркизът. — Какво пък, ще заповядам да впрегнат.

— Не, не, аз ще ви заведа с колата си. Така ще ви бъде по-удобно, пък и ще стигнем по-бързо.

— А, наистина! Вие имате кола.

Старецът разклати бронзовото звънче с дървената дръжка, което се намираше до него върху тревата. Звукът му се разнесе като погребален звън, спускайки се към покривите и навесите на селото, и селяните долу казаха:

— Гледай ти! Ето че господин маркизът звъни, за Флорен по-рано от обикновено. Дали не му е нещо добре, или пък е заради майора, който сега пристигна.

Флорен, влачейки нозе, се приближи с хриптящи гърди.

— Флорен, дрехите ми!… Трябва да отида в Жоанври.

Старият прислужник бързо се върна в замъка.

„Как да постъпя, да му кажа ли още сега, или да почакам, докато тръгнем — мислеше Жилон, който беше изпълнил само едната, по-малко деликатната част от мисията си. — Ако му кажа сега, той може би ще избухне или ще поиска време да размисли. Ако му кажа чак в колата, тогава ще изглежда като клопка… Ах, защо се натиках в тая история? Всъщност господ сигурно не дава пет пари за това. Поне трябваше да доведа кюрето; ето какво трябваше да направя. Но аз все се сещам много късно… Не, нямам право; трябва да му кажа още сега.“

Той премлясна, за да си придаде смелост.

— Вашата приятелка — каза Жилон — ще получи последното си причастие.

— Е да, трябва! — отвърна маркизът.

— Тя би искала… не се обиждайте от това, което ще ви кажа; аз само ви предавам желанието й — поде Жилон, заплитайки се. — Мога ли да бъда откровен? Между нея и вас, ако добре съм разбрал…

— Какво? Какво искате да кажете? Че тя е била моя любовница? — каза малко нетърпеливо маркизът. — Е добре, да. Вие го знаете добре. Това са неща, които не могат да се укриват вечно. Не е важно, че хората го знаят, а е важно да не го приказват много.

— И така, вашата приятелка би искала едновременно с последното си причастие да получи и нещо друго, за да се представи пред бога безгрешна — продължи Жилон. — Но за това вие трябва да бъдете там, най-сетне нека да говорим ясно, тя би искала да умре като ваша жена. Ето това е!

— А!… — каза само маркизът.

В тоя момент Флорен се върна с пълни ръце. Той помогна на господаря си да облече пардесюто, върза му един вълнен шал на врата, пъхна в ръцете му плетени ръкавици, сякаш, напускайки стените на Моглев, маркизът щеше да премине внезапно от пролетта към декември.

Заведоха слепия до колата и го настаниха в нея с големи грижи; поставиха бастуна между коленете му.

„Върхът на нещастието е — мислеше Жилон, — че това се случва точно сега, когато Жаклина и Габриел са в Париж… Бих могъл да се опитам да им телефонирам, но това може да продължи с часове. А може би те няма да си бъдат у дома. Пък и това не ще промени нещата. Познавам Жаклина. Прекалено религиозна, каквато е, тя ще каже, че е правилно. Въпросът е само дали ще стигнем навреме.“

Пътят за Жоанври беше неравен, изпълнен с издатини и дупки. Жилон караше толкова бързо, колкото беше възможно, избягвайки въпреки това по-силните друсания. От време на време той хвърляше поглед към осемдесет и седем годишния годеник, чиято годеница може би щяха да заварят мъртва при пристигането си.

Неочакваното събитие, нощният въздух и бръмченето на мотора, изглежда, бяха ободрили маркиза. Той си припомни, че Жилон вече го беше возил по-рано за погребението на брат му, генерала, в черквата на инвалидите.

— Мислех, че никога вече няма да имам случай да изляза от Моглев — каза неочаквано той.

Светът на старците, ограничен най-напред до един парк или до някоя градина, после до някое ъгълче в градината, после до прага, после до стаята, бранена от стълбище, по което те вече никога нямаше да слязат, после един панталон и едно сако, сложени на облегалото на стола, които вече никога нямаше да облекат… Смъртта неумолимо ги тласка назад, докато те най-сетне заемат само едно ограничено пространство по точните размери на тялото им, точно в рамките на отвора на гроба.

Юрбен дьо Ла Монри беше много доволен от разходката, която прекъсваше еднообразието на това всекидневно отстъпление.

Старецът съзнаваше целта на това излизане. Той отиваше при Одил, за да „уреди“ по някакъв начин „тоя въпрос“. Той не беше отговорил нито „не“, нито „да“ на Жилон не от предпазливост, а само от нерешителност, от някаква липса на воля. Мисълта за тая венчавка в последния момент, за тая постъпка, сериозна и едновременно чисто теоретична, събуждаше у него само отзвука на няколко отпуснати струни на спомена.

Засега той се оставяше да бъде воден от обстоятелствата и от волята на другия, без да се съпротивлява.

Юрбен беше имал една съпруга, Матилда, чието бледо лице и хубава черна коса често си припомняше. Той вярваше, че след императрицата, тя беше най-хубавата жена във Франция. Но за нещастие имаше тесни ханшове. Детето умря заедно с нея. Юрбен не си спомняше рече къде в Моглев се намираше портретът на Матилда.

Защо не беше се оженил за Одил, когато тя, на свой ред, бе останала вдовица ето, вече повече от двадесет години?

Най-напред от страх да не стане смешен; те вече бяха на възраст, когато обикновено се празнува златната сватба; а след това от благоприличие, поради принципи и навици. Одил беше от буржоазен произход, каквито бяха впрочем и всички Бондюмонови. Единственият път, когато тя му бе заговорила за женитба, той я беше прекъснал сурово.

Законна или не — беше отговорил той, — аз никога не ще настаня любовницата си в Моглев. Много съображения се противопоставят на това.

През двадесетте години Одил вече никога не заговори за това…

Жилон удари спирачките и в същия миг на маркиза се стори, че в дълбочината на своята нощ различава някаква слаба жълта светлина. „Ето на, видях нещо!“ — помисли той.

— Мръсници такива, връхлитат върху теб с не загасени фарове! — провикна се Жилон.

Другата кола отмина с шум на старо желязо. Маркизът наистина беше доволен от разходката. Отдавна не беше усещал така дейни чувствата и умът си.