Морис Дрюон
Разруха (27)

II

Анатол Русо, за четиринадесети път министър от началото на политическата си кариера и за първи път титуляр на министерството на финансите (след като години наред беше редовно „абониран“ за народната просвета) се готвеше да напусне кабинета си на улица Риволи, за да отиде да обядва.

Отпратил набързо последния си посетител — „Довиждане, драги приятелю… разбрано, можете да разчитате на мене…“, министърът вдигна очи към големия стенен часовник, на Бул^[1] — „… тоя, който има номер втори от инвентара на Людвиг XIV“ — помисли той както всеки път, когато го поглеждаше… и забеляза, че бе подранил за срещата си с цели пет минути.

Друг път Анатол Русо веднага би се заел с нещо, за да пристигне самонадеяно със закъснение и да може, извинявайки се, да подчертае смазващите си задължения.

Сега обаче той се задоволи само да събере с малките си къси ръце пръснатите по бюрото му книжа и да изчака да се изнижат бавно петте излишни минути.

„Изглежда, че не обича да чака — каза си Русо. — И все пак това не е причина да подранявам.“

Министърът се приближи до прозореца, чиято рамка стигаше почти до гърдите му — защото въпреки специалните високи токчета на обущата си той беше нисък на ръст, — и потопи поглед в знаменития двор.

Когато му останеше свободна някоя и друга минута, за да се наслади насаме на високото положение, до което беше достигнал, Русо обичаше да си представя двора на Лувър изпълнен с мускетари, гвардейци, благородници с рапири, куриери, които пристигаха и заминаваха с най-голяма бързина. Той виждаше дълга редица от мъдри и луди крале, от крале-маниаци, измъчвани и разкъсвани от страсти регентки, кардинали-министри, които някога бяха заставали един след друг на същия тоя прозорец, еднакво загрижени, както сега беше загрижен и самият той, за съдбата на държавата и за собственото си благополучие.

„А когато стана председател на министерския съвет — помисли той, — отново ще взема финансите, за да имам пак тоя кабинет. И тогава оттук ще излязат големи неща.“

От единадесет години при всяко падане на правителството Анатол Русо очакваше да го извикат да състави новия кабинет и нито веднъж не се разочарова, нито пък бе престанал да се надява.

— А, вие ли сте, Дюпети? — обърна се той към току-що влезлия млад, висок, коректен и плешив мъж. — Бъдете добър да приберете всички тия книжа в чекмеджето ми и го заключете… Разбира се, нито дума пред печата за предстоящата ми среща, абсолютно никому, нали?

Дюпети, началник на кабинета, сведе плешивото си чело.

Двете коли, на министъра и на Стринберг, пристигнаха почти едновременно в дома на Шудлер. Във вестибюла двамата мъже се поздравиха с кимване на глава, но не се представиха един на друг. Русо тутакси изпита отвращение към финансиста; някакъв подсъзнателен глас го предупреждаваше да не се обвързва с тая личност. Те се изкачиха един до друг по стълбището, постлано с червен килим.