Морис Дрюон
Разруха (39)

XIV

— Давам, думата на господин Портера̀!

Хитър, разсеян и злопаметен, Портера̀ в момента говореше със Стен и Симон. Той не чу, че произнасят името му.

— Господин Портера̀, вие имате думата! — повтори по-високо председателят.

Камий Портера̀ вдигна ръка и отправяйки се към трибуната с движение, което означаваше: „Но да, но да! Аз спя само по три часа и никога не си лягам по-рано от пет часа сутринта. Имаме предостатъчно време.“

После той застърга с нокътя на палеца си едно петно от яйце върху ревера на жакета си и започна:

— Господа, пред прага на един дебат, в който ще трябва да се споменат някои печални събития, ще се опитам да разгледам фактите, като пренебрегвам хората.

Присъстващите посрещнаха тия встъпителни думи със силни аплодисменти, за да подчертаят, че одобряват това желание за безпристрастие. Но веднага след това те разбраха колко много това „пренебрегване на хората“ съдържаше презрение и даже оскърбление по отношение на Русо. Впрочем Портера̀ не беше говорил и пет минути, когато вече започна да подхвърля:

— Всеки знае, че в момента, когато господин председателят на министерския съвет състави кабинета си с бързина, за която ние сме на особено мнение, той претендираше, че разполага с някакъв чудотворен заем, който щял да даде възможност на Франция да премахне напълно опустошенията от войната, без да изисква извънредни усилия нито от данъкоплатците, нито от спестителите. Мисля, че господин министър-председателят ще се съгласи да се изкаже по този заем и да ни потвърди факта, че един известен чуждестранен финансист, с когото господин председателят на съвета на своя глава беше започнал преговори, си е прерязал гърлото…

— Китката!… — извика някой.

— Каква китка? — запита Портера̀.

— Преряза си китката!

— Китката, ако предпочитате; това е все едно — съгласи се разсеяният Портера̀ сред смях, напомнящ смеха на жестоки ученици. — … Да ни каже — продължи той — дали внезапната смърт на тази личност не видоизмени прекрасните финансови мечти на правителството.

Портера̀ подчерта взаимодействието между причините и последиците при смъртта на Стринберг и краха на Шудлер, после поиска сметка за милионите на синдикатите на пострадалите от войната и завърши:

— Господин председателят на министерския съвет, който по това време — време твърде недавнашно впрочем — беше министър на финансите, ще благоволи да ни изясни ролята, която лично той е играл в даването на агреман на банката „Шудлер“.

После, доволен, че е вързал примката и че е хвърлил мрежата, под която Русо щеше да се бори, Портера̀ отстъпи трибуната на други гладиатори.

Видяха го, че отново стърже петното от яйце, което все още не се бе махнало от ревера на жакета му.

Следващите оратори използваха трибуната единият, за да говори срещу маневрите на едрия капитал, другият — за да се възмути от името на пострадалите от войната, третият — за да се разчувства във връзка със скъпите за народното стопанство „дребни спестявания“, но всички в края на краищата насочиха упреците си към председателя на министерския съвет.

Анатол Русо стана и отговори от мястото си. Уверен и донякъде презрителен, с ръце, пъхнати в джобовете на сакото си, той се обръщаше към една или друга страна на събранието в зависимост към кой интерпелатор отправяше думите си.

Той имаше особена дикция, отсечена, малко напевна и малко повишаваща се в края на фразите — начин, доста изкуствен по начало, но станал му вече напълно свойствен.

Русо говори за единодушното желание да се възстановят опустошените от войната области, за нуждата от създаването на синдикати на пострадалите и за необходимостта да се даде агреман на банките…

— Би било престъпно, господа… да, престъпно… да се отхвърлят частни помощи… услуги, които не можеше да поеме самата държава.

Коя банка според Русо можеше да вдъхне по-голямо доверие от тази солидна и съществуваща от един век насам банка, чийто председател и директор беше един от управителите на „Банк дьо Франс“?

— Финансовите мероприятия са подчинени на непредвидените случаи в живота. Нашите грешки, господа, често пъти са плод на нашите затруднения. Аз не ще изоставя господин Шудлер… за това, че той се намира временно… в такова затруднение.

Тази рицарска постъпка можеше само да му спечели симпатии.

— Агреманът беше оттеглен навреме за да могат фондовете по заема да се запазят почти изцяло… Започнато е разследване. Правдата ще следва своя път и ще потърси… отговорностите, ако въобще има отговорности.

Той завърши, подхвърляйки предизвикателно на събранието и специално на Портера̀:

— Аз не виждам прочее никаква причина… за такава една враждебност, освен ако… зад фактите… се цели да се злепоставят някои хора.

Изявлението му беше посрещнато с ръкопляскане от мнозинството. Русо бе спечелил първия тур на битката и мнозинството му не изглеждаше накърнено. Тогава бе предприето второто нападение. От пейките на крайната левица се вдигна набит мургав мъж с очила в металически рамки; гласните струни на оратора сякаш бяха опънати върху желязо.

— Отговорът на господин министър-председателя не ни задоволява — провикна се той. — Защото на това дружество, за което предшестващите оратори дадоха да се разбере, че е прахосвало обществени средства, злоупотребявало е с доверието ни и е прибягнало до злонамерен умишлен фалит…

— Не бързайте. Преди да подхвърляте това, изчакайте резултатите от разследването — извика пазителят на държавния печат^[1].

— … Е добре, на това дружество — поде мургавият оратор, — което не ще може да си възвърне изразходваните суми от фондовете по заемите за пострадалите, защото в противен случай, аз питам, господа, защо е необходимо да се подава жалба срещу него?…

— Още един път ви напомням — изкрещя пазителят на печата, — изчакайте да бъдат съставени балансите! Това е досадно…

— … именно на това дружество господин Анатол Русо е защитник и юрисконсулт!

— Браво! Много добре! — извикаха около оратора.

Атмосферата в събранието почваше да се наелектризира.

— Какво значи тая история! — провикна се Русо раздразнен и блед. — Аз престанах да бъда юрисконсулт на това дружество, както и на всички други дружества, от момента, когато влязох в състава на правителството, тоест още преди четиринадесет години.

— Но никога не престанахте да защищавате интересите му — подхвърли някакъв глас отляво.

— … нито да му служите — поде мургавият оратор с протегнат към Русо показалец. — Вие сте настоявали барон Шудлер да бъде назначен за управител на „Банк дьо Франс“…

— Но те са били управители там по наследство — възрази Русо.

— Пак вие, господин председателят на съвета, по ваше лично усмотрение сте дали агреман на банката „Шудлер“ само един месец преди тя да фалира. Като твърдя, че камарата има право да ви запита колко сте получили за осъществяването на тая операция, аз не вярвам да греша! — завърши ораторът.

Чуха се ръкопляскания от една страна и дюдюкания — от друга; публиката в ложите се развълнува, разсилните подканяха:

— Моля, госпожи, седнете! Господине, моля ви, седнете; забранено е да се стои прав.

Председателят на камарата, почуквайки по катедрата и сочейки с ножа за разрязване на книги оратора, му подхвърли над врявата със сърдит глас:

— Господин Гурио, моля ви да бъдете по-въздържан в думите си. Аз няма да допусна да се отправят срещу председателя на правителството оскърбителни твърдения, ако вие не сте в състояние незабавно да ги докажете!

Чуха се дюдюкания точно от мястото, откъдето само преди миг аплодираха, и аплодисменти, откъдето преди малко се бяха чули дюдюкания.

Русо отново се беше изправил.

— Обвиняват ме — каза той, обръщайки се гордо към събранието, — че съм поставял влиянието си в услуга на едно частно дружество. Не можейки без съмнение да се захванат с въпросите по моето управление… тези хора се опитват да се захванат с честта ми. Ако фактът, че си упражнявал през известно време от живота си… свободна професия, че си получавал редовно хонорарите… като законно възнаграждение за тия услуги, задължава завинаги… да се отдадеш изцяло на дружествата или на хората, които някога са плащали тия хонорари… и при това в ущърб на правосъдието, на спазването на законите и на държавните интереси… кой между нас, господа, би могъл да избегне такива и толкова лъжливи обвинения. Би трябвало да не сме вършили нищо друго през живота си, освен да бъдем само депутати… или министри!

Гласът и вдъхновението на дребния човек достигнаха максималните му възможности.

— Мислите ли — продължи Анатол Русо, — че паричната помощ за изборните каси… доходните места за членовете на семействата или антуража… не могат да се сметнат за косвени хонорари?

— Кого визирате? — извикаха тия, които се почувстваха засегнати. — Имена! Имена!… Вашият метод е подъл!

— Не повече от вашия! — възрази Русо.

— Имена!… Вие не отговаряте… Лъжец!

Депутатите почнаха да удрят с юмруци по пюпитрите или пък да чукат с капаците им.

— Защо винаги трябва да се захващаме с политически адвокати? — каза Русо, опитвайки се отново да свърже веригата.

— Защото те са най-компрометираните! — изкрещя депутатът Гурио.

— Винаги е имало адвокати политици и винаги ще ги има — възрази Русо.

— Те създадоха Републиката! — подхвърли от левия център Робер Стен преди всичко, защото самият той беше адвокат и после, защото виждаше със съжаление, че дебатите се насочваха по друга линия.

Но вместо да намалее, врявата достигна своя връх. Пюпитрите тракаха. Депутатите се ругаеха от единия край на пейките до другия, заканваха се с юмруци. Оскърбяваха се, без да могат да чуят произнасяните оскърбления. Всички съмнителни ходове или скандални афери, плод на тайни спогодби за власт и личен интерес от петдесет години насам, сега излизаха наяве.

А елегантните наивни млади дами, развълнувани и донякъде изплашени, се питаха дали нямаше точно тази вечер, когато те бяха тук, да започне революция.

Членовете на министерския кабинет бяха се събрали накуп в кулоарите при страничните изходи на полукръга.

— … Разюзданите нападки, чийто предмет е правителството — чуха тогава да произнася някакъв депутат от партията на Русо, — идват от тези пейки, където се намира един от преките сътрудници на банкера Шудлер. Това е комедия!

Симон Лашом, който, изглежда, беше чакал само тоя повод, вдигна ръка, провиквайки се:

— Господин председателю, искам думата!

— Аз не съм свършил — изкрещя Русо.

— Господа, господа! — повтаряше председателят, навеждайки над катедрата слонския си гръден кош. — Моля камарата да запази необходимото достойнство при дебатите… да, господин Лашом, вие ще имате думата. Но оставете да свърши господин министър-председателят. Господа! Господин Гурио, ще млъкнете ли! Господа! Ще бъда принуден да прекратя заседанието!

И ножът за разрязване на книги започна да удря все по-силно. Накрая председателят разпери ръце с израз на безсилие, обръщайки се към секретаря на камарата. Това означаваше, че той ще напусне креслото си, за да отиде да си легне, оставяйки на злосторните хлапаци свободата да водят дори и престрелка през залата, стига това да им достави удоволствие.

Възцари се относително спокойствие.

— Аз съм щастлив — поде Русо — да установя, че господин Стен, който, както изглежда, не е на страната на приятелите ми в тия дебати, държи да отдаде уважение на едно съсловие, към което принадлежи и самият той, съсловие, което даде на Републиката множество от най-добрите й служители.

Половината от депутатите принадлежаха към адвокатското съсловие. Отвсякъде се чуха ръкопляскания; човек би помислил, че събранието ще стане на крака, сякаш се отнасяше до загинали от войната.

Бързайки да използва този успех, Русо завърши, говорейки вече по-трудно и донякъде малко сухо:

— Не търсете в мене, повярвайте ми, министър, който брани своя портфейл… нито даже човек, който брани личната си чест… а републиканеца, който предупреждава други републиканци: внимавайте, не подкрепяйте един саботаж против режима, за който в близки дни Франция може да заплати твърде скъпо.

С тия думи Русо спечели напълно справедливо и втория тур на битката. Но той беше на края на силите си. Впрочем всички бяха уморени; депутатите, нервни от безсъние и замаяни от собствените си крясъци, вече не знаеха, както в пиянски спор, за какво всъщност спореха. Беше четири часът сутринта и те усещаха по бузите си наболите вече остри бради. Заседанието можеше да завърши така, без други заключения, и Русо разчиташе именно на такъв неопределен край, за да спаси кабинета си.

Точно тогава председателят на камарата обяви:

— Господин Симон Лашом, имате думата!