Морис Дрюон
Разруха (6)

V

Двете части на бравата не съвпадаха вече; на портата висеше верига с голям катинар, който заключваха нощем. Дворът бе осеян със стари колела от едноколки, с градинарски сечива и похабени земеделски уреди. Конюшнята беше пуста. Тънка ивица течен тор все още се процеждаше от обора, където сега беше останала последната крава. Зад една ограда от разпокъсана телена мрежа газеха няколко кокошки; краката им тънеха в собствените им курешки.

Откакто беше умрял баща му, Симон Лашом не се бе връщал в Мюро. Последното си посещение беше направил преди повече от десет години, когато се бе отбил само за няколко часа, използвайки един отпуск към края на войната.

Пред родната къща, от която бяха му останали само окаяни и презрени спомени, той бе обзет за миг от някакво глупаво и необяснимо чувство на умиление.

Всичко беше ръждясало и изгнило, проядено от годините и от дъждовете. Капаците на прозорците бяха увиснали на пантите, мазилката по стените се къртеше на големи парчета, откривайки ронлив хоросан; стрехите падаха и Симон вървеше по насипаните изпочупени керемиди, които скърцаха под нозете му като захар.

Стрина Лашом работеше в градината, наведена над земята. Симон забеляза най-напред само огромния черен гръб на старата жена.

— Майко! — извика той.

Стрина Лашом обърна глава, изправи се бавно, с мъка и видя сина си, който се приближаваше между двете редици изсъхнали ябълкови дръвчета.

— Я виж, та това си ти — каза тя, без да изразява другояче изненадата си. — Ако не беше казал „майко“, сигурно нямаше да те позная. Ти вече почти нямаш коса, пък си и надебелял и си се облякъл като същински богаташ.

Симон неволно поглади оголялото си чело, където само по средата бе останало едно късо кестеняво снопче коса.

Майката и синът не се прегърнаха. Те останаха още няколко мига един срещу друг, разглеждайки се и откривайки всеки от своя страна промените, които времето бе извършило у другия.

Стрина Лашом не се беше променила много. Тя си бе все същата огромна маса от увиснали и безформени меса. Само десният й клепач сега беше паднал дебел като орехова черупка, а бузите й се бяха покрили със сиви косъмчета, докато между косите й, дръпнати и събрани на кок, прозираше на широки розови ивици кожата й.

Тя избърса ръце в хълбоците си и най-сетне каза:

— Щом си се наканил да дойдеш, сигурно искаш да ми говориш, да влезем вътре.

Колкото и да беше остаряла, тя не се бе смалила и все още надвишаваше с половин глава сина си. Те тръгнаха един до друг по тревистата пътека съвсем чужди помежду си; и все пак си приличаха: и двамата бяха с оголени темета, походката и на двамата беше еднакво полюляваща се и тромава; тя, понесла пред себе си своя фибром^[1] и водянката^[2] си под мръсната престилка, а той — зараждащото се коремче на четиридесетте прекалено добре хранени години.

Симон гледаше около себе си полуобърналата се в целина почва; вълнението от първия миг беше изчезнало. Старата вървеше затворена и недоверчива и сякаш не обръщаше внимание на нищо. Тя изу налъмите си пред прага на кухнята.

В голямата мрачна стая Симон веднага усети миризмата на кисело вино и прокиснало мляко, на пушек и помия, миризма, която бе съпътствала цялото му детство, която майка му носеше със себе си и с която беше пропито всичко — предметите, дрехите, храната, спомените. Изчезнал беше сега само стипчивият мирис на пот, който баща му някога прибавяше към това.

Симон тутакси погледна към нишата между огнището и раклата за хляб, сигурен, че там ще съзре най-мъчителната гледка, която щеше да му се представи с идването му в тая къща.

По-скоро клекнал, отколкото седнал върху един овехтял, почти изтърбушен сламеник, братът на Симон духаше вяло някаква примитивна въртележка от две парчета картон, кръстосани и закрепени на края на бъзова пръчка.

— Ела, Луи, ела да кажеш добър ден — каза му стрина Лашом. — Хайде, не се страхувай, това е Симон.

Съществото, което се изправи несръчно, опирайки се на раклата, беше по къси панталонки и черна престилка. Луи пристъпваше напред полуобърнат, подмятайки встрани, подобно на разстроен автомат, немощните си крака и ръце. Той беше по-висок от Симон. Кожата на лицето му, на извитите му ръце, на изкривените колена, на цялото му тяло имаше неизменния цвят на позеленял бронз. По подчертано яйцеобразното му лице, окръжено от два кичура коса, които се подаваха изпод едно кепе, нямаше нито една бръчка. Устната му беше увиснала и лъскава от лиги. Кадифените му черни и дълбоки очи бяха ужасно кривогледи.

Идиотът измърмори: „… дьен“, всмукна лигата си и се върна в ъгъла, сядайки върху раклата с увиснали нозе.

— Нали виждаш, той е добре. Сега е много мил — каза старата.

Симон дръпна един стол; при вида на мръсното седалище той възвърна селските си привички и сядайки, повдигна полите на палтото си.

— На колко години е сега? — попита той.

— Никак не е трудно да се преброят — отговори стрина Лашом. — Той е с три години по-голям от тебе. Това прави четиридесет и четири.

Идиотът, изоставил въртележката си на пода, взе някаква ученическа плоча и почна, скърцайки, да дращи с един калем непонятни знаци.

— Всъщност — каза стрина Лашом — той прилича на тебе и ако можеше, щеше да обича учението.

Настъпи мълчание.

— Ще пиеш ли чаша ракия? — поде тя, отивайки да вземе шишето от бюфета.

Канеше го да пие така, сякаш той беше чужденец и като чужденец, за да не я обиди, Симон не посмя да откаже малката чаша силна ракия.

— Бива си я — каза той.

— От тая е, дето я обичаше баща ти — обясни стрина Лашом. — Ех! Всеки си има по някакъв грях. Сега, когато той вече не е тук, аз страдам още повече.

Тя седна на свой ред и млъкна, наблюдавайки Симон изпод клепача си, напомнящ половин орехова черупка.

— Получи ли парите за миналия месец? — попита той, опитвайки се да поднови разговора.

Той редовно пращаше на майка си по триста франка, от които впрочем тя нямаше никаква нужда. Стрина Лашом скъпернически скътваше ежемесечните три банкноти, които се трупаха в една стара кутия от бисквити.

— Да, да — отговори тя. — Благодаря ти. — За това не мога да се оплача. Не е както някога. Казах го оня ден и на стрина Фьодешиен. „Доволна съм — й казах. — Имам син, който не ме оставя в немотия. Той е много признателен за това, което направихме за него“.

Изглежда, стрина Лашом едва сега почваше да се вълнува, че вижда сина си. Някаква белезникава пяна се бе появила в края на клепачите й; тя вдигна полата си и потърси в джоба на долната си закоравяла от нечистотия морава фуста носната си кърпичка и избърса очите си.

— Най-после… ти все пак дойде… все пак дойде… — повтори тя няколко пъти, въздишайки дълбоко.

— Кандидатирам се за депутат — съобщи Симон.

— Искаш да кажеш, че ти ще станеш депутат? — попита старата, като престана да бърше очите си.

— Мисля… надявам се.

— Понеже не може без тия безделници, по-добре е да се възползваш ти, отколкото някой друг.

Симон се опита да й обясни защо поставяше кандидатурата си в една от избирателните околии на окръга, в който се бе родил, и какви бяха изгледите да успее. Той намираше простички думи, за да й разкаже за това, което беше плод на няколкогодишно упорито лавиране, на толкова добре пресметнати обеди, на толкова ловки отношения и хитри ласкателства, най-сетне на толкова сутрини, прекарани с молив в ръка над хоризонталите, пунктирите, полутоновете и щрихите, които съставяха избирателната карта на Франция.

Сега всичко беше уредено, всичко беше на своето място; Симон имаше своите поддръжници, изборните фондове, агентите си, вестниците си.

Стрина Лашом отново бе станала недоверчива. Тя слушаше с неподвижни клепачи, без да изглежда, че разбира нещо от всичко това. Никак не я засягаше, че синът й беше станал важен човек, че беше обядвал с министри и председатели на различни съвети. Всичко това беше за нея един също тъй далечен свят, какъвто беше светът на Индия, до който никакъв разказ не можеше да й даде достъп. Тя си знаеше, че председателят на Републиката все още е Емил Лубе.

— Значи, тогава не го е наследил синът му?

После, заглеждайки се в ревера на палтото на Симон, тя неочаквано попита:

— А твоят „Почетен легион“ носи ли ти нещо?

— Не — отвърна Симон.

— Виж ти, чудно! А новият учител, който ти не познаваш, има един орден, за който получава пари.

Симон разбра, че напразно губи времето си. Малоумният продължаваше да скърца дразнещо върху плочата.

— Наех една къща в Жьомон, ти я знаеш. Къщата на кардинала — подхвърли Симон.

— Щом си я наел, значи, ти е харесала.

— Не, не е това. Необходимо беше.

— Докато почнеш да припечелваш повече, това ще ти струва много. По-добре щеше да направиш, ако се беше настанил в нещо ново, а не в тая вехтория.

„Вехторията“, за която говореше стрина Лашом, се намираше в съседния кантон, само на няколко километра от Мюро. Една претрупана постройка в смесен стил, изградена около голям павилион с керемиден покрив; павилионът беше останка от някогашна свещеническа къща, от двете страни на който бе пристроена през осемнадесети век хубава жилищна сграда от бял камък. Десет стаи, една алея с двестагодишни липи и обширна полунаводнена през зимата ливада, която се спускаше към реката — това беше имотът, който, ако не се намираше в самото селище и не бе принадлежал на един обикновен пенсионер, можеше да бъде наречен „малък замък“.

Къщата беше достатъчно голяма, за да вдъхне уважение у избирателя, и недостатъчно представителна, за да се парадира с нея. Но преди всичко тя щеше да послужи да се заличи къщата в Мюро.

— Мисля, че е излишно да имаме две къщи — каза Симон. — Затова най-добре ще бъде да продадем тази къща, а ти да се настаниш при мен.

Стрина Лашом леко се изправи на стола и втренчи в своя син очите си без мигли — едното съвсем кръгло, като окото на нощна птица, а другото полузатворено.

— А-ха! Затова, значи, си дошъл… — тихо измърмори тя.

И за миг остана мълчалива. После бавно продължи:

— Не. Не ще отида при други.

— Но, майко, аз не съм други!

— Знам какво казвам. Най-напред там ще бъде жена ти.

— Но не, майко. Ти знаеш много добре, че вече от години ние живеем разделени с Ивона. В Париж не живеем заедно. Никога не я виждам.

— Питам се защо тогава се ожени за нея — каза старицата.

Симон вдигна рамене и помисли: „Ето, пак ще почне.“

— А после тук всичко е мое. Не ще отида в къща, взета под наем.

Симон й обясни, че беше сключил договор с уговорка: ако го изберяха за депутат, щеше да купи къщата.

— Ами ако не те изберат?

— Тогава ще продължаваме да я наемаме до…

Той щеше да каже „до твоята смърт“; спря се навреме, но майка му вече беше разбрала.

— Тогава защо не ме оставиш да пукна в къщата си! — възкликна тя. — Гробището е само на пет крачки оттук. Не ще чакаш много да отида там. И после аз не обичам Жьомон… Не, момчето ми, не — продължи тя, — не можеш накара стара жена на моите години да се мести. Освен това в Къщата на кардинала има стълби. Аз не мога да ги изкачвам, нали знаеш, че имам разширени вени. Ето на, погледни!

Тя отново повдигна полата и долната си фуста, откривайки огромни нозе с толкова подутини по тях, че човек би казал, че между плътта и черните памучни чорапи бе напъхала цяла дузина яйца.

— А има дни, когато те гноят — обясни стрина Лашом с известна гордост. — Не, приятелю мой, не, старите не са създадени да живеят с младите. Ти ще трябва да приемаш гости и моето присъствие там ще те притеснява.

„Много повече ще ме притесняваш, ако останеш тук“ — помисли Симон.

Оставаше му още малко време до деня, в който трябваше да се вживее в новата си роля на „дете от народа, произхождащо от трудолюбиво семейство и издигнало се със свои собствени сили, което беше чест за неговия окръг“.

Затова трябваше да бъде заличен споменът за бащата пияница, да се придаде на майката известно полубуржоазно достойнство, да се скрие някъде този малоумен брат.

Симон знаеше, че настоящето на един преуспяващ човек винаги надделява над миналото му и че успехът може да заличи даже престъпление. Достатъчно беше към самоувереността да се прибави и малко ловкост, за да избегне опасността хората да му казват публично: „Ти не беше така горд, когато намираха баща ти пльоснал в локвата!“, а вместо това да дойдат и полушеговито, полуразнежено да му кажат: „Ех, господин Лашом, славен човек беше вашият баща, истински веселяк; седели сме заедно с него пред някоя и друга чашка в пазарни дни!“, гордо перчейки се с тая някогашна близост.

За недъгавия хората щяха да си шепнат: „Та какво, такова нещастие може да се случи във всяко семейство…“ до деня, когато изобщо щяха да престанат да говорят за него.

— И после, бедният ти брат е добре така, както сме си. Може би той ще бъде нещастен от тази промяна — каза стрина Лашом.

— Що се отнася до Луи…

Симон погледна към дъното на стаята. Идиотът сега се беше свил с високо подгънати колене, подпрял брадичката си върху студената плоча, и подобно на животно, което чувства приближаването на опасност, не откъсваше кривогледите си очи от посетителя.

Симон несъзнателно понижи глас, макар че другият не би могъл да го разбере.

— Смятам, че най-добре за него и за всички ни ще бъде да го настаним в окръжния приют… Не като бедняци, разбира се — побърза да добави той. — Ще платим каквото трябва, за да има той всичко, от което се нуждае, а ти ще отиваш да го виждаш всякога, когато искаш. Това ще те освободи от грижите за него…

Лицето на стрина Лашом доби такова страшно изражение, такъв пламък блесна в кръглото й око, че Симон замлъкна.

— Така, значи, това било! Това било, значи! Е, хубаво! Много хубаво!… — изкрещя старицата. — Значи, сега искаш да хвърлиш брат си в приют! Това си решил, а! По-добре да го удуша, чуваш ли, да го удуша със собствените си ръце, отколкото да кажат, че съм оставила да тикнат детето ми в приюта. Не ти ли стига мъката ми, че той е такъв, какъвто е, та да дойдеш да ми го изтръгнеш сега от ръцете, когато съм съвсем сама. Значи, това било…

Тя отново потърси носната си кърпа и машинално обърса очите си. Но не плачеше…

— Значи, това е, което имаш да ми кажеш за благодарност? — продължи тя. — След всичко, което направихме за тебе, след като те оставихме да се учиш, когато всичките ти връстници почнаха да работят, а на твое място баща ти трябваше да наема ратай… Бедни, както си бяхме… Значи, сега ти се срамуваш, срамуваш се от нас! Ааа! Ще отида да им кажа аз, ще отида да им кажа: „Бива си го вашия депутат, няма що. Ето, вижте го! Той изхвърли майка си на улицата, а брат си натика в приют.“ И после, ако искаш да знаеш, ще накарам да разлепят афиши, в които ще прочетат кой си ти!

Тя крещеше, пръскайки слюнки, като продължаваше да седи, свила ръце на хълбоците си, а огромните й увиснали гърди се повдигаха задъхани.

Симон гледаше с ненавист тая грамада от тлъсти изхабени клетки, от която не можеше да излезе нищо друго освен гной от раните, кал от ушите и гурели от очите и която все пак успяваше да се противопоставя на волята му. Това, че тая маса от вече полуразкапала се плът някога го бе родила, съвсем не пораждаше по-силна връзка на обич между старата жена и него, отколкото между някое дърво и тора от плесенясали листа, който го подхранва.

— Стига вече. Сега ти ще ме изслушаш! — викна на свой ред Симон разгневен, удряйки с длан по лепкавата маса.

В тоя миг откъм дъното на кухнята се чу някакво къркорене: наблюдавайки разправията, идиотът се забавляваше. Но в радостта си той изтърва плочата и тя с трясък се счупи върху настилката на пода. Недъгавият тутакси почна да хленчи.

Стрина Лашом яростно скочи, събра късовете от счупената плоча, после, тикайки ги под носа на Симон, изкрещя:

— На, виж! Виж какво направи!

Симон вдигна рамене:

— Е, голяма работа. Ще му купя друга.

Той почувства безкрайно отвращение. Защо не беше поставил кандидатурата си в някой друг избирателен район, където и да било, та даже и на другия край на Франция?

Изведнаж го обзе отчаяние. Не че се побоя от заплахите на стрина Лашом; но тая градина, потънала в коприва, тая опушена кухня и тоя недъгав, на който сега старицата бършеше лицето, всичко му напомняше твърде много онова, което се бе надявал да забрави, и разколебаваше вярата в собствените му сили.

Как беше възможно да се изгради голямо бъдеще върху подобна мизерна основа. Нито едно от качествата, които бяха допринесли за успехите му, не беше вродено. Всичко, което му беше дало възможност да се издигне, беше придобито от професори, от „покровители“ и жени. Вродени в кръвта му бяха само неговата упоритост, егоизъм и лукавство.

Щеше ли да бъде достатъчно здраво неговото несигурно, огъващо се скеле, изградено с крадени материали, за да го издигне по-високо, или пък щеше да се сгромоляса още при първия случай, когато събитията щяха да му наложат нещо повече от това да служи само на себе си?

— Бих предпочел да съм расъл в сиропиталище — каза той грубо. — Нямаше да има никаква материална разлика, но поне винаги щях да имам свободата да си въобразявам, че съм имал родители, които не са били като вас.

Той си спомни времето, когато като момче между шест и дванадесет години си бе мечтал някой ден да му открият, че е намерено дете.

— Така ли, тогава по-добре щях да направя, ако бях те натикала там! — отново изкрещя стрина Лашом. Това щеше да ми спести много мъки… Мари Фьодешиен просто не знае какъв късмет е имала, дето загуби сина си през войната! А сега чуй добре — продължи тя, като обгърна с ръка раменете на недъгавия си син, — не ще ни извадят оттук, преди да умра… Което не ще закъснее, можеш да си сигурен в това.

— Напразно се радваш — измърмори Симон.

— А що се отнася до тебе, ти можеш да си обираш крушите! — възрази старицата.

Симон стана, свали очилата си, прекара ръка по разстроеното си лице, после отново постави очилата, предварително обърсвайки ги с палци.

Старицата повярва, че го е надвила.

— Добре — каза той спокойно. — Но във всичко това ти забравяш едно: аз мога да разполагам с една част от наследството на баща ми, която ми принадлежи и която никога досега не съм поискал. Но понеже ти се инатиш, аз ще поискам продажба на имота. Всичко ще бъде продадено на търг, а ти можеш да решиш каквото искаш.

— Нима ще направиш това? — прошепна стрина Лашом.

— Законът е на моя страна — отвърна Симон.

Тя насмалко щеше да каже, че законите се създават срещу честните хора; но този път ударът беше много жесток и тя разбра, че по-силният от двамата е Симон.

Старата жена седна отново, поклати глава и остана мълчалива. Симон й даде време да размисли и да почувства цялото си поражение, после, слагайки ръка на рамото й, каза меко:

— Хайде, майко. Другата седмица ще дойда отново. Ще видиш, че в Жьомон ще бъдеш по-доволна.

„Може би ще имам тоя късмет да умра, преди да се преместя“ — помисли си стрина Лашом, когато синът й излезе.

Тя остана на мястото си още дълго време, без да помръдне, после, движейки се с мъка, отиде да донесе едно ведро, дотътри го до самото огнище и го напълни с топла вода.

— Хайде, Луи — каза тя. — Ела да се изкъпеш. Не ти е ден, но все едно. Побързай, бедното ми дете; може би вече не ще имам възможност да те мия често.

Тя свали ученическите дрехи на недъгавия и му помогна да влезе във ведрото.

— Внимавай да не го обърнеш.

И плачейки, стрина Лашом се отдаде на блажената умора да къпе съвсем гол в дървеното ведро тоя хлапак на четиридесет и четири години, с изкривен гръбначен стълб и с белезникава кожа, който осъществяваше за нея по най-ужасен начин тайната мечта на всички майки — да запазят синовете си във вечно детство.